Брой 09, 2012

Тема: 50 ГОДИНИ ОРГАНИЗИРАН СПОРТ СРЕД БЪЛГАРСКИТЕ СЛЕПИ

Футболът в българските училища за слепи 1945-1968


Да, футбол! Не ролбал, не торбал, не голбал, а футбол! Е, разбира се, не съвсем истински футбол, а нещо напомнящо на футбол. Защото и повечето слепи момчета също като своите връстници искат силно да ритат "коженото кълбо". Отначало техните топки са тенекиени кофи и празни по-дълбоки метални консервни кутии. Дори са ритали каменни и дървени плочи, от които сериозни поражения понасят техните държавни и собствени обувки, пръстите на краката им, а също и други части на техните тела. Динко Атанасов, ученик от училището "Николай Островски" (сега Училище за деца с нарушено зрение "Луи Брайл"), се сеща, че са ритали и метални кутии от боя за обувки, но по-скоро като играта голбал - нещо като изпълнение на дузпи. След това топката е книжна и съвсем безопасна за обувките, краката и телата на слепите ритнитопковци. Методи Андонов си спомня, че книжната топка и консервната кутия са заменени по-късно от пластмасова манерка, напълнена с метални капачки от бутилки, но без техните уплътнители, за да звънтят по-силно. След каменните и дървени топки, след книжната топка и пластмасовата бутилка с метални капачки отново се връщаме към металните консервни кутии, които се търкалят добре и издават достатъчно силен звук, информира ме Петър Стайков, също отявлен ритач на тези кутии. В една футболна среща се налага да се използват няколко консервни кутии или бутилки с капачки, пояснява г-н Стайков. И при недостиг на такива резервни топки твърде често е трябвало да "рехабилитират" вече използваните и доста намачкани кутии или бутилки, за да ги направят годни за ритане и търкаляне. Отборите обикновено са от по трима души, а игрището е с размерите на малък плувен басейн - 20 м на 10 м. Ако играе слабовиждащ, той самият е целият отбор, а неговите противници са трима напълно слепи негови съученици.
Цели две десетилетия преди да се появи ролбалът в България и в двете наши училища за слепи учениците - и напълно слепи, и слабовиждащи, по своя инициатива започват да експериментират ритането на топка. За слабовиждащите ученици тя си е била нормална топка, най-често гумена. Но при напълно слепите, както отбелязахме по-горе, за топка първоначално са обявявани дори каменни плочки и парчета от дърво. Както всички тийнейджъри, слепите ученици са изпитвали силна нужда да изливат някъде бушуващата си физическа енергия, а и в двете училища за слепи по онова време спортът почти не е бил застъпен. Липсвали са спортните площадки и спортните салони. Училището за слепи "Георги Димитров" (сега Училище за деца с нарушено зрение "Проф. Иван Шишманов") е разполагало само с един-единствен гимнастически кон, а другото училище за слепи "Николай Островски" с една коза. И в двете училища е имало гюлета. Това е било цялото им спортно оборудване! В часовете по физкултура през зимния период са се четели книги, а когато времето е било подходящо, учениците са марширували. Правели са също и някакви елементарни физически упражнения на училищния двор.
Друг най-вероятен мотив, който е тласнал децата с нарушено зрение към футболната игра, е нарасналата популярност на този спорт в България по онова време. Сред тях също е имало отявлени футболни запалянковци, симпатизанти на тогавашните футболни грандове - ЦДНА (ЦСКА), Ударник (Славия) и Динамо (Левски). Някои от тях дори са зарязвали вечерята заради радиопредаванията на футболните мачове. Невиждащите футболни запалянковци също са ходели по стадионите да викат за своите любимци. Костадин Дечев се сети, че първият мач, на който били заведени от възпитателя Пенчо Стоянов, е бил между Спартак - Варна и Спартак - Пловдив.
Отношението на учителите и възпитателите към футболните занимания на възпитаниците им е било силно негативно, най-вероятно поради следните причини:
- Първата, която често е била сочена пред учениците, е, че с тази игра те късат държавните и своите обувки, особено когато са ритали с каменните и дървените топки.
- Тогавашните тифлопедагози също не без основание са се страхували, че при разпалените футболни двубои невиждащите футболисти могат сериозно да се наранят.
- Педагогическият екип може би също е отчитал, че се прахосва ненужно енергия, която може да се посвети на музикалното или професионалното обучение.
- Всяка вечер след вечеря Иван Лазаров, Илия Гуделов, Николай Гушев, Симеон Зарев, Марко Петров - Магарето, Коста Стойнов, аз и други - спомня си Костадин Дечев (от Училище за слепи деца "Георги Димитров", сега Училище за деца с нарушено зрение "Луи Брайл") - ритахме топка чак до 9 часа.
Най-хубава била топката от хартия. Тя се чувала достатъчно добре, за да могат напълно слепите футболисти да следят нейното движение. Книжната топка също така е безопасна, когато се удря в телата на играчите. Годините, за които говори моя някогашен гуру и сегашен неизтощим осведомител Костадин, са 1949-1958.
"Другарю Стоянов, мога ли да отида да посвиря?" - питали те своя възпитател и се изнизвали един подир друг, разказва Иван Лазаров от същото училище. Но освободените ученици от часовете по четене на книги не се втурвали към музикалните инструменти, а са насочвали към училищния двор, където веднага се сформирали двата противникови отбора - "Шък" и "Бък", продължава своите спомени Иван Лазаров, водещ футболист от онези времена. А възпитателят Пенчо Стоянов, бивш офицер, не е бил съвсем доверчив и понякога спипвал на местопрестъплението почитателите на футболната игра. Пак по информация на Иван Лазаров напълно слепите са имали куража и са правели опити на подходящо място в Морската градина да играят дори и с истинска топка срещу своя слабовиждащ съученик Виктор Георгиев.
