Брой 12, 2011

Тема: РАЗКАЗ

Изневяра


Йордан ХАДЖИЕВ

Кашлица и сиромашия трудно се крият. И голяма радост.
Валентин Илчев остана доволен от последния ред на касовия апарат, парите в чекмеджето се оказаха точно колкото данъчният подлец и доносник беше съобщил. Записа ги, заключи магазина и си тръгна. Печелеше. Наскоро дъщерята се задоми в София, кухнята на жена му е без грешка, а поотминалата младост не го напускаше. Имаше доста приятели и вярваше, че няма врагове. А изживяваното с Десислава май се превръщаше в любов. Бяха най-щастливата конспирация, посягаха и си вземаха всичко, което пожелаеха.
Непознат мъж го спря.
- Извинете, вие сте Валентин Илчев, нали? Вальо.
- Познаваме ли се?
- В известен смисъл. Бих искал да поговорим.
- Разбира се, кажете.
- Не е за улицата, не е за разговор на крак. Предлагам да седнем отсреща и да изпием по чаша. За моя сметка.
- Толкова ли е важно?… Смятах да се прибера навреме.
- Малко ще закъснеете, няма как.
Търговският инстинкт на Вальо почувства, че този човек не се шегува. Любопитството му нарасна, щеше да загуби няколко минути. Опасност нямаше.
Поседнаха. Костюмът отсреща беше приличен, косата леко посивяла, достолепен.
- Какво пиете?
- Случва се водка или гроздова. И каквото има на масата – усмихна се.
Онзи поръча водка, за себе си уиски. Мълчаха. Паузата сякаш се превръщаше в неприятно очакване. Вальо разбираше, че трябва да изчака. Винаги беше казвал на двете си продавачки да не притесняват клиентите с нетърпеливи въпроси. Чашите пристигнаха, отпиха.
- Казвам се Марко Терзиев, доцент Терзиев. Вие ме познавате по име от година и половина, а аз вас от вчера. Не е необходимо да ви казвам, че съм съпруг на любовницата ви.
Името на доцента едва ли не се стовари върху нищо неподозиращия Валентин. Надяваше се, че разговорът би могъл да бъде за стока, за търговско предложение. За малко не загуби самообладание.
- Не ви разбирам, нямам никаква любовница. Най-малко вашата жена.
- Дайте да не губим време - убедено продължи доцентът. - Не сме деца да играем на сляпа баба, не съм дошъл да ви искам обяснение. Същото го казах и на жена ми. Станалото станало, тези неща невсякога зависят от ума. Дойдох да се разберем занапред…
- Вижте, няма какво да се разбираме. Нямам никаква намеса във вашия семеен живот.
Онзи се подвоуми, попипа нервно брадата си и се овладя.
- Не бързайте! На мен ми казаха, че не сте от най-почтените, макар че не е моя работа да ви съдя. Искам да ви обясня, колкото се може по-просто - снощи моята жена неочаквано ми разказа всичко. От момента на запознанството ви в кораба до предобедната ви среща вчера в апартамента на вашата майка. Тя е на гости при сестра си в Русе, нали така? Вие сте й купили билет, изпратили сте я с колата до гарата. Позвънили сте да се видите веднага, но аз неволно съм попречил. Затова пък вчера предобедът е бил ваш. За да не възразявате повече, ще ви цитирам какво сте казали в леглото: "Струва ми се, че всеки път сякаш ни е за първи път". Искате ли да ви изредя местата на срещите ви последния месец? Три дни сте били у дома, когато бях на лекции в Благоевград. Дъщеря ми тръгва сутрин на училище и до един и половина я няма. Когато отсъствам, имам навик да се обаждам всяка вечер на жена си и дъщеря си. По този начин съм ви осигурявал спокойствие за следния ден… Има ли смисъл да продължавам?
Мълчание. Значи го беше предала… Изключено! Ако е така, би означавало, че се е преструвала, била е двулична. Не е имала смелост да му каже, че е дошъл краят им, желанието й е свършило, а той си е останал влюбения глупак. Всичко казано за жените е вярно!... Мярна му се спасителното заклинание – умът е в печалбата, печалбата е в ума.
Каза с престорено спокойствие:
