Брой 09, 2012

Тема: СРЕЩА

Двама


Генко ИЗВОРСКИ

Продължение от брой 7-8

Виждала беше кадри от Афганистан по телевизията, виждала бе децата и живота там. Боян беше решил твърдо да отиде с поредния контингент. Чела беше за престрелки, за талибаните, частично за онова, което се е случвало, докато руснаците са били там. Изплаши се и увещава дълго Боян да не отива в Карлово, да не се готви с контингента, да не отива, защото там не се расте, не се става мъж, дори в звание. Не, не и не, упоритостта му бе безгранична. Никакви доводи той не чуваше. Решил беше, че мястото му е там, че друг път за израстване няма, че това е доброто за тях. Само търпението трябва да бъде голямо. Елина плака, моли се, молеше, не, не и не.
Боян отиде в Карлово на подготовката и беше убеден, че ако връзката им е истинска, тя в крайна сметка ще го разбере.
- Само военен ли? Само това ли можеш да работиш? - попита го тя, преди да се разделят. - В оръжието ли се състои мъжкото?
- Вярно ли е? - чу тя гласа му, но беше вече укротен, мек, ненастоятелен.
- Дарина се казва.
- Защо? - още по-тъжно попита той.
- Защото ми е дар, защото ми е от теб... Защото ти не пожела да бъдеш с нас!
- Защото, защото... - той изведнъж повиши глас, но като видя, че тя притисна здраво гръб върху перваза на прозореца, махна с ръка във въздуха. - Пуста да е гордостта! Защо не ми каза?
Елина не намери кураж да му каже. Отговорът не беше лесен. Много пъти беше си задавала въпроса защо постъпи така и след всеки изтекъл ден сама се убеждаваше, че не е сгрешила. Слушаше и четеше новините. Изтръпваше и сърцето й се свиваше от жал, когато чуваше имената на момчетата, които ставаха герои в Ирак и ги връщаха в ковчези. От Афганистан скръбни вести не пристигаха и това обстоятелство в някаква степен облекчаваше сърцето й. Тънка, крадлива мисъл на недоверие винаги се процеждаше в съзнанието й. Не беше сигурна, че всичката истина се изнася на показ, че всичко, което става там, се разкрива в печата.
- Водата извря. Бях сложил за кафе.
Боян скочи и с бързи крачки се загуби зад вратата.
Елина въздъхна с дълбоко облекчение. Нямаше представа какво може да се случи по-нататък, но отчете, че най-тежкото отмина. Дори пред къщата, когато колата спря, бе готова да слезе и да тръгне пеша към центъра в хотела, където се бе настанила. Трудно и беше да го гледа. Години минаха оттогава. Много неща се случиха и точно заради нея майка й и баща й си отидоха след нелепи обстоятелства.
- Заварих "концентрата" на водата! - заобяснява той и тя го видя да влиза в хола с две чинийки и чашки в ръце. - Кафето е с каймак. Сложил съм предварително в чашките захар.
Лицето му беше освежено. Елина веднага разбра, че го е плискал на чешмата.
- Ела! - покани я Боян. - Имаме нужда от кафе. Емоциите само вредят. Моля те, говори ми спокойно. Имам нужда да осъзная това, което ми каза. Дарина... Дар, това е толкова неочаквана вест! Трудно бих могъл да си представя дъщеря си голяма колкото циганчето.
Въпреки че се опитваше да бъде сдържан, да си предава сигурност и увереност, Боян беше неспокоен, вътрешно напрегнат. Като силен плесник прозвучаха думите на Елина, че има дъщеря. Вестта беше толкова зашеметяваща. Тя го постави в състояние, което бе равно на онова, когато бе принуден да се притиска върху мократа земя, потънал до кръста във водата от канала. Атаката бе бързо отблъсната, но още помнеше силата на звука на свирещите край него куршуми.
Елина седна в креслото с гръб към прозореца. Така можеше да вижда в подробности играта на мускулчетата по лицето му.
- Добре, няма да те питам защо избяга, къде се загуби - кажи ми, истина ли е?
Въпросът му закопча погледа й. Гледаха се и Елина осъзна, че е изправена пред стена без изход.
