Брой 03, 2012

Тема: РАЗКАЗ

Великден


Константин ДОНЧЕВ

Три седмици оставаха до Великден. Киро Жицата не се притесняваше за приготовлението. Имаше ярета в кошарата, имаше и ракийка в мазето. Сам човек, какво толкова… Една душа – една гуша. Важното е, че има покрив над главата си. Колко хора скитат бездомни по чужди къщи. За да си платят наема, те гладуват, обречени на унизителното посягане към контейнерите за боклук… Гладно, братко, не се заспива. И за това Киро събра всичко от спестените си пари, за да си купи къща. Купи я в неговото си село, че го познаваха хората. Там бяха приятелите му, наборите му, спомените му. В беда всеки ще му протегне ръка. Не е като в големия град. Купи си стара плетена къща, измазана с кал, а отвън и вътре белосана с вар. Две стаички с антре по средата. Колко му трябва на човек...
Киро отдавна беше се пенсионирал. Видя, че в малката панелна гарсониерка за него няма място. Щерка му Ани беше последна година задочна студентка по педагогика, а баба Станка друскаше с една ръка детето й, а с другата бъркаше тенджерите да не загорят. Ръцете й работеха, но да мълчеше поне, а тя все дуднеше по него, че й пречел, че нищо не е направил в този живот. Една циментова гарсониерка само… Е, те за това не се разбираха. Четиридесет и пет години работи честно като електричар и получаваше това, което му се полагаше според разряда. А тя гледаше все ония, които крадяха и дворовете им пращяха от имане, ония, които лъжеха и грабеха. Не се разбираха от младини, та сега ли, когато нощем се премятат в леглото и не ги лови сън. Нямаше угодия. Затова Киро реши старините си да прекара далеч от нея, в тишина и сладко спокойствие.
Преспа в панелката и рано сутринта хвана първата маршрутка за село. Поразшета се и откри това къще. Хареса му, че се намираше на края на селото. Гърбът му опираше в ливадите, някога житни ниви, а сега буренак. Така Киро сбъдна детската си мечта. А Станка нека си седи в панелката. Да видим сега срещу кого ще дудне.
Жесток живот... Защо жените първи се отщяват? Какво става с онези нежни и мили момичета?
Лютивина пареше в душата му и нямаше лек за нея. Лека-полека се сдоби с козички, яренца, няколко кокошчици и мъничко шарено паленце за звънче, да съобщава кой чука на портата. Сън не го ловеше от мерак да спретне къщето по свой вкус. Много труд положи, но стана. Изкърпено, препокрито, накипрено на цвят. Киро го гледаше отстрани и не можеше да му се нарадва. Докато се натутка с подредбите, Ани завърши педагогиката и започна работа като сервитьорка в голям модерен ресторант. Така ставаха нещата сега в тези нови времена. Зет му отдавна я изостави, като замина за Белгия с някакви елитни кучки, за да печели евро. Трябвали му не пари, а много пари. Погреба го в душата си. Една вечер Ани намина да види баща си и се удиви от новото му царство. Каза му, че тука ще си живее като бог. Я, колко му е хубаво! Каза му, че като й писне от градската тарапана, ще идва при него да преспива на спокойствие.
Другата благинка, която Киро имаше, беше, че всеки месец отиваше в София да си вземе пенсията от банката. Харесваше му да се вози с новите австрийски мотриси, меки и леки като лимузини. Чувстваше се като екскурзиант. Изкъпан, пременен с опрани дрехи, с чувство на рентиер, получаваше свещените сто и петдесет левчета и с тях в джоба се заплесваше като тийнейджър по улиците на големия град.
Разхождаше се по "Мария Луиза" и въздишаше с такова облекчение, като че бе преминал през минирано поле и едва оцелял по чудо. Вървеше унесен в мечтите си. В същия миг се сепна. За малко да стъпче една женица, приклекнала до самия контейнер за боклук. Тя се поотдръпна предпазливо, а той се стъписа. Смутен от разсеяността и невниманието си, Киро клекна до нея, за да й се извини.
– Къде блееш, бе дядка? – рече с мек добродушен глас жената. – Защо не си гледаш в краката?
– Извинявай… бях се замислил за бедните и богатите.
– Какво има да го мислиш. То си е така, откак свят светува. Ти откъде си?
Разказа й своята одисея, а сетне тя нейната. Живеела тук наблизо в един запуснат двор на "Георг Вашингтон". Свряла се в барака за въглища. Няма близки. Два пъти се е омъжвала. Не могла да забременее и мъжете са я напускали. По-голямата й сестра починала. Сега е сама. Двайсет години изкарва в "Пирогов" като санитарка. И още петнайсет в старчески дом. Все в мръсотията, сред нещастията на хората за седемдесет лева пенсия. Каза, че името й е Катерина.
– Дай си ръката – рече Киро, трогнат от нещастието на жената.
Тя го погледна въпросително. Той видя, че това лице и тези очи някога много, много отдавна са били очарователни. Била е красиво момиче!... Какво е сторил този проклет живот с нея? Тя подаде ръката си, суха, малка и някога мека, а сега огрубяла.
– Ще ми гледаш бъдещето ли? Да не си ясновидец?
– Не съм – каза Киро, като мушна в ръката й шумяща, новичка банкнота. – Не рови повече в тази мръсотия. Купи си нещо за ядене. Цял живот си работила като санитарка. Стига погнуса. Почини си.
Затвори шепичката й. Жената се смути и в същото време се трогна като видя в ръката си новата десетлевова банкнота.
– А бе, човек, ти луд ли си? Това са много пари! Не мога да ги приема. Не мога...
Помогна й да стане. Тръгнаха по улицата към бараката й, да я види Киро. Беше потресен. Мизерия. Като светкавици запрелитаха мисли как да й помогне. Нейният унил поглед, който изразяваше цялата й безпомощност, овехтелите й дрешки, одърчето с избеляла покривка, съдчетата, които висяха на пирони по стените, заскреженото стъкло на малкото прозорче склещиха душата му и той с усилие пое дъх. Как щеше да седне на софрата си, отрупана с всичко, каквото е дала земята и кошарата му, гледайки тази посърнала, бездомна, осиротяла, все още жива женица. Трепна. Сети се нещо и рязко погледна часовника си. До влака оставаха още три часа. Достатъчно време.
– Слушай, Катеринке, запали печката и ме чакай тука. Ще дойда след един час.
И излезе. След час, проходил целия "Женски пазар", Киро се върна с две претъпкани торби с покупки. Изсипа ги върху миндерчето и каза: "Бързам, мила, за влака. Тук има всичко каквото ти трябва за Великден. Хващай се за работа. Останалото остави на мене. Ще се помъча да те измъкна от този батак. Дано да успея… Много искам да ти помогна!".
Обърна се и излезе. Жената занемя от това, което той бе сторил. Не знаеше какво да каже. През тънката мъглица на просълзените си очи смогна само да види отдалечаващия се гръб на човека, който се появи изневиделица, запали слънцето на надеждата и си отиде замислен, разтревожен и загадъчен.

