Брой 07-08, 2012
Тема: СРЕЩА
Отново в Пловдив среща с Генко Изворски
Ангел СОТИРОВ
Снимка: Виктор ИЗВОРСКИ
На 18 май 2
011 година в клуба на пловдивската регионална организация на Съюза на слепите в България (ССБ) почитатели на художественото слово се срещнаха с шуменския невиждащ писател Генко Изворски. Само след 13 месеца, на 28 юни тази година, пак на същото място и почти пред същата аудитория шуменският творец представи най-новата си книга "Големият сняг". Тя съдържа пет разказа и една новела, чието заглавие е заглавие и на сборника. Поетът и издател Славчо Николов прочете откъси от въпросната книга. Читателите на творчеството на несъмнено талантливия белетрист от Шумен го обсипаха с въпроси и добри думи за неговото литературно творчество. На моменти дори дискусията напомняше на ускорен курс за творческо писане. Книгописецът почти изповедно разкри пред своите слушатели и някои тайни на писателската професия. Редакторът на списание "Звук и светлина" Снежанка Кирчева за малко да затрудни госта ни с въпроса си как той ИЗМИСЛЯ собствените имена на своите героини. А поетът Здравко Лекишев със своите остроумни въпроси и забележки към писателя допринасяше силно за непринудената и ведра атмосфера на срещата. Пловдивските фенове на Генко Изворски му пожелаха и други нови книги, и пак да ги представя пред тях. Нашият гост даже разказа накратко и за няколкото нови романа, върху които работи под пълна пара в момента. Според поетът и директор на Издателство "Български писател" Гриша Трифонов, строг редактор на трите последни книги на Генко Изворски, уж имало в последно време голям глад за романи и той неуморно динамизирал романописеца. Георги Генов и Джеватин Мустафов пък препоръчаха горещо на Генко Изворски неговите четири книги непременно да бъдат качени на www.alteraforum.net, а също и в електронната библиотека на Националното читалище "Луи Брайл", за да бъдат тези книги още по-достъпни за своите потенциални читатели. На път е сякаш да се срине и поредният мит за "карантината" над литератора-опозиционер в средите на ССБ. Може би и други структури на ССБ съвсем скоро ще последват примера на пловдивчани и ще се окуражат за реални срещи с шуменския прозаик-бунтар.
Промоцията на "Големият сняг" бе широко рекламирана от най-тиражния южнобългарски вестник "Марица" и от радио "Пловдив". Непосредствено преди промоцията г-н Генко Изворски даде пространно интервю за пловдивската "Нова българска телевизия", което бе излъчено от нея многократно в продължение на няколко дни. Репортер от телевизията взе интервю и от поета Данчо Данчев, председател на местния литературен клуб "Следа", по чиято покана гостува и мадарският майстор на изящната словесност. Към именития гост проявиха интерес и представители на още девет печатни и електронни медии посредством своите сътрудници, редактори и кореспонденти. За изключителния медиен интерес към писателя Изворски особено голяма заслуга има неуморният и опитен Георги Генов, председател на Комисията за връзки с обществеността към пловдивския регионален управителен съвет на ССБ.
Генко Изворски е роден в София на 3 юли 1949 година, но цели 13 години живее в шуменските села Салманово и Дибич, където работи неговият баща. Именно село Салманово е прототип на село Кънено, което често срещаме в неговите творби. Той е възпитаник на Шуменския висш педагогически институт, в който завършва българска филология. На 20 години Генко загубва зрение в резултат на злополука при едно ловджийско състезание. Вече напълно сляп той започва работа в шуменското специализирано предприятие на ССБ като обикновен синеблуз работник с висше филологическо образование, а само след една година е избран за платен председател на Заводската организация на ССБ в това предприятие. Повече от 15 години е управител на същото предприятие. Литературните дарби на председателя Изворски са забелязани от талантливия невиждащ поет Георги Братанов, тогава главен редактор на списание "Зари", който го насърчава в неговите белетристични опити - очерци и разкази. И ето - от почти четири години Генко Изворски е пълноправен и продуктивен член на Съюза на българските писатели. От началото на тази година художникът на село Кънено е вече независим интелектуалец на свободна практика и изцяло се е отдал на литературните си занимания.