- Бях длъжен да пазя тайната на жена ви, нейната сигурност. При положение, че тя ви е разказала всичко, нямам какво да добавя. Не е и необходимо. Ще се съгласите, че проблемът е не толкова мой, колкото ваш.
А толкова много го болеше, чувстваше се предаден, изоставен, унизен. С един замах беше измела година и половина прегръдки. Ами ако този професор рече да се обади на жена му, на майка му и на когото си ще още! Един скандал на търговец от главната улица би било едва ли не намален оборот. Ухажвал е всяка жена, пристъпила в магазина. Бил е всекидневен артист на търговската сцена. И отведнъж всички ще прогледат, че вниманието му е било на друго място. Ще се засегнат дори бабите, с които беше двойно по-любезен. Ами завистта на мъжете!
- Добре, нека предположим, че проблемът е само мой. Всъщност аз от вас наистина не се интересувам, а само колкото да предпазя жена си, дъщеря си и мен, разбира се. Тъй или иначе, заплахата за семейството ми иде от вас, извън нея вие не представлявате никакъв интерес за мен. Такива като вас са много. Тази сутрин поисках да се осведомя и набрах няколко номера. Оказа се, че опасността не е малка. Вие сте популярен, познават ви като хитър и пресметлив бизнесмен на средно интелектуално ниво или малко под средното. Славата ви е на безогледен женкар, по принцип сваляч. Така се изрази един. Провалили сте дори някаква аптекарка, която се е развела заради вас. И си дадох сметка, че щом връзката с жена ми е продължила толкова дълго, причината е, че се е оплела в сексуалните ви излишества, може би извратености, на които жените са податливи. Най-вече почтените жени. Не съм сигурен дали жена ми утре няма да поиска развод. Случаи много. Дойдох да ви кажа, че това няма да го позволя. Каквото и да ми струва, ще ви отстраня, разчитайте на това… Разбира се, до там едва ли ще стигнем, тъй като вие ще ми обещаете сега, че приключвате с тази връзка. От днес, от този момент. Моето предложение избавя мен, жена ми и вас. Повече няма да я търсите, няма да й се обаждате и няма да се срещате, дори ако тя ви се моли, плаче и ви заплашва. Познавам я, ще й мине. Тя не е глупава, ще се освести и ще ми благодари. Знаете, че не може да бъдете нейно бъдеще, че занапред можете само да я проваляте. В подобни случаи една жена може да деградира и да разруши всичко, което е създавала години наред… Думата е ваша.
Едва ли беше необходимо да го увещава толкова много. Този умен подлец беше прав от първата до последната дума. В края на краищата нищо не го свързва с нея, освен прекомерното чувствено изживяване. Разбира се и взаимното възхищение от секундите на разсъбличането до минутите на обличането. А защо пък се е самозаблуждавал толкова, че непременно между тях има и друго?...
Онзи неумолимо мълчеше, вероятно си представяше, че е с пръст на спусъка.
- Логиката ви е безупречна.
- И разбирате, че не се шегувам.
- Мога да си представя, че съм на ваше място. Вероятно щях да постъпя като вас.
- Едва ли, не се надценявайте. Аз не купувам, за да продавам. Съжалявам, че ви отнех време. Да смятам ли, че сме се разбрали?
- Нямаше нужда да ме заплашвате.
- Повтарям - убеждавам и заплашвам.
Вальо понечи да плати, но доцентът го спря с жест. Разделиха се, без да се ръкуват, с убеждението, че се ненавиждат.
Прибра се и по средата на вечерята жена му го попита:
- Какво се е случило, май нямаш настроение?
- Претърпях загуба.
- Нещо сериозно ли? Колко?
- Още не съм изчислявал. Тия дни ще се разбере.
Заранта й се обади в обичайното време:
- Какво се е случило – опита се да бъде равнодушен.
- Ами и аз не зная… Случи се.
- Искаш ли да ми го разкажеш?
- Не съм сигурна дали ще мога… Вярно ли е, че си обещал да не ме търсиш?
- Една лъжа в повече няма да ни навреди. Но бих искал да чуя защо го направи. Не искам да повярвам, че е било нож в гърба ми.