* * *
Късно се прибра на село. Хапна и си легна. Затвори очи, но не заспа. Мисълта за изоставената жена не го напускаше. Пролетта идва. Скоро ще дойдат багерите да гребнат барачката й, да я натоварят на самосвалите, след което незнайно къде да я изсипят като купчина трошляк.
Едва дочака утрото. Хвана първата маршрутка за София. Варадинов, само той ще свърши работа! Той е един от шефовете на главното управление на жп-то. Селската жп-спирка вече двайсет години пустееше. Две стаички – стигат за Катерина, да кара там живота си. Ще се съберат мъжете от селската строителна бригада и за няколко дни ще я очовечат. Всеки ще донесе от къщи - кой черчеве, кой стара мивка. Ще сковат врата...
Намери Варадинов и се втурна да му обяснява какво иска да направи за тази женица, но той не вдигна глава от бумагите пред него. Нисък за бюрото си, олисял от годините и взиращ се в книжата през няколкопластовите диоптри, Варадинов дори не се трогна. Не помръдна. Не вдигна очи дори да го погледне. Само каза: "Не може!".
- Защо?
- Не позволяват нормативните документи. Не е наш служител. Иди в социални грижи. Това е грижа на кмета.
- Млъкни, Варадинов!
Гласът на Киро Жицата гръмна като изстрел. Сякаш прозорците потрепериха:
- Баща ти беше свестен човек. Като селски фелдшер през целия си живот човек не бе върнал. Тичаше по домовете да помага на болните. Нощем се притичваше на помощ. За него нямаше ден, нямаше нощ. Разбрах колко пари струваш ти, сине майчин. Ти не знаеш какво значи нещастие. Краде от стопанството, краде от фабриката, краде от ресторанта. Направи къща като прогимназия. Благодари се, че не съм прокурор, нямаше да излезеш от затвора.
Заплю го и затръшна вратата след себе си.
На улицата запали цигара и тръгна, без да знае накъде да върви. Стигна до ъгъла и отново се върна до първата пряка, за да свие към управлението на енергото. Сети се за селския трафопост. И той от години пустееше. Ето една голяма стая за Катерина. Хайде, Киро, по-бързо, че скоро ще дойде Великден! Смачка цигарата и хукна нагоре по стълбите. Чукаше по вратите и ги отваряше нервно. Питаше за човека, който отговаря за трафопостовете. Все не го улучваше. Най-после попадна на него. Говори с мъка и с молба да разреши запустелия трафопост да даде подслон на бездомната. Отговорът беше все един и същ: "Не!". Не може и това си е... Отново затръшна вратата и хукна надолу по стълбите, като псуваше всички гадове по земята до девето коляно.
Прибра се на село съсипан. Пак цяла нощ не мигна. Занемари и кози, и кокошки, и куче. Само нещастната женица му беше в главата. Какво да стори? Мъчеха го безпътни мисли. Оставаше само Ванчо, кметът на селото. Беше момче на даскал Злати – Киров набор и съученик. Запустялата ветеринарна лечебница. Две стаички и дворче. Едва дочака утрото. Обади му се по телефона. С мъка му разказа патилата си. Настъпи мълчание. В слушалката Киро чу съчувствена въздишка. Усети в нея съпричастна болка. И отново въздишка, тиха, продължителна и малко след това мекият топъл глас на Ванчо:
- Бай Киро, събирай бригадата и тичайте в лечебницата. Ще успеете ли до Великден да я ремонтирате?
- Ще успеем!
- Тогава бързайте да я спретнете за да приберем жената!
- Благодаря ти, момчето ми. Много ти благодаря. Защо не беше жив баща ти, да му кажа какъв син е възпитал. Защо не беше мой син, момчето ми?