- Може да е глупаво, но бях повече от сигурна, че отиваш на неизбежна смърт. Не можех да проумея каква е твоята цел, за какво отиваш там, кого трябва да спасяваш. Там ли е твоята жена, там ли е твоето семейство? Обикновено когато мъжете отиват на война, защитават своите близки. Бранят своята земя. Нима тези скали там или, както научавам сега, пясъците в Ирак са твоят роден къс, там са твоите родители, там е историята на рода, там са гробовете на твоите деди? Тръгна за Карлово с такова настървение, че аз се почувствах извън борда, попаднала в бурна, ледена вода. Плувам, силите ми се изчерпват и не откривам на какво да се закача. Последното, което видях, бе леден блок, върху който едва съумях да изтегля тяло, като по пръсти и длани плътта се късаше до кръв.
- Силно! - прекъсна я той, но вече не я гледаше в очите.
Свел бе поглед и наблюдаваше каймака на кафето, който бавно се стопяваше и се изравняваше с нивото на течността.
- Нямах обяснение за какво бе тази упоритост. Само чрез униформата ли можеше да се реализираш? Пак ще ти кажа - там за теб няма място! Това тук не показва благополучие! Не показва, защото тук е студено. Един дом трябва да се топли от двама, от деца. Там отиват авантюристи! Ти не си такъв или поне си мисля, че не си такъв.
Боян вдигна поглед. Очите му бяха помътнели, лицето му сивееше. Сенки тъмнееха под очите му.
- Имаш ли снимка? Мога ли да я видя?
Гласът му беше станал дрезгав. Още не беше пил от кафето. Свари го, приготви го и през това време плиска студена вода по лицето си. Беше пламнало, гореше - шокът бе толкова силен, че избухна в пожар.
Елина взе дамската си чанта. Дръпна ципа. Измъкна малка тънка книжка, подвързана с прозрачна изкуствена кожа. Подаде му я. После извади дигитален фотоапарат.
- Там са най-важните! Първите и доскоро... Тук, - тя задържа пред себе си фотоапарата - са последните снимки, правени на излет.
Боян издърпа книжката и нетърпеливо я разтвори. Прехвърли бързо снимките. После дълго-дълго ги разглежда. Не бяха много, близо двадесетина. От време на време повдигаше клепачи и оглеждаше Елина.
- Прилича! - беше късият му извод.
Елина се освободи от вцепенението. Разсмя се. Гласът й бе свободен. Смееше се от сърце. Доволна беше, че срещу себе си има недоверчив мъж.
- Все още ми е трудно да повярвам! Красива е... Прилича на теб!
- Да, прилича... - прие тя с лекота извода му. - Винаги, когато се оглеждаш във вода или в огледало, все повече се утвърждава впечатлението, че образът отсреща е твоят. Поне съм сигурна, че аз съм я родила.
- Упрек ли е?
- Не, не! - пресече тя бързо мисълта му. - Не е упрек и нямам никакво намерение да упреквам когото и да било за моята участ или съдба. Всеки сам гради себе си. Циганчето е виновно! Не издържах. Когато ме видя пред кавалджията, се връщах от гробищата. Снощи късно влязох в хотела.
Боян обърна още по два пъти снимките. Вдигна глава и стрелна с укор Елина.
- Трябва да те убия! В този град има позната случка. Родителите на някакъв не му давали да се ожени за момиче - бедна е, сираче, и стигнал до невъзможност, убил нея и детето в утробата й. Оттук лесно ще те изнеса и захвърля в езерото.
- Говориш несериозно! - усмихна се тъжно тя. - Не си толкова смел. Нямаш толкова сили!
- Да, защото хвърли вината върху мен! Тръгнал съм заникъде. Върнал съм се отникъде. Трябваше - какво да правя? Да лазя, да летя, да се правя на шут... Там беше моята височина, ръст. Не искаш да го разбереш, защото твоите цифри се редят по таблици и по статии. Моето било глупаво. Тръгнал съм, защото там го няма гробът на дядо...
- Я стига! - прекъсна го тя, готова да се брани на живот и на смърт. - Само твоето е кариера! Само твоето е растеж! Другите, извън твоята професия, гладни ли умират? Тръгна, без да се вслушаш в думите ми, без да се замислиш какво ми е на душата. Можех ли да те очаквам да продължиш да бъдеш рицаря на розата, след като не изслуша аргументите ми? Повече от сигурен беше, че ще те чакам. Кой е този луд да чака смъртник? Какво, генерал ли искаш да ставаш?