- Наистина би било чудовищно, но не е, не съм способна на такова нещо. Не ме карай да се разплача!… Чакай ме в кафето.
Имаха си едно местенце, малко сбутано кафене, където се виждаха бързешком, едва ли не само за да се погледнат, когато нямаха търпение да изчакат следващия ден. Винаги я очакваше, за да й наговори в полуглас опасните, толкова желани думи. Още първата минута двамата започваха да дишат учестено, мъчително. Той припомняше, подбуждаше, подлудяваше.
Седна. За пръв път трепетът на очакването беше различен, не както досега. Все пак нямаше търпение да я види. Ще се появи с гъвкавата си походка, с момичешкия си ханш и талия на танцьорка, с равния си корем и сякаш полудели гърди. С голямата си красива уста и език, който можеше да го задуши.
Такава му се стори още при първото виждане на кораба. Седеше, както сега, на малка масичка пред чашка кафе с някакво весело недоволство и учудване, че е сам. Хора по палубата имаше, но нея я нямаше. Ако така продължеше до Варна, защо ли не се прибра с автобус - и там пътуват жени. Само че тя се появи. Винаги се случва, ако ще да си зад полярния кръг. Навред има недостиг на мъже, ако не смятаме първите триста години на Америка след Колумб. Нехайна походка, разсеян поглед, увереност в превъзходството си. Невъзможно сама.
- Извинете - застана пред нея, - може ли да ви помоля за нещо?
- Какво ли ще е? - доловима ирония се появи на лицето й, защото се досещаше.
- Много трудно, болезнено понасям самотата при пиене на кафе. На улицата не бих си позволил да ви спра, но тук сме донякъде колектив - ако с кораба се случи нещо, ще започнем да се прегръщаме, нали?
Остана възхитен от хрумването си, хубавите жени винаги го вдъхновяваха.
Предложението му беше толкова искрено, а възхищението така видимо, че тя му посъчувства:
- Разбирам ви, аз също не обичам да пия кафето сама. Излязох да подишам въздух и честно казано се питах дали някой няма да ме покани.
Олеле, на тази да й имаш самочувствието! Ахтунг, опасност! Не е възможно да е сама. Скучните и грозни жени не пътуват с океански кораби, най-интересните запознанства стават на най-горната палуба. Изглежда човешкото притеснение намалява, когато се качиш на кораб.
С мъжа си били на разходка до Истанбул, но само за три дни. Нагледали се на султански съкровища и магазини, наслушали се на византийска и османска история.
- Бяхте ли на пазара за робини? Спомням си, че във филма за Али Баба господарят му го праща в града да му събере наемите и да му купи две-три жени, "ама по-дебелички".
Тя прихна:
- Мене на онзи кантар щяха да ме продадат евтино.
- Вас щяха да ви вземат за султанския харем.
- Берекет версин, нали така се казва? Благодаря, но не ми харесва да съм една от многото жени на един мъж.
- А жена на няколко мъже?
- Там пък вие няма да се разберете.
Разговорът беше потръгнал във вярната посока. Валентин се е упражнявал безброй пъти на тия теми. Отново стана дума за мъжа й - люлеенето на кораба му се отразявало зле.
- А на вас?
- Чувствам се превъзходно. Едно време не слизах от люлките, катерех се по дърветата, лудеех. Баба постоянно ми викаше: "Лудетино, мари!". Много ме обичаше, повече тя ме отгледа.
- Ако река да я потърся, къде мога да я намеря? Баба ви сериозно ме заинтересува.
- Живее в Търново, Света гора. В университетски блок.
Насмалко да издаде възторга си:
- Аз съм от долната махала. Чудеса - съдбата, за да срещне двама търновци, ги праща да отидат в Истанбул.
На заранта при слизането във Варна успя в навалицата да й подаде ръка и тя с изненада разбра, че в шепата й е останало листче. След седмица му се обади.
Стори му се, че се бави, но тя се появи. Забързано, седна нервно, почти безизразно. Някаква празнота се беше изписала по лицето й, може би обърканост или потиснатост. Най-вероятно!