* * *
Преди Великден, в петък, десет часа сутринта, Киро Жицата и шофьорчето на кметския джип, доведоха от София Катерина. Пред малката усмихната кокетна къщичка, с дворче току-що заградено с нова поцинкована оградна мрежа, я чакаха неколцината строители, Ванчо – кметът, и бъдещите комшии от покрайнините на селото. Джипът спря до самите тях. От него слезе първо Киро и подаде ръка на Катерина. Дребна, мила женица, с овехтяло палтенце, кой знае от кои години, ожулени ниски обувки с протрити изкривени токове и някога черна, но сега избеляла въздълга пола. Засрамена от овехтелите си дрехи, Катерина свенливо пристъпи към посрещачите си. Неописуема радост и изненада бяха изписани върху лицето й.
Усмихнатите лица на хората изпълниха очите й със сълзи. Двете прозорчета на къщичката, изписани като очи на момиче с черен грим, я гледаха мило и добродушно. Вратата беше отворена като за прегръдка, сякаш й нашепваше "Ела, ела да те прегърна, мила!". Катерина почувства милувката й. Усети топлата сестринска прегръдка и в този спонтанен шепот думите, които нейната съдбовна посестрима изричаше, че животът им може да продължи само ако са заедно. Една без друга ги очакваше гибел.
Катерина не удържа сълзите си. През тях вече не виждаше лицата на хората. Усети само силната млада ръка на Ванчо кмета, която я поведе. Киро вървеше отзад мълчалив, с тиха радост в душата си. Когато влязоха в къщичката и жената видя какво чудо са сторили тия хора за нея, каква подредба и чистота, за които тя отдавна бе загубила надежди, лишена от мечти и скромни желания, вдигна двете си ръце към лицето, за да скрие сълзите и каза тихо: "Бо-о-же мили!... Бо-о-оже мили!...".

Макоцево,
февруари 2009 г.
Използван източник: вестник "Словото днес"



Назад

Всички статии на Брой 03, 2012

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
София
ИСТОРИЯ
Паметникът на Свободата
КОНКУРС
Европейски конкурс за есе
ЛЮБОПИТНО
Вентрило привлича слепи от три континента
НОВИНИ
"Успех Филтър" с нов управител
Който иска - може, който може - трябва да иска до безкрай
Културна Евразия
ОБЩЕСТВО
Европейска година за активен живот на възрастните хора и солидарността между поколенията 2012
ОБЯВИ
Управителният съвет на Съюза на слепите в България,
Частна обява
Конкурс
Конкурс "Искри на Бяла"
Скъпи читатели,
ПРОЕКТИ
Национално читалище на слепите "Луи Брайл" 1928" в помощ на невиждащите ученици
РАЗКАЗ
Великден
ТЕХНОЛОГИИ
Нововъведенията в JAWS – версии 11, 12 и 13
Студент измисли умна ръка
Маратонка заменя белия бастун за слепи
Ултразвукът в помощ на слепите




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6
8 9 10