Брой 04, 2012

Тема: 24 МАЙ

Поетът може да е волнодумец, но той е аристократ на духа


Със Здравко ЛЕКИШЕВ разговаря Димитрина МИХАЙЛОВА

Здравко Лекишев е роден в Пловдив на 22 август 1946 г. Завършил е руска езикова гимназия в Пловдив и индустриална химия в Димитровград. Работил е като химик. Публикувал е още като ученик и след това в различни издания. Участва в шест поетични сборника. През 2001 г. излиза първата му поетична книга, озаглавена "На теб".

- Като начало да започнем с уточняване на Вашата фамилия. В повечето случаи, поне в публикациите, които се срещат в интернет, я срещаме като Лекишев, но понякога тя се появява и като Ликишев. Кое е правилното?
- На едно шише с хубаво вино и етикет "оцет" да му сложиш - от това то не се разваля. Някои свързват тази фамилия с "лек", с "лекарство", други с "леке", но и в двата случая не съм участвал, когато са ми давали това име, така че длъжен съм да си го нося. Историята е такава: баба, Бог да я прости, когато се е омъжвала е имала две алтернативи - да се омъжи за някакъв богат, обаче с красивото име Посранков, или да се омъжи за дядо ми, който бил пройдоха, софиянче, издавал е някакво списание, докато не профукал на баба зестрата, защото тя е била по-богатичка. Та дядо ми се казвал Лекишев. Радвам се, че баба е избрала именно него, а не богатството и другата фамилия, защото сега нямаше въобще да има колебания "или-или".
- Казвате, че Вашият дядо е издавал списание, може ли да се каже, че от него сте наследили любовта към словото?
- Теоретично да, въпреки че аз не съм го виждал да пише, спомням си, че много четеше. От него ми е останало това, че когато не съм сигурен в нещо, казвам китайска поговорка, защото най-големите мъдрости ги е казал народът.
- Имате разпръснати публикации в различни издания и само една стихосбирка. Каква е причината?
- Да, имам доста написани неща, но само една издадена стихосбирка, защото колкото пъти се наканя да издам нещо по-голямо - я дъщеря ми ще си хареса нови обувки, я мама ще се разболее или нещо съвсем друго ще се случи... А има и още една причина (смее се), съпругата ми е с много силни морални устои и там, където има и минимален намек за секс, тя налага своята цензура. Понякога пиша любовни стихове без секс, но при мен любовта е като другата страна на монетата. Вярно е, че винаги първо идва влюбването, пък след това сексът, но така или иначе аз съм постоянно влюбен.
- Сега кой е обектът на Вашите чувства?
- Сега съм влюбен в съпругата си. Не, че това е задължително, но просто нямам смелост да се влюбя някъде другаде.
- Доколкото схванах, проблемът с издаването е до голяма степен и финансов?
- Наистина няма пари, но навремето дядо ми казваше - "Всеки ден човек трябва да си прави по един подарък. Сутрин, като станеш, погледни, че небето е синьо - това ти е един подарък. Ако се усмихнеш на някое момиче и то ти се усмихне, и това ти е подарък. Най-накрая - почерпи се, ако няма друг будала да те почерпи - и това също ти е подарък... Самият факт, че си жив също е подарък".
- Това със синьото небе е в стихотворението Ви "Подарък". Образът от него ли е?
- Не, от липсата на пари.
- Не елементаризирате ли в момента?
- Стихотворението е писано през нощта, къде по това време да ходя за подарък?
- Лириката ли е предпочитаният от Вас жанр?
- По принцип да. Лириката, как да го кажа по-добре - лириката, защото това са дестилираните чувства на човека. Освен това тя никога не е свързана с пари. Колкото си по-беден, толкова си по-творящ.
- Кога най-често Ви посещава музата?
- Няма нито определено време, нито определено място. Едно стихотворение ми цъфва изведнъж. После го очуквам в течение на седмици, а понякога и на месеци. Просто трябва да се нагласи вътрешната алитерация.
- Знам, че имате написани и няколко новели. Те успяха ли да видят бял свят?
- Те наистина са написани, но си остават неиздадени. Имах уверението, че ще ги издадат, даже ходиха и до Унгария, но в крайна сметка ми казаха да извадя еди колко си лева, а аз ги нямах, и така не излязоха. Сега със Стефчето сме пуснали по няколко страници от тях в интернет, на който му харесват - да ги чете, а ако иска и продължение да напише, и ако се наберат повече гласове - ще тръгнем да търсим спонсори. Новелите са написани отдавна. Стоят си и си стареят. И естествено става така, че неща, които тогава са били открития в областта на фантастиката, вече съществуват, а аз съм ги писал преди 35-40 години.
- Продължавате ли да пишете?