- Ще изпия малка водка… Нали няма да ме разпитваш?
- Както искаш, но ми се струва, че ти имаш нужда да разказваш. Да се разтовариш.
- Или още да се натоваря… Каквото и да кажа, ще бъде невярно, не зная защо го направих. Ти имаш по-голям опит, устроен си по-различно, вероятно при тебе нещата са винаги ясни. Предполагам, че търговецът няма време за излишни морални сътресения. Освен това се отнасяме различно към другия в къщи. Извинявай, но жена ти заема незначително място в твоя живот - тя е кухнята, пералнята, ти си парите. Сигурна съм, че те подозира, но по характер няма възможности и сили да те следи. Моят мъж е нещо различно. Той е опасен. Искам да кажа, че мисълта и поведението му са различни. Знаеш ли, той дори не е ревнив.
- Значи все пак те е подозирал?
- Не зная. Когато му разказах всичко, той, представи си, помълча малко и излезе. Разходил се, срещнал един от колегите си и седнали в заведение. Черпили се. Върна се късно и не ми поиска обяснение. Вместо това попита защо съм му го разказала, защо не съм продължавала да мълча… Това, което и ти искаш да знаеш.
- Една моя позната беше споделяла всичко на приятелката си, защото искала да се хвали. Ако продължавала да мълчи, щяла да се пръсне.
- И на мен ми се е искало да разказвам за нас. Точно така - да се похваля, може би за да ми завидят. Толкова ми беше хубаво… Какво мислиш да правим отсега?… Той ми каза, че в някои страни полицията прилагала такъв метод - райски газ, наркотик, който те докарва до прекомерна възбуда и щастие, приспива волята ти и премахва задръжките. Ставаш парцал и започваш да правиш признания. Нищо чудно това да е моят случай, ти си страхотен, винаги си ме докарвал до полудяване. Например вчера.
- Ти си го носиш, аз само помогнах да се отключи. На тебе Господ ти е дал всичко в повече.
- Разбесняла кучка, нали?… Може и такава да съм. Аз също му обещах, че прекратяваме. Дори ми каза, че не изключва някой отново да застане на пътя ми, че пак ще се увлека и че пак ще го преживее. "Но вече няма да си същата, ще ти остане завинаги разочарованието".
Валентин преглътна обидата. Никога, никоя не е разочаровал.
- Ако мисли, че само това ще ни остане, греши. Едва ли предполага, че можех да му направя нещо повече. Не съм ти казвал, но ми е минавало през ума да зарежем всичко, да се разведем и…
- И какво?
- Да се съберем.
Отведнъж тя глътна остатъка от питието и рязко върна чашата.
- Смятал си, че ще се разведа, за да се оженя за теб?… С какъв ум си го помислил! Толкова ли не си разбрал какъв е той, разказвала съм ти за него. Едва ли в целия град има друг, с когото да го сравня. С тебе, миличък, сме нищо. Той всеки ден е между студентките, а аз си оставам единствената за него. С тебе изкарахме хубавото, което ни се полага, благодаря ти, берекет версин, но е било дотук. Нататък всеки по пътя си… Ще ми платиш ли питието?... Не ме забравяй!
Стана, усмихна се и си тръгна с онова самочувствие, с което я видя за пръв път на кораба. Той поседя, поръча си още едно питие и го изпи. Значи жените бяха започнали да му изневеряват!...



Назад

Всички статии на Брой 12, 2011

90 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Съюзът на слепите в България не може да има бъдеще, ако не знае своето минало
90 години заедно по трудния път към светлината
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Стара Загора
Асеновград
Добрич
Русе
Пловдив
ИНТЕРВЮ
Интервю с Йордан Хаджиев
МИСТЕРИЯ
Бил ли е Омир сляп?
РАЗКАЗ
Изневяра
СУРВАКАРСКИ СТРАНИЧКИ
Стихове
ЮБИЛЕЙ
За многая лета, Маестро!
Мемоарите на Стефан Ненков - изключително ценен извор
Десет години "Благодат"




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017