За читателите на "Зари" вероятно ще бъде интересно да получат информация и за останалите книги на талантливия съчинител на прозаически текстове Генко Изворски. И да припомня, че за големия наш поет Любомир Левчев "прозата е хлябът наш насущний". И така, през 2000 година се появява на бял свят първата книга на Генко Изворски - романът "Манастирът". След осем години е издадена и книгата му "Мъжка импресия" (сборник с разкази), а на следващата година във връзка със своята 60-годишнина той си подарява третата книга "Закъсняла пролет" - пак сборник с разкази. Книгите на незрящия писател се предлагат в най-голямата в България верига книжарници - "Пингвините". Освен на хартиен носител и четирите книги на Генко Изворски веднага са издавани от ССБ и в аудио версия и могат с малко повече късмет да се намерят във всички фонобиблиотеки на ССБ и техните филиали.
Освен със своята художествена реч писателят Генко Изворски почерпи присъстващите с изумителна ябълкова ракия (негово производство) и шуменско пиво. Времето течеше бързо и неусетно и никой не разбра как се изнизаха 235-те минути в компанията на шуменската знаменитост. Участниците в литературната среща се разотидоха по домовете си и по своите работни места, заредени с много положителна енергия и обогатени с известни знания за тънкостите и триковете на писателския занаят.
Д В А М А
Генко ИЗВОРСКИ
Чуваше мелодията, но гласовете от човешкия поток не й позволяваха да се съсредоточи. Вървеше, гледаше витрините, украсите, понякога лицата на съсредоточени жени, а когато мернеше дете, бързо отбелязваше за себе си колко е грижовна майката. Изведнъж, като в остър завой с връхлитащ огромен камион, пред нея се изправи слепият кавалджия. Едва тогава осъзна откъде идва мелодията. Елина никога не беше го срещала в града при редките си завръщания. Косата му беше мазна. Лицето - небръснато от дни. Свиреше и гледаше с безизразните си очи в пространството. До него жена му държеше мека пластмасова кутия, която от време на време размахваше пред себе си по посока на отминаващите. Елина гледаше музиканта и не усещаше, че се е озовала в положението на хипнотизирана. Китките и пръстите му бяха черни, мръсни, а мелодията се лееше като ручей, който се засилва по наклона в гората. Елина дръпна ципа на чантата. Бръкна дълбоко до дъното, без да гледа, откри портмонето и го извади. Циганинът много й заприлича на афганистанец, макар да беше облечен в кирливо омазнено шушляково яке. Отвори портмонето и за секунда видя банкнотата. Извади я и я спусна с два пръста в кутията. Вътре имаше повече монети, имаше двулевки и в голямата си част бяха парите на семейството. Кавалджията свиреше и живееше в мелодията, защото не можеше да забележи кой извършва милостиня.
- Елина! - чу глас и усети докосване по ръката .
Обърна се и изтръпна. Лицето му беше сурово, изпечено. Веднага съобрази, че трудно би могла да го отличи от множеството на потока.
Той извади от джоба си монети и звучно ги пусна в кутията на циганката. Кавалджията усети присъствието на двамата и прекъсна свирнята.
- Свиря, защото това е моят живот! - като из дъх каза й, кой знае защо, не намери подходящата ръка, с която да укроти движението на кавала.
- Къде си учил? - попита Боян и зададе въпроса си повече заради неудобството, че трудно може да си представи живота на този слепец.
- От съседи... От училището за слепи... Във Варна има добра школа! Флоров се казва!
- Добър си! - изтърва настроението си Боян. - Не се ли намери кой да те открие?
Бръкна във вътрешния джоб на палтото и оттам извади червена банкнота. Хвърли я в кутията и силно стисна ръката на Елина.
- Заслужаваш повече, момче!
После, като я дръпна силно, я понесе към човешкия поток. Обгърна ръката и силно я притисна към себе си.
- Не мога да повярвам на очите си и на късмета! Потъна вдън земя и не мога да те открия. Няма да те изтърва, докато не ми кажеш какво се случва с теб!
Елина сякаш бе хваната в капан. Ръката на Боян беше силна и отърване нямаше. Излишно беше да се съпротивлява, а най-малкото можеше да си позволи в този миг да призовава за помощ отминаващите хора.
