Брой 12, 2011

Тема: ИНТЕРВЮ

Интервю с Йордан Хаджиев

В търсене на срещи с интересни хора в нашия съюз, попаднахме в Габрово на писателя Йордан Хаджиев - бивш адвокат, автор на десет белетристични книги, едно изследване върху габровския хумор, сценарист на филма "Игра на любов" и твърде много публикации в периодичния печат - разкази, фейлетони, публицистика. Сборникът му новели "Нататък" е номиниран и награден през 2005 година от Съюза на българските писатели като най-добра книга на годината. "Весел, великодушен, мъдър" - така е озаглавил своя статия за него литературният критик Петър Цокев.

- Господин Хаджиев, как се вмествате в тази преценка?
- Допускам, че може да има нещо вярно, но тя е поглед отвън. Иска ми се да добавя, че съм бил и твърде лекомислен, ако щете и досега съм такъв. Утешавам се с мисълта, че лекомислието е в много добри отношения със свободата, с оптимизма и по-доброто живеене. Великодушен би трябвало да означава човек, наклонен да прощава грешките и глупостите на другите. Като зная колко много са моите грешки, че и глупости, бива ли да си кривя душата и да обвинявам другите, че са били като мене, а аз като тях!? Да прощаваш на хората наоколо, а и на себе си, е вече начало на мъдростта. Ще ми се обаче да вярвам, че като съм вършил поменатите си глупости, след това съм го осъзнавал. Оправдавам се с една чисто моя максима – достатъчно съм умен, за да зная, че не съм толкова умен.

- Вероятно сте писали автобиографии. Може ли да ни кажете какво имаше в тях?
- Писал съм и още как! По-голямата част от живота ми мина в социализма, когато за щяло и нещяло пишехме автобиографии. Шаблонът беше - роден съм в бедно селско, бедно работническо, бедно учителско семейство… Беше хвалба, че дядо ти и баща ти не са могли да се оправят със сиромашията. Една моя автобиография започнах така: „Роден съм… - колкото пъти изрека тия думи, толкова пъти чувам гласа на баба - роден си за бела!”. Аз също съм от бедна къща, защото баща ми се отделил от дядо ми, а той ядосан, че и малко проклет, не му дал нищо. Работехме чужди ниви в моята Бяла черква, спестявахме всяка стотинка и когато тръгнах да следвам в София, вече не бяхме бедни. С една дума аз съм бедна издънка на богат род, сиромах-хаджия, биволарски аристократ. Пораснал съм върху една биволица, случвало се е да заспя върху широкия й гръб. Освен късмета да се родя в заможната възрожденска Бяла черква, да имам силна и волева майка - удивителна, бих казал велика начална учителка (на късни години беше лагеристка в Белене), случи се и да ме заобичат книгите. През цялото си детство, юношество, че и досега четях и чета книги, сега със слушалки.

- Били сте адвокат, но доколкото разбрах през цялото време не сте преставали да пишете. Има ли някаква връзка или зависимост между тях?
- Човек все трябва да е бил някакъв. Но "писател" е голяма дума, писателите са портрети в коридора на училището. Сюжети има навсякъде, разбира се и в съдебните зали. Помня, един стар съдия в младите ми години каза - "Съдът е място на лъжци, крадци и глупци". Литературата много обича тези "герои". Йовков е изключение. Но много човешко е да слушаме кой, къде и как от нас се е посрамил. Вестниците и телевизиите съществуват благодарение на рекламите и скандалите. Добрите, свестните, честните и праведните са скучни. Колкото до правните науки, май са ми останали само две неща, два принципа - първо процесуалният: "Да отделим спорното от безспорното". Бих казал, че в нашите разправии обикновено не знаем за какво се караме, за какво се мразим и защо преждевременно умираме. В началото винаги е някакво малко недоразумение, дребен спор, в който аргументите ни започват с: "Нищо подобно!", "Изобщо нямаш представа!", "Как можа да кажеш тази глупост!"… Значи, имал си да кажеш нещо, искал си да се обосновеш, но предпочиташ първо да обидиш. И сбогом, разбирателство, ела ми на помощ, глупост моя! И второто нещо - кой е виновният, що е вина, къде трябва да се търси. Върху принципа на "вината" е изградено цялото наказателно право и три четвърти от гражданското. В по-широк смисъл проблемът за вината е и проблем на литературата. Цитирам една от дефинициите: "Вината е отношението на дееца към деянието". Когато едно циганче се върне у дома с откраднати пари и неговите близки го хвалят и прегръщат, то не може да бъде виновно. Едно дете, човекът изобщо първо трябва да бъде научен на добро и зло, на умно и глупаво, на истина и лъжа. Майка ми казваше, че най-трудното е да отгледаш човек. Биеше ме, един път каза: "Аз или човек ще те направя, или ще ти счупя ръцете". Нека отбележим с горчивина, че нашите български обстоятелства не са много добри педагози. Печалният факт, че хората днес почти не четат, е далеч повече от печален.