- Не мога да кажа, че вече не пиша, но вече не виждам добре пишещата машина, а когато почна да пиша на компютъра, се дразня. Като ми говори компютърът каква буква съм пропуснал, започвам да получавам комплекс за малоценност. Може би, защото не съм му свикнал още. Но не е само това, този говор нарушава всеки мой опит за уединение, за усамотение. Разбираш ли? Творчеството не е като раждането, когато около теб трябва да има екип, който да ти помага. Творчеството е може би като правенето - трябва наистина да си самичък. Така или иначе с много упорство и усилия продължавам да работя. Имам много започнати неща - някои довършвам, други само съм намислил, чакам ги, дето се казва, да узреят.
- Какво е мястото на разказа във Вашето творчество?
- Ох, не мога да пиша кратко, а всички издатели си имат норматив - 4-7 страници, а аз обичам да съм подробен. Голяма работа е да си майстор на късия разказ, а аз за съжаление не съм. Аз съм повече фантазьор. Пиша и исторически текстове, защото това, което се е случило някога, служи като гръбнак на произведението и около него можеш да натрупваш каквото си искаш, но все пак самият гръбнак ти поставя и ограниченията, защото ако гръбнакът ти е на кон, ти не можеш да го направиш гръбнак на камила.
Виж, в истинската фантастика, каквато аз пиша, може всичко да се измисли. Един от късите ми разкази се казва "И гълъбът го клъвна".
- Как се съчетаваха химията и поезията?
- Когато започнах да губя зрение, учех медицина, икономика, но вече не можех да виждам цифрите, а по това време имаше само един вид елки. И какво ми оставаше да правя? Оставаше само химията. Там формулите ги знаеш наизуст. Да речем - един варел с цианкалий. Няма да те карат да го опитваш. Пише си цианкалий, отровно значи, и ти знаеш какво е това, което е вътре в него. Аз работех защитни покрития, което е никелиране на повърхности. Всъщност се работеше с отровни вещества. По природа съм честен и затова избрах такава професия, с която да сме си наясно, и която да не ме подлъгва и съблазнява.
Имам един приятел - кръчмарче. Когато нямам пари, ходя при него и пия на тефтер по една-две ракийки, после отивам и му връщам парите, а той казва: "Ей, ама ти си бил много честен човек бе!".
- Усетихте ли промяна след загубата на зрение и изразихте ли я по някакъв начин в поезията си?
- Да, интересно е, че отначало започнах да наблягам повече на такива сравнения като топлина, аромат и т. н., т.е. на сравнения, които можем да възприемем без намесата на зрението. Но по-късно започнах да разсъждавам, че поезията не може да се адресира само към някаква самозатворена и самозатваряща се общност. Аз си живея все още със цветните сравнения и мисля, че трябва да има нещо шаренко и поезията да е за всички. Ако нямаш собствено чувство за отговорност, можеш да започнеш да се самосъжаляваш, а още по-лошо - можеш да започнеш да търсиш причините в другите хора - защо те виждат, а ти не. А всъщност толкова ли е важно това? Добре, през деня е светло и значи се вижда добре, но през нощта става тъмно и разликите между мен и тях почват да избледняват. Може и да ви прозвучи малко нестандартно, но ще попитам - по-добре ли щеше да бъде да съм с нормално зрение, а пък да съм педераст? И аз, и съпругата ми няма да сме съгласни с това.
- Значи нямаше тежка депресия, която да изразявахте и от която да се спасявахте чрез творчеството си?
- Не. Депресията ми струваше доста скъпо и затова се отказах от нея - с нейна помощ, вместо по 3, започнах да пия по 5 коняка.
- Писали сте и басни и епиграми…
- Вярно е, но може би трябва да кажа, че ме накараха да ги пиша. Аз съм чел теория на литературата. И въпреки това, като ми казаха да напиша епиграма, доста се учудих какво точно е епиграма, пък и езикът ми е малко цапнат... Отварям аз речника и чета - епиграмата навремето е била славословие, фактически нещо, с което да похвалиш някого. Били са в рамките на два-три реда. И аз написах - "два-три реда е добре, четири - туй са стихове".
- Сега над какво работите?
- Иска ми се да довърша някои започнати неща. Продължавам да пиша стихове. Имаме си едни уговорки с Влади Кършев, който преподава компютри в рехцентъра в Пловдив. Поел съм ангажимент всеки вторник, в продължение на три месеца, да пиша на компютър по едно стихотворение.