- Защо не ми каза, че очакваш дете? - извиси той глас. - Защо не ми каза? Сега ме слагаш върху дъска с гвоздеи и очакваш, че ще се преобразя в йога.
- Бояне, елементарно е! - изстена Елина. - Аз и твоето дете сме тук, твоите родители също. Ето - дом си построил! Това тук е твое! Ти нямаш работа там! Твоето бъдеще, твоят живот е тук. Защо трябваше да тичам подир теб, след като ти не се замисли какво оставяш?
- Пак този кръг! - с отегчение изпъшка Боян. - Казах, че там съм аз! В академията съм вече. Уча! Трупам знания. Придобих някакъв опит.
- Защо отиваш в Поморие? - изненадващо се досети тя, че той трябва да се подложи на кални процедури.
- Нищо особено! - смотолеви той. - Трябвало за профилактика и там нещо... Ставите на долните крайници... Може да е преумора, защото ходих два пъти в Ирак.
- Сигурен ли си, че е точно така? - усъмни се Елина в думите му. - Дали това, което усещаш, не е следствие на твоето безумие? Чела съм за синдроми у войници, участвали в подобни авантюри като твоята, като преди всичко се е отразило на психиката.
- Хайде да спрем да говорим за това! - предложи той.
Докато слушаше упреците и всичко в него се бунтуваше, осъзна, че с нападки няма да се разберат. Елина беше станала женствена. Онези нежни по детски черти бяха се изчистили и пред него неочаквано се бе появила друга Елина - красива, зряла. Очите й бяха изчистени от свенливостта, която понякога я правеше недотам уверена и загадъчна. Когато узна, че тръгва за Ирак, Боян успя за двадесет и четири часа да се отдели от състава на батальона и я потърси - да си поговорят, да си кажат някои неща. Два месеца не му се обади. Изключила беше мобилния си или нещо друго ставаше, никакъв знак, никакъв отговор.
- Какво се случи? Къде потъна? Къде изчезна? - попита настоятелно той.
Очакваше да получи отговор на многото въпроси, които деляха двамата на разстояние от шест години.
- Как халката попадна у теб? Сега си спомням, че ходихме да ги поръчаме. Забравил съм. Колко съм глупав! Тогава луднах, защото не те открих и никак не ми е било до халки.
- Забрави, нали? - усмихна се тъжно тя. - Ти тръгна като подгонен от пожар и забрави как си говорехме, че ще живеем занапред. Вече знаех, че съм бременна и не ти казах, защото бях убедена, че това няма да те спре. Ти ни захвърли, както се отръсква от ръка вода на капки.
- Помолих те! - гласът му потрепери - Сигурно искаш да кажа, че си признавам вината. Не съм виновен! Вече ми е трудно да обясня това състояние, но за мен е мисъл, цел, въжделение, сигурност и не зная какво още.
- Ще ми донесеш ли чаша вода?
Боян само кимна, стана и отиде в кухнята. Върна се с чаша и бутилка минерална вода. Наля, приближи я до чашата с кафе и не се върна на мястото си. Пръстите и ръцете му до лактите бяха изтръпнали. Напрежението в него бе огромно. Елина не спираше с упреците си. Правеше го като свредел - навиваше, навиваше и спиралата бавно проникваше в меката плът. Той приклекна и почти коленичи. Очите им се изравниха. Тя върна чашата на масата и стисна устни да не изтърве капката, останала по тях.
Къде си? - изтърва той въпроса си и веднага съжали, защото не беше това, което трябваше да й каже.
- Добре, виновен съм! - С двете си ръце сграбчи нейната. - Няма с какво да излича вината си. Наистина! Можело е по друг начин да живеем. Не е само пагонът, не са само знаците по него. Да, но нали затова станах военен?
Топлината от ръцете му изведнъж укроти вълненията у Елина. Сърцето й влезе в нормалния си ритъм. Вече не чуваше пулса в ушите си.