- Как се промени животът Ви след загубването на зрението?
- Много и не толкова много. Бях оптимист, донякъде и щастлив - и сега съм такъв. Ще кажа, че човек има толкова, колкото сам може да си даде. Очите дават много, но се утешавам с мисълта, че оттук нататък, в края на живота си, едва ли ще видя нещо съвсем непознато. Няма да видя "Статуята на свободата", но тя и досега не ми е липсвала кой знае колко. Мисълта, че французите са я дарили за спомен от революцията на свободата ми стига. Разбира се, малко преувеличавам, нямаше да е зле, ако се видим, но откъде щях да взема пари, за да я посетя! Очите са универсалната входна врата на детското познание, без да подценявам останалите сетива. Но когато човек иска да премисли нещо, току си затваря очите. Очите разсейват. Като всички мъже и аз съм зависим от женската красота, а тя, тази красота, обслужва най-вече продължението на рода, сексуалния нагон и лирическата поезия. Навремето попитах едно момиче какво би предпочела - умна и грозна или глупава и красива. Досещате се за отговора, призна си. Любовното щастие е универсално достъпно, присъщо на младостта, че и по-нататък. Но не мога да си представя човек, който цял живот ходи замаян от любов, все влюбен. Голямата радост, истинското голямо щастие иде от осъществяването на голяма цел, тоест - от ума и труда. Тази голяма цел е всъщност нещо много относително, зависи за какво сме мечтали. Когато един селянин има за цел да изоре този ден нивата си и цял ден върви след плуга, привечер спира, обръща се и в погледа му има вдъхновение. Виждал съм го у баща ми. Сиреч, за всекиго има възможност да си поставя и осъществява големи цели - да бъде щастлив. Преди пет-шест години осъществявах моите най-високи цели с химикалка. Сега имам диктофон, даже два и си приказвам с тях посред нощ, без да паля лампата.

- Коя е най-важната тема на вашите произведения? Кои са любимите Ви сюжети, предпочитания, маниер и стил?
- Всяка малка тема може да се превърне в голяма. В световната литература нерядко големите романи са били в началото малък разказ. Само че авторът е лягал и ставал с мисълта за този разказ, додето се изненада колко още има за разказване. Впрочем тайната на успеха е да мислиш дълго върху едно и също. Признавам, че предпочитам жизнерадостните теми и понякога много се изненадвам, че нещата свършват зле - приятелят ти се е оказал страхлив, обичаната жена неприятно бъбрива или премного пресметлива, че сам си изневерил на себе си, че чудесното ти умно и смело момиче е било прегазено през нощта от автомобил и идиотът е избягал, макар че е могъл да я спаси. Във всяко цвърчене на птичка може да има мотив за класическа мелодия, стига да си Моцарт и да я чуеш. А любимият ми маниер е иронията. Изключително приятно е да кажеш или чуеш едно твърдение, а да излезе, че си казал обратното. Удоволствието на читателя е също тъй голямо, тъй като се е досетил какво искаш да кажеш. Природата награждава с радост този, който се досеща – открива истината.

- Предстои ли Ви нещо значително в работата?
- Въобразявам си.

- Как гледате на принадлежността си към нашия съюз?
- Като на абсолютна принадлежност.

Разговора води
Димитрина МИХАЙЛОВА

Назад

Всички статии на Брой 12, 2011

90 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Съюзът на слепите в България не може да има бъдеще, ако не знае своето минало
90 години заедно по трудния път към светлината

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Стара Загора
Асеновград
Добрич
Русе
Пловдив

ИНТЕРВЮ

Интервю с Йордан Хаджиев

МИСТЕРИЯ

Бил ли е Омир сляп?

РАЗКАЗ

Изневяра

СУРВАКАРСКИ СТРАНИЧКИ

Стихове

ЮБИЛЕЙ

За многая лета, Маестро!
Мемоарите на Стефан Ненков - изключително ценен извор
Десет години "Благодат"