Брой 05, 2012

Тема: ЮБИЛЕЙ

50 години организиран спорт сред българските слепи


Едно телефонно обаждане на госпожа Зоя Колева е причината да се върна към моите спомени. Ръководството на нашия съюз е проявило инициатива да отбележи началото на спорта сред слепите в страната. Търсиха се телефонните номера на господин Стефан Стефанов, заслужил деятел в тази област. Това е добре. Но аз лично мога да съжаля, че шест месеца преди пенсионирането му беше прекратен трудовият му договор. Само той си знае какво е преживял. Постъпи на работа като специалист през декември 1972 г. Търсиха и госпожа Ани Захариева, тя е участвала в много от организираните прояви. Започнала е работа през 1978 г. Нейният сектор беше културната дейност.
След като се връщаме към началото, неизбежно трябва да си спомним, че първите стъпки са поставени от Националното читалище на слепите "Луи Брайл 1928".
Една група от негови членове през 1955 година започва да посещава спортен салон във ВИФ (днес НСА). Преподаватели са експериментирали дали слепите могат да играят на топка и на някои от уредите. Правели са гимнастика на дюшек, както и да скачат на него. Това се потвърждава на общото събрание на читалището, което се провежда през 1957 година.
Цитираме от доклада:
"Групата не е сформирана поради недостатъчното съдействие от страна на ВИФ. Досега те уреждаха този кръжок с експериментална цел, а вероятно не им е повече необходим, обаче ние считаме, че физическата култура е от жизнено значение за слепите и че трябва да се работи не за създаване на физкултурна група, а за масовизиране на физкултурата.


Малко слепи да познават шахматната игра. Необходими са по-сериозни мероприятия за нейното популяризиране".
Из отчетния доклад на Народно читалище на слепите за 1956, публикуван в сп. "Животът на слепите", бр. 2 от 1957 година.
От горния цитат се вижда, че читалищното ръководство е имало задача да насърчава физкултурата и спорта.
Очевидно шахматната игра е била далеч по-рано позната. Тя се е играела за забавление от читатели, които са посещавали малката стая на десния апартамент на площад "Славейков" 1 Б. На черните фигури е имало забити малки гвоздейчета. Белите полета на дъската са били вдлъбнати. На всички полета е имало дупка, в която са се поставяли фигурите, за да не падат при опипване.


"Наред с доброто изпълнение на повечето от заплануваните задачи, ръководството не успя да се справи с няколко също така важни набелязани решения, макар че в това отношение бяха направени опити, но те не бяха достатъчно настойчиви, за да се постигнат и очакваните от тях положителни резултати. Така например, почти нищо не бе постигнато във връзка с масовизирането на физкултурата сред слепите, което проектирахме да осъществим съвместно със ССБ и районните съвети при същия. На няколко пъти разменихме мнения със същите по този въпрос, но нищо повече от това не направихме. Необходимо е бъдещото ръководство, съвместно със ССБ, да положат по-сериозни усилия за осъществяване масовизирането на физкултурата сред слепите."
Из отчетния доклад на Народно читалище на слепите "Луи Брайл" за 1958, публикуван в сп. "Животът на слепите", бр. 6 от 1959 година.
В друг последващ доклад отново откриваме стремежа на читалищното ръководство да насърчава физкултурата и спорта сред слепите.
Младите хора са слушали по онова време предаванията на футболните мачове по радиото. В края на петдесетте и телевизията започва да показва състезания. Неизбежно в тях се поражда желанието сами да се занимават със спорт. Идващите от училищата за слепи си спомнят за игрите с топка и физическите упражнения в часа по физкултура. Но вече като по-големи, реализирали се в специализираните предприятия на слепите или в други професии извън тях, изпитват нуждата да се занимават със спорт.


След 1959 година в ръководството на Съюза на слепите се обсъжда въпросът за възможностите слепите да спортуват. Всичко това обаче е в сферата на теорията и пожеланията. През 1960 година стопанското ръководство от виждащи специалисти демонстративно напуска управлението на организацията. Те са заменени от млади икономисти. Заедно с мениджърската им работа единият от тях - господин Георги Галев, проявява инициативата да се организират състезания между слепите.
В края на 1961 година бях избран в бюрото на Софийския районен съвет. Обсегът на нашата дейност беше от Видин до Петрич. Бе ми възложено да отговарям за кръжочната работа и спорта. Имах контакти с ентусиаста Галев. Ние достигнахме до идеята да направим спортна площадка в ПП "Успех" София. Същевременно виждащите футболисти ме избраха за председател на Физсъвет на предприятието. Нашият футболен отбор провеждаше срещите си на стадион "Септември". Често с камиона на предприятието група слепи придружавахме отбора и скандирахме край футболното игрище.