- Така, на тротоара… - продължаваше той и силната му хватка, прилагана на борец от тепих, причиняваше вече болка на Елина.
- Добре... Не ме стягай като в окови! – прие Елина близостта му.
- Там има кафене и можем да влезем!
- Нямам сили да се съпротивлявам!
Боян изведнъж освободи ръката й, но вместо да я остави да се движи спокойно, метна длан върху рамото й и притисна тялото й към себе си.
Не беше само кафене. Беше аперитив - сервираха сандвичи, претоплени пици, а наличието на алкохол бе примамката.
- Откъде се появи? - беше първият й въпрос, едва що седнали.
- Нека да уважим масата! - усмихна се Боян. - Кафе, коняк... какво?
- Какво се случи? Обясни ми! Нима мислиш, че мога да те гледам спокойно?
- Толкова много думи, че ми заприлича на едра градушка - удар, удар, удар, стъклата натрошени!
Тя се огледа и видя момичето, което приближаваше масата им.
- Бих пила кафе, без захар, със сметана!
- Друго? - попита Боян.
- Това е засега! - категорична беше Елина.
Изведнъж зениците й се разшириха. Погледът й беше отправен към входната врата на заведението. Боян обърна глава и видя слепия музикант, който беше направляван от жена си по подобие на ремарке, което трудно тръгва по посока, желана от шофьора. Двамата се настаниха на масата до вратата.
Боян поклати глава, замислен и увлечен в разсъждения върху видяното.
Мислех си, че съм свикнал! - дълбоко, с въздишка произнесе той. - Колко жалък понякога може да бъде животът!...
Отклони поглед и срещна очите на Елина. За част от секундата в тях видя много топлина и неприкрит интерес към него. Срещата на погледите я стресна и зениците й бързо се свиха. Клепачите скриха картината, която дълго бе носила в душата си.
- Погледни! Изглежда не идват за първи път! - кимна тя с глава и посочи масата до вратата.
Сервитьорката остави върху плота две бутилки бира. Двамата бързо ги надигнаха и тъмната напитка заклокочи в гърлата им.
- Начин на живот! Всеки със своите ценности. Какво ли изживява, като свири?
- Да... - проточи той глас, нежно галейки с поглед лицето й - Не бих искал да се товаря с техните проблеми. Единственото, което ми е мисъл, е съжаление. Можеш ли вече да кажеш как си, къде се изгуби?
Тя вдигна клепачи, но не посмя да посрещне погледа му. Видя, че входната врата се отвори и в заведението влезе циганче, момченце, беше на годините на дъщеря й. То седна на свободния стол до баща си и шумно тръшна върху масата найлонова торбичка. Майката бързо я издърпа и я пъхна под палтото си.
Елина се изправи и запъна гръб в облегалката на стола.
Усети болка в лявата част на гърдите. Като на филм пред нея плувна родилната зала, лекарят, когото бяха извикали от кардиологичното отделение, и гласът на гинеколога, който непрекъснато я подканяше - "Дишай дълбоко, дишай! Напъни! Дишай дълбоко...". Беше тежък час, който се стори на Елина вечност.
- Елина, Елина, добре ли си? - чу тя разтревожения глас на Боян и усети ръката му, която стискаше китката й.
- Искам вода! - произнесе тя, когато чу гласа на бебето.
Минаха секунди, докато Елина се съвзе. Видя пред себе си чаша, пълна с вода. Бавно отклони поглед към отсрещната маса и видя циганчето, което лакомо с две ръце ядеше огромна пица.
- Ох... - изпъшка Елина и се сгъна в кръста.
Хладката вода върна в някаква степен съзнанието й. Вече можеше да си даде сметка, че се намира в заведение и пие кафе с Боян.
- Хей, момиче, болна ли си? Какво ти се случва. - Гласът му беше тревожен, с нотки на паника. - Не те познавам такава! Температура ли имаш? Какво ти е?
- Плати и да излизаме! - помоли тя. - Добре съм! Може би тук топлината ме задушава, а и ти се появи от неизвестното.
Стана и тръгна към вратата. Боян я последва. Едва на изхода, вече на тротоара, успя да я хване за ръката.
- Да се върнем обратно! - предложи той. - Където се видяхме, там е колата, на паркинга. После ще те закарам, където кажеш!
