Брой 10, 2012
Тема: ОЧЕРК
Очите на камбаните
На Дечко Гарбатулов, слепия звънар от храм-паметник "Шипка"
Това е моята музика. Мирише на брези и злато. Не зная можеш ли да усетиш уханието на нотите, но те имат аромат. Някои са кисели и тревожни, други скачат като дребно птиче от клон на клон и разместват зеленото в хаос, след който се раждат малки планети. Има и тъжни ноти, с бавни и големи крачки те минават покрай мен и ме докосват по слепоочието. Аз ги виждам, ето оттам виждам. Само оттам.
Очите ми са встрани, а може би и пръснати по цялото тяло.
С тях чувам и усещам вкусове, и мириша.
Сега подушвам любов. Тя винаги ухае различно. Веднъж е ябълка, едра и сочна, друг път остава по пръстите като мокър пясък. Има и любов с мирис на изгоряла гума, тогава думите кънтят като в празен казан, гонят се и уж се стигат, но аз виждам пустото им тичане около отдавна изсъхнала пепел. Мирише на лошо.
Тогава се качвам горе и бия камбаните.
С моята музика.
Разказвам... ето за тези брези наоколо.
И за Мария. Когато бях малък, идвах тук с нея. Спомням си отново ръцете ни върху бялото стебло - моята по-горе, нейната - почти срещу моята. Тичахме, за да се стигнем. Но може ли двама да стигнат едновременно края на кръга? Заливахме се от смях. А смехът ни също беше бял и кръгъл. Гледахме нагоре, а в очите ми небето ставаше бяла и светеща точка. Събираше се, събираше се бързо в зениците и ме понасяше нагоре към синьото. Тогава падах. Падахме двамата. И пак гледахме нагоре. Смеехме се още по-бяло. А небето се напрягаше в слабините ми и можеше да изстреля навън слънцето. Премалявах и започвах да чувам камбани.
Роден съм в Шела. До храма. Когато отивах на училище, винаги се спирах, за да слушам камбаните. Напомняха ми старинен военен марш. Представях си как минават войници. Раз-два-триии. След училище пак ходех горе. Хубаво, особено място е камбанарията. Това ми е най-големият спомен от детството.
Все още пълни очите ми с едрата си снага, завършваща с кубето. Златното кубе на върха на храма е покрито като че ли с люспи и ми напомняше тяло на риба. Една политнала в небето риба. Оттогава знам, че рибите могат и да летят. Особено златните. Вероятно така се сбъдват желанията... Но трябва и музика. Камбанен звън, по-точно. В нашия храм има най-много камбани – седемнайсет, с общо тегло двайсет и два тона. Най-голямата е дванайсет тона. Викаме й Бас. Защото има най-ниския и тежък тон. Тъжно звучи Басът. Най-големите винаги
са обременени. Има нещо, което пречи на обема. Но не зная какво е. И не мога да го видя вече. Само си спомням първия път, когато зърнах Баса. Бях толкова малък. Можех само да го галя с поглед и да се наслагвам хиляди пъти върху многотонната му снага. Представях си как тялото ми се слива с желязото, за да направи звук, малко по-мек от онази черна тъга, която излиза оттам, и пак да е достатъчно тревожен, че да накара брезите наоколо да побелеят. В детските си години не можех да разгадая песента на Баса. Сега знам, че той има глас на отчаян мъж. Мелодията му звучи като свършека на света и се забива в корема ти като лоена топка, която те натиска надолу. Шела се гордее с Баса. Отчаянието става паметник.
Баритонът е по-малката камбана, тежи около пет тона. Но в нейния глас вече жужат пчели. Когато опъна въжето, за да хукнат пчелите из околията, в съзнанието ми идва Мария. И започвам моята песен...
Мекото загребване на облак в шепите и тихото надничане в гнездо на птиче се разливат наоколо. В радиус на около петнайсетина километра, додето стига песента на Баритона, се изправят всички мъртви влюбени. Стават от гробовете си и слушат.
Виждам сенките им.
Виждам само сенки.
Господ ми взе очите.
Така ме е създал той - да виждам само с кожата, с ушите си, с нещо отвътре.
Само за малко в детството ми даде очи.
Да видя камбаните.
Зеленото.
Бялото на брезите.
Мария.
После прибра очите си обратно.
Казаха - зрителна дегенерация.
Светът пред мен полека се сви, избеля в краищата и стана болезнен.
Имаше само едно място в Шела, където фигурите нямаха бели и неясни контури.
Тясното стълбище на камбанарията.
Тъмно и мое.
Изкатервах забързано малките стълбички нагоре, а камбаните сигурно ме усещаха и се приготвяха.