През ранната пролет на 1962 година с помощта на физкултурно дружество "Септември" и нашите футболисти изградихме спортна площадка в източния двор на предприятието. То се намираше на "Найчо Цанов" 172. Положи се дренажен пласт от сгур. Пистата за бягане от 60 метра бе валирана и покрита с червен прах от тухли. Очертана бе и от бели варосани ленти. Направихме трап с пясък за дълъг скок. Издигнахме метална рамка, на която закачиха дървена върлина. По искане на футболистите бе запазен периметър към оградата, където те да могат да тренират. Разбира се пространството не беше широко.
Получиха се указания от ръководството на Съюза първата Спартакиада за слепи да се състои в град Варна. Това ни стимулира да зачестим заниманията на площадката. Определихме за треньор Йордан Гранджев. Той работеше в химическия отдел. След работа почти всеки ден той се занимаваше с нашите спортисти. Правеше го доброволно, без никакъв хонорар. В миналото е бил голям състезател по колоездене. Постепенно се оформяше отборът ни. Всички тренираха разпалено и с желанието да се класират на първите места. Най-добър на върлината беше Емануил Попов. Ганка Павлова, с напълно изгубено зрение, покриваше повече от 2 метра на скок от място.
Разговаряхме в цеховете с работниците. След работа убедените млади хора отиваха на площадката. Треньорът се занимаваше с всеки поотделно. Срещу ентусиазма и волята за добро представяне имаше и ирония, и насмешки от една елитна младежка бригада. На фона на постиженията на виждащите те мислеха, че това е някаква пародия. Трябваше да доказвам необходимостта от тази дейност. Позовавах се на международните тихи игри на глухите. Аргументът им беше, че те са напълно здрави. От публикации в списания за слепи от западни страни вече беше известно за игрите на професор Гутман. Той събираше на едно място различни категории инвалиди да спортуват и да се състезават, в това число и напълно слепи. Проученият опит даваше основание те да не бъдат изключвани от спорта. Постиженията им имат други критерии и други измерения. Важни са усилията и волята за преодоляване на препятствията и за мобилизиране на духа и физиката на човека с увреждания.
През юли 1962 година на стадион "Спартак" в град Варна се състояха първите национални състезания на съюзните членове. Определиха се като "Спартакиада". Участваха 4 отбора по 10 души (с ръководителите) от Варна, Габрово, Пловдив и София. Надпреварата ставаше едновременно на няколко сектора. Участваха мъже и жени на скок от място, хвърляне на граната, гюле и опашата топка. Мъжете се състезаваха на върлина. Почти занемарения стадион за нас приличаше на олимпийска арена. Много страсти и амбиции съпровождаха състезанията. Всеки състезател участваше във всички дисциплини. Сборът от резултатите в многобоя определяше крайното класиране.
Спомням си за Георги Митев от Варна, гъвкав и пъргав, който зае първо място на върлина. Венелин Банков от София беше най-добър на гюле и граната. Той имаше великолепна мускулеста физика. И двамата с Митев бяха напълно слепи. Правилата не правеха разлика между напълно слепи и състезатели с остатъчно зрение, както е сега по стандартите на IBSA. Публиката се събираше около две дами, които оспорваха приза. Недялка Найденова от София беше по-добра на хвърлянията. Пловдивчанката Мария Андреева имаше симпатиите на съдиите. Казаха ми, че те са мерили при нея по-щедро. И това определи първото място сред жените. След крайното отчитане на резултатите на първо място се класираха представителите от София, следвани от Пловдив. Имах честта да получа купата, като ръководител на нашия отбор, от Желязко Пеев, който беше заместник-председател на Съюза на слепите в България. Всички се радвахме и прегръщахме нашия треньор.