Бащата на приятелката ми от гимназията отваряше офис в София. - тихо започна тя да обяснява и леко присви клепачи. - Получих предложение и не се поколебах. Тръгнах и може тогава да е било емоционално, но тук теб вече те нямаше. Скоро баща ми и майка ми ме последваха и го направиха преди всичко заради бременността. Тогава в София работа колкото искаш. Татко бързо се устрои. Вадеше луди пари. Майка ми по-трудно се съвзе, но аз интуитивно осъзнах, че не трябва да живеем в големия град, в спалните, както казват, а наехме къща в чертите на голямата столица. Нелепата катастрофа е по моя вина, защото те не успяха да привикнат в онази обстановка. И така...
Боян запъна лакът в масата. Говореха си. Всеки беше заел свой ъгъл и гледаше на позицията като на бойно поле - от едната страна с оръжие в атака, а от другата като на мирна демонстрация.
- Може да съм луд! - призна той, дълго след като тя не добави нищо. - Да кажа, че съжалявам - с нищо не мога да върна времето! Ако помоля за извинение - пак същото.
Боян мъчително се изправи на крака и дълго кръстосва хола в разни посоки. Свел беше глава и премисляше.
- Говорим, говорим, говорим, - спря се той срещу нея - говорим, знам, че е Дарина... Другите имена какви са? Знам, че съм никой, защото съм дошъл отникъде или съм отишъл никъде!
- Дарина Боянова Костадинова.
- Шегуваш ли се? - изравни се той с нея.
Тя повдигна поглед към него.
- Вече не е толкова сложно за името. Сложно е как ще кажем, че баща й има свой живот, има своя цел. Търси и развива себе си в пространство, в което нашите мечти трудно се свързват с неговите.
- Ставай! - изведнъж я сграби той за ръцете и я изправи.
Елина извика от уплаха.
- Не може така! - продължи той, като вече я бе обгърнал през кръста. - Аз съм жив! Детето е мое. Аз съм жив! Нямаш право, не може да внушаваш на детето, че с баща му се е случило нещо! Твоята логика не е логика! Твоята мисъл не е мисъл! Аз съм жив...
Той я раздрусваше и не я изтърваше от прегръдката си.
- Трябва да знаеш, че аз съм човек. Моята сила е да бъда енергия. Моята професия е да бъда сила! Ти разбираш ли, че там е моят живот?
- Да! Аз съм само биология за размножаване - пресече тя устрема му. - В такъв случай съм много евтина. Приличам на дреха, доставена от Китай, или обувки за летен сезон.
- Нямам сили да споря! - изведнъж Боян събори сглобеното скеле, с помощта на което бе тръгнал да гради сграда.
Дръпна се към креслото. Седна и остана с вид на бит и пребит.
- Не търся твоето унижение, Бояне! - изведнъж тя съобрази, че срещу себе си има съсипан човек. - Бояне, - повтори - аз те обичам и никога не съм си представяла, че моят живот може да бъде свързан с друг мъж.
Той бавно повдигна глава. Съсредоточи погледа си. Трудно осмисляше това, което чу.
- Твоят живот... Моят живот... Кой живот? На нашата дъщеря! Бях сигурен, че съм в правото си.
Той сплете пръсти. Вдигна ръце и почти ги изравни с лицето си.
- Страшно е! Страшно е... - повтаряше той и погледът му се менеше, гледаше напред, простираше се в пространството и започна да се превръща в безумие.
Елина приближи и нежно натисна ръцете му към масата.
- Не! Не така! - съвзе се тя и побърза да отстрани безумието му. - Така не се постига нищо. Не приемай положението на престъпник, хванат и окован в белезници! Навярно аз също сгреших. Трябваше да те оставя да се налудееш колкото си искаш. Но не! Трябваше да задоволя самолюбието си!
- И какво? - изведнъж той обърна глава към нея.
- Не можеше да разсъждава. Нямаше вече мисъл. Всичко в главата му се превърна в боза.
Елина отстъпи назад. Взе дамската си чанта и бръкна в нея. Извади златна халка.
- Преди да тръгна, отидох при златаря. Поисках халките и той ми ги даде. Реших, че по този начин, като ги присвоя, разбира се, затварям живота и може би така ще го съхраня. Наивност до безумие! Такива ми ти работи...