Обличаха си бели ризи камбаните.
А когато стигах догоре запъхтян, превъзбуден, ухилен, пълен с музиката на Мария и намаляващия в очите ми свят, те се изпъваха. Желязото се изопваше и ставаше по-нежно. Камбаните отваряха очите си и ме гледаха. Басът отпускаше още по-тъжно клепачите си, а Баритонът протягаше белите си ръкави към мен. Като деца в празнични рокли леко се поклащаха и Малките. Малките камбани са наредени хаотично във въздуха на различна височина, оплетени са с много въжета, които се събират накрая в едно. Движи ги една ръка. Истинският майсторлък е да изкараш мелодия от малките камбани. Те са създадени за многогласие. С тяхната песен във въздуха политат щурци, детски велосипеди, смях от маргарити, пеперуди във виолетово, хвърчила... Светът се подува като балон от красота и се повдига нагоре. Красотата не е родена на земята, казваше ми мама преди, а в облаците. И земята се запътваше натам в този миг.
Виждах всичко това, но не с очите си. В тялото си имах някакъв огромен клепач, който се отваряше само когато докосвах камбаните. С него винаги виждах само хубавото.
И Мария.
Понякога я качвах с мен горе. Но не й дадох да разбере, че очите ми са болни и в тях дори нейното тяло изтънява и побелява в краищата. Почти свършваше моята Мария в очите ми. Виждах я повече с клепача. Но и за него не й казах.
А Шела винаги познаваше кога Мария е с мен горе, на камбанарията. И се запътваше към храма. Да слуша.
Бях на двайсет, когато Господ ми взе и Мария.
А без очи и без Мария кой ли може да живее…
И понеже нямах очи, свършиха и сълзите ми.
Пресъхнаха онези кладенчета, които имаше мама и я правеха особено красива в онези последни години, когато плачеше по свършващите ми очи.
Светът се сви до точка.
Толкова малък и сух стана светът, че в него не можеше да влезе дори една виолетова пеперуда.
Изчезнаха и златните люспести риби, забити в небето над Шела.
Почерня земята от сълзите на мама.
Тогава спрях да виждам и тъгата.
И се отвори клепачът отвътре.
И се вдлъбнаха слепоочията ми.
Сляха се с ушите ми.
Навярно...
Защото само чувах.
И така започнах да виждам отново.
... гонитбата на лястовиците. Те се смеят шумно преди да се спуснат ниско в тревата, гълтат невидими паячета, а после хукват нагоре с най-бързата птича скорост...
... тишината на докосващите се пръсти, които пускат корени в кожата на другата ръка. И така се раждат брезите в душите на хората...
... самотните стъпки, които отброяват бавно всеки един ден. И стъпват тежко, с надеждата, че под подметката е попаднал часовникът на космоса...
... вятърът под дъгата над измитото село...
... момичето, което пали свещ в храма ни и моли Богородица за дете...
... и много деца...
Вече виждам всичко.
Дори колебанието. То звучи винаги като категоричност.
Вече мога да виждам и страха. Не, няма най-широко отворените очи. Има ревнив глас.
И лъжата виждам. Не е нито с къси крака, нито пък е уплашена. Но много умело се смее.
Радостта ми са камбаните. Обличат се в червено за празник. Един архитект направи от очите, които Господ ми взе, стълби до храма. Двеста петдесет и четири. От моите две очи... Оттогава в Шела идват много туристи. Преди някои се качваха до Баса и Баритона. Аз им разказвах по нещичко. Но не много. И не на всеки. Четирийсет и пет са стръмните и опасни стъпала дотук, в храма, до камбанарията. Някои скърцат, ако стъпиш накриво, летиш надолу. Има и прилепи.
Отдавна никой не е минавал по моята пътека догоре. Стигат до средата и се връщат. Плашат се от онова, което виждат очите им.
Ти имаш очи, нали?
Слушах стъпките ти и сърцето ми се свиваше. Страхувах се да не паднеш. Но много исках да видиш Малките. Децата ми.
Но се случи друго.
За първи път след повече от трийсет години камбаните отвориха клепачите си.
Надигна се душата на камбаните. И аз ти разказах всичко... За очите... И за това, че когато можеш да чуваш, ставаш щастлив. Че човек не вижда само с очите си. Че Мария не изчезва никога. Че щастието е виолетова пеперуда, която може да влезе и в най-тъмния процеп, дори ще приседне до тъгата, за да я погали по коляното, и после ще си тръгне... Но все ще е наоколо.
Но ми позволи един въпрос...
Как се казва майка ти, момиче?
Жанета СТАНКОВА
Всички статии на Брой 10, 2012
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Стара загораДобрич
София
Пловдив