През следващите години се състояха поредните спартакиади. Въвеждаха се нови дисциплини като мятане на диск и копие, бягане, скок със засилване, троен скок, бягане на 100 и 200 метра. По-късно софиянци се подготвяха от професионален треньор - Петър Пенков. С особена почит бих искал да се отнеса към Илия Попов. Повече от 20 години той тренираше нашите състезатели и полагаше усилия за повишаване на техните постижения.
Още през 1963 година софийският районен съвет достави лодка "Ял 6". Тя бе пусната в Панчаревското езеро. Шест души гребяха едновременно под командата на треньора Жоро "Слона". Той взе присърце възможностите на слепите. Постигаха се ритъм и скорост на лодката. Запален гребец и организатор стана Йордан Йосифов. Млади момичета и жени пожелаха също да гребат. Естествено се получи и необходимостта от премерване на силите. В Пловдив и Варна също имаха лодки. Постепенно се достигна до гребните походи по река Дунав.


Най-масовият спорт по онова време беше изкачването на планини и забележителни местности. Туристически групи се организираха на много места. Софиянци покориха Черни връх и Мусала. Пловдивчани се радваха на Родопите. Стара планина беше обект на дряновските туристи. Аз имах щастието с работници от химическия отдел на "Успех" да изкача Мусала на 15 септември 1966 година. Тогава още нямаше лифтове и ние вървяхме от Боровец до хижа Мусала. Прохладата и свежият въздух, сладката умора и онова вътрешно усещане за катерене към небето запазиха чувството ми за красота и днес. Тялото ми по един странен начин възприемаше простора от най-високата точка на Рила. Сякаш един напълно сляп човек се намираше в безкрая на света, близо до космоса и звездите.
Масовото туристическо движение доведе до желанието да се предприемат походи по планините. Бих искал да отбележа преминаването от Ком до Емине. В него участваха представители от четирите районни съвета. Групата бе захранвана с провизии от паралелно движеща се кола. Най-голямата заслуга беше на Георги Топалов, служител в ССБ. Последният поход по този маршрут приключи през 1973 година. В почивната станция на Обзор бе организирано тържествено посрещане на походниците. На него присъства и група слепи и придружители от Западна Германия, която почиваше там.


През седемдесетте и до средата на осемдесетте години изключителна популярност придобиха екскурзионните летувания. През този период многобройни групи покоряваха Рила, Пирин, Родопите, Стара планина и Средна гора. Нощувките бяха на отделните хижи. Разстоянията между тях понякога се изминаваха за цял ден. Походите позволяваха изкачванията и на най-високите върхове на тези планини. Всяко лято екскурзионните летувания се очакваха с огромно желание и нетърпение.
Шахматната игра се радваше на много любители. През шестдесетте години се провеждаха първенства на районните съвети. В няколко последователни години съюзното ръководство организира и шампионат на представителни отбори от Варна, Пловдив, София и Дряново. В този ред обикновено се оформяше и класирането. Шахматният майстор Златко Керчев от Варна неотлъчно беше до своите момчета. Всеки отбор имаше своя треньор. В София беше Морис Леви. Отначало се играеше без часовник. Партиите се отлагаха и продължаваха по два дена. По-нататък се спазваха определените правила. Въведе се часовникът. Само че се играеше на една единствена дъска. Който имаше остатъчно зрение, наблюдаваше ръцете на напълно слепия играч. Това беше неписано предимство. Мисля, че в Холандия в края на шестдесетте години ССБ изпрати своя пръв представител на световното и индивидуално първенство по шах. По онова време най-известните в чужбина слепи шахматисти бяха Баретич и Чабаркапа от Сърбия и Крилов от Русия. Първото наше отборно участие беше в град Пула, хотел Белведере, Хърватия през 1972 година. Там се състоя четвъртата шахматна олимпиада на IBCA (Международната шахматна асоциация на слепите). Българският отбор се класира в средата.