Вървяха по средата на улицата. Народът край тях щъкаше напред-назад, а жените се трупаха пред шарените бараки, построени заради новогодишния базар. Миришеше на вкусни понички. По-надолу се разнасяше привлекателна миризма на кебапчета и кюфтета. Огромна светлинна реклама приканваше нетърпеливите да пробват белия или червения пелин на братя Вичеви. Там мъжете се бяха струпали за дегустация и да си получат пълна пластмасова бутилка за вкъщи.
Размениха само по няколко думи. Вървяха, а Боян изгаряше от нетърпение да получи отговорите на въпросите си, но Елина предпочете да мълчи. Не се получаваше диалог. Тя нямаше желанието да говори, защото знаеше, че ако се разприказва, може да каже не това, което трябва.
Пред колата се спря, огледа я, все едно щеше да я купува. Не забеляза нито цвета, нито марката. Изведнъж вдигна глава и потърси погледа му.
- Не съобразих! Унесох се... - започна Елина да му се извинява. - Трябваше да продължа към центъра. Отивах в данъчното.
- Сядай! Ще те откарам. Не мога да си обясня защо е тази студенина, защо се държиш като човек, готов за самоотбрана? Не говориш! Нещо става теб. Нима не се познаваме?
- Не, не и не... - неочаквано тя премина в нервна криза. - Не разбираш ли, че ти се появи от нищото? Не зная дали дишам. Къде е слънцето? Моят живот е друг, Бояне!
- Сядай, сядай... - смушка я той, отвори вратата и докато не я натика в купето, не спря да повтаря: - Нищото, нищото...
Седна и запали мотора.
- Къде да карам? Към данъчното ли?
- Да! - късо отвърна тя, погледът й блуждаеше напред, но нищо не виждаше. Елина беше в шок. Не можеше да се съвземе. Голяма беше изненадата, че го вижда, страхуваше се да му каже онова, което мислеше. Отписала го беше от живота си. Боян за нея не беше между живите и изведнъж тази среща бе объркала в нея всякаква представа за ден, час и състояние. На всичко отгоре, когато видя циганчето и още повече как с две ръце яде пицата, в нея всичко се натроши на малки зрънца, досущ като от счупено закалено стъкло.
- Да те придружа ли? - предложи той услугата си, когато колата се изравни със сградата на данъчната институция.
- Не, не, благодаря ти! – отказа му. – Ще се справя сама. Благодарна съм, че ме докара. Впрочем нямаше нужда, сама щях да се справя. Ох, не зная какво трябва да кажа... Благодаря ти! Радвам се, че си жив. Другото, както казват, е щастие!
- Чакай! - стегна той китката й. - Какви ги приказваш? Исках да ти обясня, че те търсих. Изчезна, без да оставиш следа. Какво лошо сторих?
- Ще ми изсъхне ръката. Стиснал си я силно - кръв не тече към пръстите ми.
- Извинявай! - смотолеви той.
Отпусна пръсти и сам се изненада как не беше натрошил китката. Нейната длан се наместваше двойно на неговата.
- Ще те чакам - да не избягаш! - предупреди я, когато реши, че все пак е глупаво да показва сила и затова нежно погали оголената част на ръката до върховете на пръстите.
- Боян не остана в колата. Докато я чакаше да излезе, крачеше по тротоара напред - назад. Ставите пукаха в коленете и ябълките от таза. Погледът му не изпускаше входа на сградата. С ожесточение дъвчеше меката дъвка. Елина беше в главата му. Този път беше решен да не я изпусне, да не я изтърве, да не отиде там, където не би могъл да я открие. Преди време бе тръгнал за Карлово след няколко много дълги и тежки разговора. Елина плачеше, убеждаваше го да не отива. Той твърдо бе решил и знаеше, че връщане назад няма, защото това бе стъпка в кариерата му.
Елина излезе от сградата и нерешително се насочи към него. Облечена беше в кожено палто. Тънко шалче подчертаваше дългата й шия. Косата беше добре подредена и Боян с особено задоволство отбеляза, че тя излъчва женственост и непозната мекота. Слънчевите лъчи, които косо огряха лицето й, просветлиха бялата кожа. Тя присви клепачи да се предпази от ярката светлина. Слънчевите оттенъци придаваха на лицето й детска наивност.