Композиторът Стоян Бабеков ми съобщи, че в часовете по физкултура са правели гимнастика и то в самите класни стаи пред чиновете под ръководството на класния си ръководител. Той си спомня добре, че по-големите слепи ученици в коридора на мазето са се опитвали да играят футбол с тенекиена кофа. Става дума за мазето на сградата, където сега се помещава Централата на ССБ, а тогава се е намирала столовата на Института (училището за слепи). Тази сграда някога е била собственост на Дружеството за покровителстване на слепите в България и нейното първоначално предназначение е (а също и волята на многобройните дарители е била такава) тя да бъде професионално училище за късноослепели мъже. Тази същата сграда за няколко години приютява и въпросното училище за слепи. Маестро Бабеков твърди, че някои от неговите съученици са се занимавали с шахмат. Пак там на дясната тераса бащата на Костадин Дечев е намерил своя невиждащ син да рита метална консервна кутия, която бай Атанас Дечев на шега настъпва, с което за малко да разсърди любимото си момче.
Без съмнение консервните кутии дълго време са били твърде добри топки за слепите спортисти, защото са били доста шумни и са се търкаляли добре, а и учениците са ги получавали без пари. Изглежда съвсем закономерно това, че те заменят тенекиените кофи, които са били малко големички, а и може би най-важното - доста скъпички за футболните им ползватели, в прекия и преносен смисъл.
Слабовиждащите ученици и от двете тогавашни училища за слепи, както вече споменахме, са играели с нормална топка. Провеждали са се и футболни срещи на представителните отбори на тези училища. Не ни е известно такива срещи да са се играели и между отбори, включващи напълно слепи ученици.
При нашия скайп-разговор, посветен на футболните прояви на учениците от неговото училище, Динко Атанасов ме запита дали знам кога е внесена в България първата ролбална топка. Аз, естествено, не знаех и Динко ми съобщи, че тази звънтяща топка е донесена в нашата страна през 1971 г. от хърватина Иван Шир (работник в пловдивското предприятие за слепи) по поръчка на слепите момчета от същото предприятие - Петър Стайков, Динко Атанасов, Цветан Боевски и други, които са платили 20 лева за нея. Тези момчета се опитали да играят футбол с нея, но тя се оказала тежка за ритане. Футболните тестове с въпросната топка са извършени на площадката, която се е намирала северно от пароцентралата в пловдивския жилищен комплекс на слепите (сега платен паркинг). Тогава там има писта за бягане и трап за дълъг скок, на която тренират и пловдивските невиждащи лекоатлети с треньора си Тосумов.
И към края на моето изложение искам да разкажа за една футболна среща между отборите на София и Пловдив, проведена през 1972 или 1973 година, на която аз бях свидетел в качеството си на първа резерва на софийския отбор и главен негов клакьор. Домакини бяха пловдивчани и срещата трябваше да се случи в техния празен плувен басейн, намиращ се в жилищния комплекс на слепите. Басейнът и друг път е бил много добро футболно игрище, защото топката (консервната кутия) не можеше да напусне неговата територия и да създаде сериозен проблем при издирването й. Но за беда, часове преди дългоочаквания мач, беше поваляло и на дъното на басейна, особено в единия му край, имаше малко вода. За да се използва басейнът за нашите футболни цели, тази водичка трябваше да се изгребе, което криво-ляво и се направи. Но ние от публиката все пак чувахме как вратарите шляпат долу в басейна. Софийският отбор се състоеше от студенти и работници от софийския "Успех". Той тогава включваше Петър Стайков, Петър Войнов (вратар), Иван Митин, Цветан Ангелов и Георги Вукадинов - Малкия Мук, припомня ми Петър Стайков. По спомени на Петър Стайков през този период са се състояли 3 или 4 футболни срещи между тези два отбора. При една от тях, случила се през май 1973 г. на стадион "Септември", те дори са играли с истинска звънтяща топка.
Като всяко проучване, изцяло осланящо се на спомени, а не на документи, и в настоящия ми текст ще има някои непълноти и дори неточности, макар че изложените тук факти съм се опитвал да ги проверявам доста прецизно посредством разказите на няколко души за дадено събитие. А на някои от описаните събития аз самият съм свидетел, наблюдател и дори участник в тях. Ще се радвам, ако с тези мои няколкомесечни занимания съм осветлил донякъде едно явление, за което по-широката читателска аудитория знае малко или почти нищо. Надявам се, че тази статия може би ще отключи у някои читатели спомени по темата и ще ги провокира да споделят нещо любопитно.

Ангел СОТИРОВ



Назад

Всички статии на Брой 09, 2012

50 ГОДИНИ ГОВОРЕЩА КНИГА В БЪЛГАРИЯ
Говорещата книга - моята паралелна вселена
50 ГОДИНИ ОРГАНИЗИРАН СПОРТ СРЕД БЪЛГАРСКИТЕ СЛЕПИ
Среща на ветераните в Пловдив
Нашите спортисти са на световно ниво
Висока оценка, а не реванш
Футболът в българските училища за слепи 1945-1968
АБОНИРАЙТЕ СЕ
Уважаеми читатели,
ГОДИШНИНА
100 години Съюз на слепите и слабовиждащите в Германия
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Кюстендил
Бургас
МЕЖДУНАРОДЕН ОПИТ
"Фар на слепите" свети в Атина
ОЧЕРК
Великолепен бас и световноизвестен есперантист
СРЕЩА
Двама




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017