След 1972 година състезанията по лека атлетика ставаха ежегодно. Както в районите съвети, така също и на двустранни срещи. Общосъюзните състезания по лека атлетика се организираха един път на две години.
В края на шестдесетте години в Русия, Ленинград (сега Санкт Петербург) българският отбор по лека атлетика участва в международни състезания.
През юли 1962 година ние с Георги Бодаков преплувахме Дунав от Калафат до Видин. Бяхме пет души от спортен клуб "Септември" София. През следващия месец - август, Николай Божинов с виждащи хора от Дряново е преплувал Дунав от румънския бряг до Свищов. Спомням си първите плувни състезания, които се състояха в София в басейна на ХХІІ училище през 1964 година. Между участниците с остатъчно зрение първи се класира Спас Йосифов, а сред напълно слепите - Ангел Тодоров, учител от Варна. През следващите години периодически се организираха състезания по плуване в Пловдив и Варна.
Трудно бихме могли да си представим слепите хора да карат ски. Ние бяхме запознати от западни източници за подготвителни курсове и състезания. Нашият ски курс беше с треньора Йордан Тотев. През зимата на 1973 година в продължение на една седмица на Витоша в района на хижа Планинец направихме широка писта. Напълно слепи младежи и девойки се учеха да правят рало и завой надясно. Спускаха се сами от лек наклон и следваха инструкциите на треньора.


Имах шанса да се запозная с господин Ерлинг Стурдал от Норвегия. Посетил съм и неговия комплекс в Бетостолен. Той е близо до Лилехамер, където се състоя зимната олимпиада през 1994. В комплекса стават големи национални и международни състезания по зимни спортове за хора с увреждания. Сред тях се включват слепи и слабовиждащи скиори на дълго бягане. Цялата организация поемат военните. Норвежкият крал е присъствал на тези състезания и е поздравявал участниците. Ерик Стурдал със свои сътрудници и военни е идвал в България. На Паничище се провеждаха дълги бягания и биатлон.
В конната база на Пазарджик през 1975 година организирахме първото обучение по езда. В него участваха представители от София, Пловдив, Варна и Дряново. Вълнуващо беше поведението на ездачите. Те трябваше да пазят равновесие, да усещат движението на коня. По-късно имаше курсове и в конната база в град Шумен.
Като изключим отборните състезания по шахмат и теглене на въже, през шестдесетте години все още не бе познат един от колективните спортове за слепи - ролбалът. Ние преведохме правилата му за игра. Доставихме 10 топки от чужбина. Започнаха тренировките, направихме врати с мрежа. Играта бързо стана популярна. Организирахме и първите срещи между представители от районните организации. Дадохме топки и на двете училища за деца с нарушено зрение. В София се сформираха два състава. На отборното републиканско състезание тимът от София се класира на първо място. Във вече бившата Югославия ролбалистите имаха международни участия и бяха между най-добрите. Мисля, че при една среща с техни представители проверихме нашите възможности. Най-добрите играчи от страната формираха националния ни отбор. Сред тях ще спомена Красимир Зарев и Николай Захариев от София, Христо Косев от Дряново. Имахме международна среща и с полския отбор.
Истинският успех дойде на европейското първенство, когато на малкия финал в Дания паднахме от Холандия и се класирахме на четвърто място в Европа. Треньор беше Димитър Паскалев. За участието в град Фулда, Германия в началото на 1980 година треньор беше Минчо Ганев от Дряново. Заредиха се допълнително други участия на световни и европейски първенства, където нашите мъже винаги са заемали място в първата десетка.
Този спорт се радваше на интерес и в двете училища. Те също излъчваха свои отбори за общосъюзните състезания. Бяха привлечени и жени. Те мереха сили помежду си във вътрешните първенства. Съставът им обаче не се представи добре в Полша.
Спортният календар на Съюза на слепите от 1973 година предвиждаше ежегодни първенства по лека атлетика и плуване. Логично се достигна до най-голямата проява за нашите мащаби.
През септември 1974 година се състояха първите лекоатлетически игри за слепи на представителни отбори от бившите социалистически страни. Само гостите от чужбина, настанени в Спортпалас, бяха 220 души. Състезанията се откриха на централния варненски стадион. Присъстваха официални лица от висшите и местни власти и спортната общественост. Проявата изискваше невероятна организация с много съдийски екипи, транспорт, финансови и технически средства. Българският отбор се класира втори след представителите на Съветския съюз. Югославяните, които по принцип не участваха в прояви на блокове от Варшавския пакт и НАТО, дойдоха от уважение към съседите с голям състав. Ние формирахме солиден екип от специалисти както за подготовката, така и по време на състезанията. Бих искал да благодаря на Стефан Стефанов и колегите ми от организационното направление, на главния съдия господин Любен Атков. Вечерите в Спортпалас бяха изпълнени с концерти. Програми изнасяха самодейци от четирите районни съвета. Няма да забравя и първото посещение на Арне Хусвег. Силно впечатление му правеха състезанията. Искам да подчертая, че тази личност оглави новосъздадения Европейски съюз на слепите. С неговия образ и име сега е почетният медал на тази организация.