Тя внимателно сложи халката на масата пред него. Нищо повече не каза. Седна в креслото и прегърна чантата. Погледът й се прикова по височината на брадичката му като одухотворена жена, получила причастие след изповед. Мълчанието натежа и се пресова като слънчогледови ядки, от които повече масло не може да потече.
- Не вярвам да си щастлив! - не сдържа тя любопитството си.
- Какво постигна, когато ме изостави? - отвърна той веднага.
- Това тук сигурно си го построил с пари от пясъците?
- Не ми е било първото желание, но мечтата си да имам свой дом реализирах с тайната наивност, че ти ще бъдеш стопанката тук.
- Войната е бизнес! - потресе се тя от отвращение. - Ако бяха те убили, даваше ли си сметка кой щеше да тъжи за теб?
- Родителите!
- Не, друго имах предвид! Тези, които те изпратиха... Те ще се сетят ли някой ден за теб? Не! Защото те си имат деца, развиват се по живо, по здраво за радост на своите родители. Била съм наивна, като вземах халките, че по този начин ще запазя живота за себе си.
- Ставай! - изведнъж той скочи на крака. - Ставай и стига си се опитвала да ми избодеш очите с твоята женска интуиция!
Вече срещу нея сложи на пръста си халката. Спусна ръка да я хване, но не я издърпа насила. Топлината на дланта му я парна под мишницата.
- Ставай, защото ако продължаваме така - доникъде няма да стигнем!
Тя се изправи и телата им се прилепиха едно до друго. Дамската чанта падна на пода.
Сутринта Елина в просъница усети, че леглото до нея е празно. Плъзна длан по чаршафа и празнотата веднага я разсъни. Боян го нямаше. Дневната светлина беше нахлула в хотелската стая. Погледна часовника си и изтръпна от изненада. Наближаваше десет. Скочи от леглото и отвори вратата на банята. Вътре нямаше никого. Боян го нямаше нито в стаята, нито в банята - никакъв знак, никакъв спомен. Втресе я от яд.
Захвърли нощницата в средата на леглото и се пъхна в банята. Дълго стоя под душа. Водата се забиваше като малки гвоздейчета по главата и раменете й. Кръвта от краката й се възвръщаше, но вътре в нея всичко бушуваше като прекипяло прясно мляко.
На рецепцията благодари на служителката за гостоприемството и излезе. Сивотата на централната част от града веднага превзе очите й. Далеч напред виждаше пешеходната алея с градинките, храстите и дърветата и двете платна на главната улица. Докато още се питаше какво да предприеме - да се качи на такси и да се спусне до автогарата или пеша да измине това разстояние, като се отбие някъде за кафе, вляво на хотела вниманието й привлякоха циганката с циганчето, които видя предния ден. Момченцето дърпаше майка си, а тя, пъхнала ръце в джобовете на якето си, го отпъждаше с лакти. Елина се спусна по стъпалата и се насочи към тях. Когато приближи групичката, пред нея зейна необезопасена яма. В нея на четири-пет метра дълбочина видя труп.
Кавалджията лежеше по лице. В мига, в който го разпозна, рязко се дръпна назад, защото пред себе си нямаше парапет, нямаше преграда.
- Тя го бутна! Те се караха. Искаше му пари! - плачеше момчето и продължаваше да дърпа майка си.
По стръмната улица, по стария калдъръм, към изкопа се заизкачва линейка. Пред очите на Елина всичко протече като на филм. Лекарят слезе. Приближи до слепия кавалджия. Наведе се, огледа го. Внимателно взе ръката му, за да измери пулса. После се разпореди на санитаря. Метнаха бял чаршаф върху трупа и се оттеглиха до колата.
Малцината, които наблюдаваха от високото какво се случва в изкопа, се бяха сменили. Идваха и си отиваха, оглеждаха отгоре, впечатлени от групичката, подминаваха и си отиваха по своя път, по своите проблеми.
Елина беше прекрачила куфара, седеше върху него и рееше поглед към трупа с белия чаршаф, към линейката и лекаря, който настървено пушеше цигарата си. Чуваше до себе си гласа на момчето, което продължаваше с обвиненията си. Циганката „ръмжеше” и за Елина не ставаше ясно дали осъзнава какво се е случило или това е реакцията на човек, допуснал грях. Циганчето плачеше и не преставаше да дърпа майка си за шушляковото яке, което вече на няколко места бе разпрано и отвътре хастарът лъскаше като мазнина от прегорял тиган.