- Упорит си! - престори се тя на изненадана, но не беше така, защото го видя да крачи по тротоара, още докато слизаше по стълбището.
- Не, този път няма да пропусна! - закани се той. - Ако трябва, ще те вържа, ще те отвлека... Лошото е, че не съм измислил в каква посока да тръгнем! Сигурен съм, че тук си или на хотел, или си у някоя роднина. Така моята задача става по-лесна.
Тя се разсмя с глас.
- С удоволствие бих допуснала да бъда открадната, но възрастта ми не е прилична за такава емоция!
- Възрастта ти е като на розов домат, който става на салата за ракия с малко лук и олио. Влизай бързо в колата, защото в противен случай ще приложа насилие!
Елина сведе глава, тръгна към колата, разкопча палтото и изчака Боян да отвори вратата. Повече от сигурна беше, че ще й кавалерства. Докато беше в сградата на данъчното, успя да укроти в себе си настроенията, избухнали от срещата с него. Спокойствието, с което служителката на агенцията подходи към уточняване на насрещната проверка по документи, укроти кипналата кръв и дори неочаквано за себе си не прояви раздразнение, когато се наложи да прегледат наново номерата на някои фактури.
- Бояне, имам молба!
Той я погледна.
- Би ли ме закарал до нашата къща?
Той повдигна вежди и показа, че не разбира какво иска тя от него.
- Така, само да я наближим... - продължи Елина, защото не й се искаше да се впусне в подробности. - Ще минем, ще спреш - искам да я видя!
- Добре! - прие той, без да задава въпрос.
Боян подкара колата по улицата към военното училище. Включил бе на трета, не форсираше двигателя, опитваше се да удължи времето за срещата с бащината къща на Елина.
- Не мога да се изтръгна от чувството за вина. Аз съм причината тях вече да ги няма!
- Искрено съжалявам! - изказа той съболезнования. - Докато те търсех, научих. Подробности не зная.
- Принудена бях да я продам - простичко обясни тя. - Такива ми ти работи!
Зад градинката Боян насочи колата по наклона.
- Тук много се е променило! Виж - има дървета. Запустяло място беше. Все си мислехме, че тук някой ще строи. Казваха, че е предвидено за голям магазин. Спри! Не продължавай! Виждам я.
Бяха на кръстовището. Пред тях къщата белееше.
- Дограмата е сменена! - отчете тя промяната.
- Изолация са направили! - добави Боян. - Изглежда, че са грижовни хора.
- Не ги познавам! - сбърчи тя нос и извади кърпичка. - Продажбата стана бързо. Имаше посредник. Дойдох само да подпиша при нотариуса. Взех само най-ценните неща. Всичко друго оставих.
Сълзите й бликнаха, въпреки че се опитваше да ги възпре. Тя изви глава към стъклото и помоли:
- Карай!
Излишно беше да пита къде. Родителите на Елина вече ги нямаше, къщата - продадена. Някъде другаде бе нейният дом, но разбираемо бе, че не е в този град. Боян нямаше идея къде да я откара. Много му се искаше да бъдат сами, да си поговорят, много неща да си кажат, много други да си обяснят. Разговорът не потръгваше. Нещо се случваше. Елина отбягваше отговорите на въпросите му.
Когато колата се спускаше по главната улица под военното училище, Елина хвана ръката на Боян.
- Виж! Намали, намали...
Колата почти спря. На отсрещния тротоар циганката за нещо дърпаше слепия музикант. Момченцето до тях нещо крещеше с вдигнати ръце. Елина се сви на седалката и гледаше над кормилото случващото се на тротоара.
- Какво иска от него? - Гласът й проскърца с нотки на раздразнение. - Да не са пияни?
Зад тях се бе проснала широка алея с градинки, храсти и дървета, която заради сезона бе безлюдна. Профучаваха коли. Всеки бързаше по своите си задачи.
- Тъй ли ще стоим? С какво можем да им помогнем? - попита Боян. - На мен ми се стори, че жената има умствени проблеми.
- Детето сигурно е тяхно! - унесена в мисли, Елина изтърва на глас разсъжденията си.
- Животът продължава! - разсъждаваше Боян, като не разбираше какво неестествено може да се е случило между мъжа и жената. - Биология... Нормално, такива неща се случват!