Секретарят на Европейския регионален комитет при Световния съвет за благополучие на слепите по онова време доктор Хелмут Пилаш представляваше международните организации на слепите. На съвещание с ръководителите на делегациите, осъществено по наша инициатива, възникна идеята да се създаде международна спортна организация на слепите и слабовиждащи хора. Тя да свиква международни състезания по подобие на тихите игри на глухите или на Международната шахматна асоциация за слепи с президент Ханс Коон от Великобритания. Нашата идея бе обсъдена на заседание на Европейския регионален комитет. Негов заместник-председател по това време беше Иван Илиев, председател на ССБ. Учредена бе комисия под негово председателство, в която влизаше и Арво Карвинен от Финландия, днес председател на Международната есперантската организация за слепи. Първото заседание на спортната комисия при Европейския регионален комитет се състоя в София през март 1975 година. Тя заседаваше в парк-хотел "Москва". В нейната работа участваше и секретарят на регионалния комитет доктор Хелмут Пилаш. Тогава имахме шанса да участва и доцент Георги Каранешев. Той е бил преподавател в спортната академия по лечебна физкултура. По-нататък този всеотдаен специалист ще играе необикновена роля в спортното движение на хората с увреждания. Едно от важните решения беше да се свика международен форум за учредяването на IBSA. Той се състоя същата година в Париж. Сред първите държави-инициаторки за учредяване на международната организация бе и нашата страна. За съжаление ние нямахме наш представител там. Причината бе освобождаването на Иван Илиев и заместването му с нов председател на ССБ.
През 1975 година внесохме от Полша 10 велосипеда тип "Тандем", които разпределихме между районните съвети. Това позволи участията ни в първите колоездачни походи. По-късно се купиха тандеми и от Италия. Бих искал да напомня, че в Европа и целия свят колоезденето на слепи в съчетание с виждащ и днес се радва на популярност. Организират се дълги маршрути от северните европейски страни до Италия, Испания, Франция, Гърция. Ще спомена за маршрута на Андонов и Кацарски от София до Прага.
На канала на река Марица в Пловдив през 1976 година организирахме поредното републиканско първенство по гребане. Споменавам го с чувство за хумор за това как понякога са прилагани хитрости в борбата за приза. На втория ден на гонките под дъното на лодките на противниковите отбори бяха закачени парцали. Дали бяха подразбрали някои от участниците тази хитрост не знам, но падна голям смях, когато започнаха да повдигат отделните лодки и да ги проверяват. Домакините се посрамиха от своя треньор. Разбира се сега, когато се връщам в онези времена, мога да кажа, че винаги е преобладавала атмосферата на взаимозачитане и уважение. Походите по Стара планина, по Дунав винаги бяха посрещани с радостно очакване. В тях се раждаше истинско приятелство и контакти, които не замираха.
През 1976 година на петата шахматна олимпиада ние не участвахме. Кореспонденцията минаваше през кабинета на председателя и там при служителя, който отговаряше за международната дейност, поканата е останала в забвение. Едно пътуване в чужбина е съпроводено с предварителна подготовка, планиране и включване в международния календар на организацията. Затова пък нашите представители - Атанасов, Джовани Димитров и Стоян Митев участваха с голям успех на шестата олимпиада в Норвик, Холандия през август 1980 година. Ние се класирахме на девето място от всички отбори, а Стоян Митев получи златен медал за спечеленото първо място на четвърта дъска. Президентът на IBCA Арен Бестман ми поднесе орден от кралицата за доброто мениджърство. Аз го предадох на нашия председател Янаки Градев, за да бъде оставен към спортните трофеи. Бих искал да изразя преклонение пред паметта на президента на IBCA. Той беше не само мой личен приятел, но и на България. През 1982 година присъстваше на първия организиран международен шахматен турнир за слепи в град Варна. Негов организатор беше основаната през предишната година федерация за спорта на инвалидите.