Спря полицейска кола. Изскочиха униформени. Погледнаха към изкопа, нещо си казаха и колата веднага тръгна в обратна посока. Скоро се изравни с линейката.
Елина се огледа и за своя изненада установи, че наоколо освен нея, циганката и детето няма никого. Тази част от площада, центърът бе пуст. Вляво и вдясно се отдалечаваха човешки фигури Зад гърба си усети нечие присъствие. Изправи се, защото се бе прегърбила и гледаше какво става под нея, усети две длани върху раменете си, изви глава и видя Боян.
- Аз се върнах! - беше късото му признание.
Тя още не можеше да осъзнае какво вижда в изкопа. Линейката и полицейската кола изглеждаха обичайна гледка.
- Бояне! - успя да каже.
Цялото и същество беше насочено към покритото с бял чаршаф тяло.
- Злополука? - беше късият му въпрос.
До тях неколцина се бяха спрели и гледаха с любопитство в ямата.
Тя се изправи. Взе си куфара, отстъпи три крачки назад и отново седна върху него.
- Само наблюдавай! - заостри му вниманието. - Гледай хората! Виж тяхната реакция. Онзи отива ли към пощата? Другият отива ли по улицата? Онази дама с кожуха повдигна ли си яката? Така е, Бояне! Всеки със себе си... Другият е долу! Кавалджията вече го няма. Така и с нашите момчета, които ги върнаха опаковани. Ти можеше да бъдеш между тях!
- Ето, аз съм тук!
- Моята вина бе, че не издържах. Оставих те сам да бъдеш онова, покрай което другите минават, виждат и отминават. Ти си винаги в забравата. Никой няма да усети липсата на кавалджията! Това щеше да бъдеш ти!
Боян беше приклекнал срещу нея. Тя беше сплела пръсти и неестествено поклащаше долепените си длани. Очите й бяха изчистени от мъглата, която бе обходила цялата й душа.
- Тръгнах за Поморие. Трябваше в осем да съм там. - заобяснява Боян. - Преди Провадия осъзнах, че отново бягам.
- Чичо, - побутна го циганчето с ръка - баща ми умря! Дай ми пари! Колкото можеш...
Елина стана, взе куфара и тръгна към пощата. Бързаше да се отдалечи от това проклето място, защото тази дума „проклето” прорязваше мозъка й с остро свистене, придружено от силна топлина.

Едва на третия ден слепият кавалджия бе погребан, но нито от жена му, нито от сестра му, която от сутрин до вечер тъпчеше пред моргата и обясняваше на всеки, който минеше, че си има мъж и други трябва да се грижат за умрелия. Боян изпроводи Елина с автобус за София. Все пак тръгна за Поморие, но се отказа да минава през Провадия, а насочи колата към Ришкия проход. На два пъти се обади по мобилния. Единият, докато автобусът почиваше в Търново и тя си пиеше кафето, вторият, вече когато той пристигна в Поморие и бе настанен в санаториума. Пропусна процедурите, предвидени за деня. Излезе на терасата на четвъртия етаж на санаториума. Обходи с поглед хоризонта напред към морето и в далечината видя самолет, който се отдалечаваше на изток.



Назад

Всички статии на Брой 09, 2012

50 ГОДИНИ ГОВОРЕЩА КНИГА В БЪЛГАРИЯ
Говорещата книга - моята паралелна вселена
50 ГОДИНИ ОРГАНИЗИРАН СПОРТ СРЕД БЪЛГАРСКИТЕ СЛЕПИ
Среща на ветераните в Пловдив
Нашите спортисти са на световно ниво
Висока оценка, а не реванш
Футболът в българските училища за слепи 1945-1968
АБОНИРАЙТЕ СЕ
Уважаеми читатели,
ГОДИШНИНА
100 години Съюз на слепите и слабовиждащите в Германия
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Кюстендил
Бургас
МЕЖДУНАРОДЕН ОПИТ
"Фар на слепите" свети в Атина
ОЧЕРК
Великолепен бас и световноизвестен есперантист
СРЕЩА
Двама




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017