Друго, в момента съм стигнал до 60-ата страница на един роман, който е за загубеното време. Това е времето на Асеневци, когато те фактически още не са станали царе. Интригата е била с павликяните, които са били първообраз на богомилите. Тодор, наречен впоследствие Петър, не ги е преследвал. По-късно те са помагали на Калоян да завладее българските земи. Фактически това е било една сделка. Интригата тук е, че вместо Петър и Асен на трона е трябвало да бъде поставен друг човек.
На мен ми се отдават кръчмарските истории. Не искам да е сухо. Ако някой иска да чете сухи неща, то нека чете хроники. Смятам да довърша този роман и може пък и да го издам.
- Съюзът на слепите помагал ли Ви е за издаването на Ваша книга?
- Ако под Съюза се има предвид помощта на Ангел Сотиров и Велик Атанасов, които ми помогнаха при издаването на първата книжка, да. Под формата на боядисване на два склада те ми дадоха възможност да заработя 150 лв. Аз добавих още 50 и така издадох тази книжка със стихове.
- В тази стихосбирка е пълно с женски имена. Какво е за Вас жената?
- Дядо ми ме е посъветвал да не вземам отношение за неща, от които не разбирам. Жената е неразбираемо нещо, а иначе е всичко. Аз винаги съм обожавал и много уважавам жените, защото целият ми род, където и да се завъртя, са все жени и ако не ги уважавах - нямаше да бъда жив. За мен една жена трябва да бъде уважавана и обслужвана.
- Какво е Вашето разбиране за поезията?
- Стихотворенията са като черупка на костенурка - ако са талантливо сътворени, значи черупката е дебела и трайна.
Стиховете освен звучене трябва да имат и смисъл. Не може да пишеш каквото ти падне. Първо трябва да имаш малко теория под шапката. Ако нямаш овладяна техника на писане, а въпреки това пишеш истински стихове, ти трябва да си гений. Само че в една нация има най-много двама-трима такива. От друга страна гениите са чаровници, при тях нещата се получават по друг начин. Всички останали, дето пишат, го правят с много усилия и все се стараят да родят нещо, и независимо от това дали творят нощем или през деня - техните стихотворения все имат нужда да се поочукват, да се пооправят.
- Четете ли поезия?
- Не, защото ако е лоша - не я търпя, а ако е по-хубава от моята, пък аз ще спра да пиша. Аз не се обичам като поет.
- А като човек?
- Ако трябва да бъда честен, старая се да ме обичат.
- Не искате ли да Ви харесват като поет?
- Като поет - не. Искам да ме харесват като мъж.
- Защо тогава пишете поезия?
- Нямам пари да подарявам чорапогащи. Подарявам стихотворения, така ми излиза по-евтино.
- Как приемате другите, как съжителствате с тях?
- Мисля, че дори и най-лошият човек след себе си оставя нещо хубаво
- Как да разбирам това?
- Ами след такъв човек остава, ако не нещо друго, то поне радостта от това, че вече го няма. По принцип обаче човек трябва да има дарование. А ако все пак не си талантлив, то поне не кради и не лъжи!
- От морална точка интересно, но сега говорим за поезия. А Вашата гледна точка ме навежда на въпроса - ако всички ние сме наистина поети, то кой ще чете нашата поезия? И вече в този контекст да Ви попитам дали четете съвременна поезия?
- След като някой е чел поезията на Ангел Сотиров, то повече няма какво да чете.
- Какво не бихте искали повече да Ви се случва?
- Мен повечето са ме изоставяли, а аз явно съм ги разочаровал - говоря за момичетата. Не бих искал да ги разочаровам. Можех и по-добър син да бъда, но просто има неща, за които човек съжалява, че тогава, когато е трябвало, той не е бил достатъчно умен. За нищо друго не съжалявам, защото ако се променя, няма да съм същият. Като самобитност всеки си е и с хубавите, и с лошите черти. Когато попитали Шилер защо ходи с някаква лека жена, той отговорил, че ако е искал да ходи с някой гений, то е щял да ходи с Гьоте. Така че не можем всички да сме идеални. Разбира се човек трябва непрестанно да се развива. Дори и да си на върха, ти трябва да търсиш друг връх. Човек не бива да се задоволява с това, което е, дори и с цената на опита и грешките, както е в повечето случаи. При жените грешките са грешки, при мъжете - трупане на опит.
- Какво ще пожелаете на читателите на "Зари"?
- Пишете! Не ме слушайте какво говоря! От сто написани стихотворения може да се роди едно хубаво. Това е достатъчно. Не може всеки да бъде олимпийски шампион. Поезията е нещо силно, но безвредно. Понеже писаното остава, значи една идея, написана, може да промени много неща. Например Омар Хаям е написал: "Пътнико, ти, който минаваш по тази улица и можеш да направиш добро, направи го веднага, защото втори път по тази улица може и да не минеш".
Поетът може да е волнодумец, но той е аристократ на духа.