Спортът на глухите и слепите предизвика интереса и на хората с инвалидни колички, на младежи и жени с други физически увреждания. Така се породи идеята за създаването на една обща спортна организация в страната, която да обхване спорта на хората с различни увреждания. Сред инициаторите бяхме Петко Стефанов - с инвалидна количка, Лазар Марков - заместник-председател на Съюза на глухите в България, и аз, в качеството ми на заместник-председател на нашия съюз. Ние правихме сбирките си в сградата на БСФС. Решихме да поканим някаква политическа личност, която да оглави бъдещата организация. Заедно отидохме в Държавния съвет и разговаряхме с доктор Владимир Калайджиев, председател на съвета за човешките ресурси. Бих искал да отдам своята почит към тази личност. Той имаше топло отношение към всички нас, хората, които бяхме лишени от пълноценно здраве. През май 1983 година в една от залите на Националния стадион "Васил Левски" се състоя учредителното събрание на секция "Спорт сред инвалидите" при БСФС. Ръководството се оглави от д-р Калайджиев, а ние, тримата инициатори, станахме негови заместници. Бе приобщен и преподавателят от ВИФ доцент доктор Георги Каранешев. На 10 октомври същата година се състояха първите общи състезания с отделните групи хора с увреждания на стадион "Васил Левски". Денят беше слънчев и приятен, изпълнен с много емоции. Няколко дена преди това председателят на секцията и неговите заместници имаха среща с държавния глава Тодор Живков, за да му връчат официална покана.
По-късно секцията прерасна във федерация на БСФС. А след параолимпийските игри в Сеул се превърна в Българската параолимпийска асоциация. Тази спортна организация на хората с увреждания участва със свои представители на всички параолимпийски игри. На тях много слепи и слабовиждащи станаха носители на олимпийски титли. Като пример ще посоча постиженията на Георги Сакеларов от Варна.
Изкушавам се да спомена за страха в съюзното ръководство. Тогавашният председател и някои от членовете му имаха опасения, че тази национална спортна организация на всички хора с увреждания може да погълне нашата икономическа база. Това ме накара да се оттегля от ръководството и на мое място да бъде председателят на ССБ. Времето доказа, че това не се случи.
Като страна-член на IBSA наши отбори участваха в нейния спортен календар, както и на конгресите й от 1983 година нататък. През същата година България пое домакинството на Европейското първенство по лека атлетика. Ние имахме вече опита от първите международни състезания между отборите на социалистическите страни през 1974. Учредихме подготвителен организационен комитет. Плановете ни бяха утвърдени от тогавашните партийни и държавни органи. В шампионата участваха представители от 23 страни. Състезанията се провеждаха на големия стадион "Юрий Гагарин" във Варна. Присъстваха гости от висши държавни учреждения и обществени организации. Откриването стана с изпълнението на комплекс игри от деца от варненските училища. Свиреше духовият оркестър на Морското училище. При откриването отборите дефилираха със знамената на страните-участнички. Церемонията се повтори и при закриването. В различните сектори имаше оспорвана борба. Постигаха се нови рекорди на отделните дисциплини. Телевизията показа бяганията на напълно слепи на 100 метра. Работеха много съдийски екипи. Сложността се състоеше в това, че се спазваше регламентът на IBSA. Отделно се отчитаха резултатите на слепите и състезателите с остатъчно зрение от втора и трета група. Ако не греша, това беше последното голямо спортно състезание при такова масово участие на слепи и слабовиждащи хора от европейските страни у нас.
След политическите и обществени промени от 1989 година продължиха спортните традиции. Имаше участие на скиори в Бетостолен, Норвегия и параолимпийската зимна олимпиада в Нагано, Япония. На двете места са участвали Ивайло Ковачки и Николай Кирилов.
През 1992 година основахме бегови атлетически клуб "Ахил" за всички групи хора с увреждания. Имах честта да му бъда първият председател в продължение на три години. Той ежегодно уреждаше маратони, както и участие в национални и международни прояви. В маратона на София десетки слепи и слабовиждащи са участвали през годините. Сред тях ще спомена Велик Атанасов, Петър Енчев и други. Клуб "Ахил" е единствената организация, която е изпратила повече от 80 души на ежегодните маратони в Ню Йорк. 15 души от тях са били слепи и слабовиждащи. Състезатели с нарушено зрение са бягали в Канада, Испания, Япония.