Боян освободи ръчната спирачка и колата бавно подмина семейството. Елина се извърна назад и задълго не откъсна поглед от трите фигури на тротоара, които ставаха все по-малки и не след дълго се скриха от храстите и дърветата.
- Къде отиваме? - изведнъж се усети тя. Огледа трескаво околните сгради и бързо се ориентира.
- У дома! Стига сме се размотавали по разни кафенета, улици и учреждения.
- Но натам не е „у вас”! - реагира отново тя.
- Ще видиш! - усмихна се Боян. - За мен също е трудно да кажа "у дома", защото един дом без жена не е дом. - Обърна се към Елина и отбеляза изражението й. - Нямам си! Виждам, че при теб има мъж.
- Това ли? - повдигна тя ръката си към него. Един до друг блеснаха златна халка и пръстен.
- Дори не съобразих, че можеш да забележиш. Нося го от... - тя направи продължителна пауза, като го следеше как ще промени израза на лицето си - близо шест години. Нима си забравил кой поръча халките? Кой ми даде годежен пръстен? Романтично било... Казваше, че рицарите били умрели. Само ти си останал. Това ли ти е рицарството - да не помниш?
Боян спря на светофара срещу автогарата. Едва тогава хвана ръката на Елина и я поднесе към лицето си.
- Да... - проточи глас и нищо друго не каза.
Положи ръката си върху бедрото, включи на скорост и потегли напред.
От тясното антре Елина влезе в просторен хол. Силната светлина от широките прозорци я заслепи. Когато отвори клепачи, видя в единия ъгъл на помещението разкошна холова гарнитура и дори в първия миг се подведе по цвета на дамаската, защото остана с впечатлението, че гарнитурата е кожена.
- Тук е топло! - каза, обърна се и видя до себе си Боян.
По устните му пробягваше тънка усмивка, която нито показваше вътрешно доволство, нито щастие, с което да личи, че е задоволил свой каприз.
- Така пожелах! С открита тераса... Да ти помогна да се съблечеш?
Елина се поколеба за миг. Обърна му гръб и стръска ръце. Дръпна шала си и му го подаде.
Настанявай се удобно! - покани я той. - Освен слънцето, което влиза безпрепятствено, благодатното е, че съм забравил включен климатика и наистина е топло като в баня. Разполагай се и не мисли за друго освен за мен! Ще те оставя за няколко минути сама, докато приготвя кафе и нещо друго, защото тази среща си заслужава да бъде отбелязана.
Елина застана срещу средния прозорец и се загледа навън. Къщата беше на височина в края на квартала. Напред се разгръщаше зеленина, дървета с голи клони и по-нататък - езерото. Тя усети по бедрото си хлад, необяснимо докосване и погледна към пода. Допряла се беше до висока ваза или не, приличаше на амфора. Не, не беше амфора, а много наподобяваше на делва - съдът беше източен, имаше широка стабилна основа, а гърлото беше отворено като на шал яка на плетено поло. Тя приклекна и плъзна върховете на пръстите си по гланцираната стена с изрисувани фигури. Всичко имаше. Бавно, като на изследовател, пръстите й се движеха, докато се спряха върху паун. Оперението му бе толкова красиво и изглеждаше толкова естествено, че Елина милиметър по милиметър очертаваше формите на птицата.
Усети дланта на Боян, която се плъзна по рамото й. Тя изви глава и го видя, че се усмихва с бутилка в ръка.
- Чудесно е! - не скри тя очарованието си от глинения съд. - Кой ги прави? Къде го откри? Такова нещо не съм виждала.
- Поръчка е! – отговори той, хвана я за ръката и с движение й подсказа, че трябва да се изправи. - Стани! Ела да отчетем щастливата среща. Трудно е да ти обясня колко много се радвам. Ела да се чукнем, защото ако тъй продължавам да говоря, ще кажа много неща, които не знам дали ще са добри за мен.
Пиха прави. От виното подскачаха "бълхички". Още на първата глътка виното парна гърлото на Елина. Студено беше. Хареса й. Стори й се, че има аромат на боровинки.