Молитва

През 2011 година стихотворението печели първа награда в конкурса на програма "Христо Ботев" на Българското национално радио.

Господи, Ти, Който знаеш всички тайни -
на топлия живот и хаоса студен,
път, моля Те, Господи, дай ни,
път светъл за нея и пътека за мен!

На мечтите далечни в полята безкрайни
коне рият с копита килима зелен.
Крилати коне моля, Господи, дай ни -
хергелета за нея, куцо конче за мен!

Към звездите среднощни, в небесата сияйни,
всеки поглед повдига с порив стаен.
Неоткрити звезди моля, Господи, дай ни -
милиарди за нея и звездичка за мен!

На нервите по опнатите жици,
думи добри след нелекия ден,
нека кацат като ята лястовици -
стотици за нея и едничка за мен!

На Доброто и Злото между точките крайни
ще застанем пред Тебе във Съдния ден.
Не тогава, сега милост, Господи, дай ни -
милост за нея и милост за мен!

Подарък

На Стефка

Подарък искам да ти дам небето синьо,
затворено във двете ми ръце,
стихотворение със твойто име
и влюбено във теб сърце.

Подарък искам да ти дам усмивка
да те облива с струи топлина,
прегръдка нежна за завивка
да помниш, че не си сама.

Подарък искам да ти дам и мъжко рамо,
опора здрава да ти бъде в здрача
и пазени за тебе само
две думи, от които плачеш.

Шерше ла фам

Французин някакъв голям,
Ронсар или пък Бомарше,
във кръчмата веднъж пиян
казал: "Момче, ла фам шерше".

И тичаме след нея с плам
Тя - епилог и резюме,
дори библейският Адам
на Ева правил е шерше.

И няма денем, няма нощем,
докато има сили още,
там, под дебелия юрган,
шерше, шерше, шерше ла фам.

А сетне сватби, ръченици,
хора, момите друсат цици.
Гърми големият тупан -
дотука бе шерше ла фам.

Родилен дом, престилки бели,
сестри със задници дебели
и всеки тръпне блед и ням,
какво ли ще роди ла фам.

Сега с перчеми оредели,
седим под сенките дебели,
сал спомена ни връща там
в прекрасното шерше ла фам.



Назад

Всички статии на Брой 04, 2012

24 МАЙ
Светите братя Кирил и Методий
Поетът може да е волнодумец, но той е аристократ на духа
За мен е удоволствие да радвам хората с музика
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБ
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Бургас
Добрич
София
ЛЯТНА ПОЧИВКА
Цени и графици за ползване на съюзните бази
ПРОЕКТИ
Нови дейности в НЦРС
СПОРТ
За пръв път български голбалисти на турнир в Босна и Херцеговина




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017