Ролбалът бе заменен с голбал. В новата игра няма съществени разлики. Само че новите топки са по-омекотени. С тях няма опасност от травми. Има изменения в размерите на вратите, игрищата, както и в правилата на играта. Бих искал да подчертая, че и днес голбалът е най-популярната колективна игра за слепи. Съюзното ръководство продължи да организира състезания между отбори на отделни регионални организации. Мисля, че трябва да се отдаде нужното признание на реномирания софийски спортен клуб "Витоша". Тази организация с изключително дейно ръководство пое инициативата за организирането на националните турнири с международно участие. Негови представители участваха в десетки международни първенства и срещи в чужбина. Голяма част от финансирането поемаше параолимпийският комитет. Клубът разви още два спорта - шоудаун и стрелба с лък за незрящи. Шахматната игра не бе изоставена. Тя се радва на ежегодни прояви и на изпращане на шахматисти в международни турнири и олимпиади. Надявам се, че учредената спортна федерация към нашия съюз ще изпълнява с успех поставените пред себе си задачи.
Сега, когато правим равносметка на изминалите 50 години организиран спорт за слепи, виждаме, че акцентите на отделните видове спорт сменят местата си. Вече няма състезания по ски, екскурзионни летувания, походи по Дунав. Царицата на спорта - леката атлетика, сякаш е позабравена. Не бива да се пренебрегват плуването и конният спорт. Вярно е, че се появиха джудо, канадска борба и спортна табла. Последната дава възможност и на хора в напреднала възраст да вземат участие. Но когато говорим за изводи и равносметка в областта на физкултурата и спорта, се натъкваме отново на една вечна слабост. Само ограничен кръг от слепи и слабовиждащи участват в тези прояви. През десетилетията се повтаря организационната слабост спортът да не започва от училищата и да обхваща все по-малко участници. Тази тенденция е характерна и днес. Олимпийският девиз е да се участва, независимо от класирането. Безусловно, ние трябва да се грижим и за спортното майсторство сред хората със зрителни увреждания. А това означава системна работа с най-добрите, намиране на приобщени към нашата среда треньори и ползване на материалните бази към съответните спортни дружества. От практиката ни сме разбрали, че всеки сам трябва да се грижи за своята физика. Нужна е самостоятелна гимнастика при домашни условия, ползване на гири, експандери, велоергометри, бягащи пътечки и други лични спортни уреди. Нужна е работа с родителите, които отрано да приучат слепите деца към движение и укрепване на тялото. През седемдесетте години ние бяхме записали на касетки гимнастика за домашни упражнения, излъчвана от радио София. Споменавам го, защото този тип насърчаване има значение за всички нас. Туризмът, разходките, походите по планините не изискват особена инвестиция.
Бих искал да се извиня за дългото изложение, но ще си позволя в заключение да кажа, че тази важна част от обществената ни дейност може да се развива, ако се въвличат хората в нея, за да се търси финансирането чрез проекти, спонсори, подпомагане от големите и малки спортни клубове на виждащите хора. Движението е живот. Още древните са казали "Mens sana in corpore sano" (Здрав дух в здраво тяло). За обездвижения сляп човек тази максима важи двукратно. За да бъде той мобилен, самостоятелен, да се образова и професионално реализира, трябва да бъде физически здрав и да поддържа упоритост и неугасваща воля за успех в интеграцията си.

Спас КАРАФЕЗОВ



Назад

Всички статии на Брой 05, 2012

БЕЛЕЖИТИ ДАТИ
9 май - Ден на Победата
ВЪТРЕШНО СЪЮЗЕН ЖИВОТ
В управителния съвет на ССБ
Годишен организационен отчет на ССБ за 2011 г.
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Левски
КУЛТУРА
Изкуството - паралелна вселена
ЛИЧНОСТИ
100 години от рождението на Димитър Домузчиев - незабравим музикант, мениджър и педагог
ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДРУГИТЕ МЕДИИ
Въпреки липсващото му зрение, Ангел Сотиров е сякаш един щастлив пенсионер
ПРОЕКТИ
"Поглед към бъдещето през очите на историята"
Инвестираме във вашето бъдеще
СПОРТ
Оживление на международния фронт
ЮБИЛЕЙ
50 години организиран спорт сред българските слепи
Пловдивските слепи се готвят за първата спартакиада




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6
8 9 10 11