Боян протегна ръка и взе празната чаша. Остави двете на масата и я хвана за китките. Придърпа я леко към себе си. Телата им едва се докоснаха. Елина го гледаше с меките си очи, широко отворила клепачи.
- Бях убеден, че светът не е толкова голям и ти не можеш ей тъй да изчезнеш.
Той се наведе и целуна влажните й устни.
- Елина, защо щастието трябва да минава през страдание?
- Не трябваше да идвам тук! Не трябваше да идвам в града! Знаех си, имах предчувствие...
Гласът й потрепери. Въпреки това той не се отдръпна и не пожела да освободи китките й. Стоеше пред него като арестант, окован в белезници и вериги.
- Мислеше само за себе си. Твоята кариера беше над всичко. Стремеше се към върха на славата като пеперуда, привлечена от светлината на огън. Успя ли, Бояне? Този дом ли е сбъднатата твоя мечта? Може би е другото - множат се знаците върху пагоните ти.
- Затруднен съм с отговора! - събра той вежди и лицето му посърна. - Да си призная, без теб ми е трудно да продължа напред. Утре тръгвам за Поморие. Трябва да направя процедури с кални бани.
- Лошо ли е? - изплаши се тя. - Какво се е случило? Страшно ли е? Там се лекуват ставни заболявания.
- Не е болка за умирачка - възрази той и направи опит да покаже, че това, което се случва с него, е незначително. - Ела! - придърпа я и двамата седнаха на дивана.
Ръката му остана на кръста й. Със свободната си длан погали лицето й. Тя леко наклони глава и притвори клепачи. Тънки струи сълзи се проточиха по лицето й.
- Къде беше? Защо не ме послуша? Защо избяга? Защо ме остави сама? Аз имах нужда от теб. Обичам те!
Думите се сипеха като едра градушка. Тежките ледени парчета дрънчаха и след всеки удар той се тресеше.
- Ти избяга! Ти потъна! Ти се скри! - отвърна Боян, но веднага съжали, че каза тези думи.
Тя отскочи, отскубна се от прегръдката му и заудря с юмрук по облегалката на дивана.
- Да, да, кой избяга, кой се скри? Кой не беше разумен? Тръгна за Карлово на подготовка, защото нямаше друг начин за растеж. Отиде ли в Афганистан? Видя ли камъните им?
- Не, бях в Ирак! - отвърна той спокойно. - Отидох с първия контингент.
- Браво!
Тя потрепери.
- Вече знам, че си луд! Знаеш ли, че имаш дъщеря? Голяма е колкото онова циганче. Знаеш ли? Какъв родител можеш да бъдеш?
Боян отвори уста и онемя. Елина видя освирепелия му поглед и побърза да се дръпне в края на дивана. Очакваше или да бъде разкъсана, или подът да се отвори и цялата сграда да се стовари върху нея, да я сплеска, да я размаже. Страх сви сърцето й. Не беше го виждала разярен и див.
- Ти чу ли се какво казваш? - каза Боян на срички. - Чуваш ли се? Вярно ли е? Кажи, вярно ли е?
Ръцете му трепереха. Скокът изглеждаше неизбежен. Елина стана и бързо отстъпи към остъклената стена на хола. Стократно съжали, че изтърва дълбоко скриваната истина. Вече беше късно. Избяга от онова кафене, защото се изплаши, че може да се издаде за дъщеря си. Мръсното циганче предизвика у нея асоциации, които сковаха мозъка й. Дълго след това не можеше да разсъждава върху онова, което реално се случваше. Пред очите й бе все това дете. Всякакви мисли минаха през главата й, мъчителни, тежки и бяха толкова неправдоподобни, колкото онова, което виждаше с очите си.
(следва)
Всички статии на Брой 07-08, 2012
50 ГОДИНИ ГОВОРЕЩА КНИГА
Работата с вас ме прави специалнаВинаги сме готови да се вслушаме във вашето мнение
Всеки ден тук е удоволствие
50 ГОДИНИ ОРГАНИЗИРАН СПОРТ СРЕД БЪЛГАРСКИТЕ СЛЕПИ
И още един щрих"Целият ми живот принадлежи на Варна и на спорта"
Държавно първенство по спортен риболов 2012 г.
Кълве ли рибата в жегата?
Искаш да спечелиш в живота - бори се и се състезавай
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
ДобричБургас
