ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 02, 2013

Тема: ОЧЕРК

Борис Бодичев - познатият и непознатият

Ангел СОТИРОВ
СНИМКА: Георги БОДИЧЕВ

Гласът му е нисък, пуфтящ и присмехулен. Но този глас издава като че ли и бойкостта и борбеността на своя носител. Зад привидната грубоватост и недодяланост на учителя по музика прозира отявленият нeконформист, вечният антинагаждач, изключителният индивидуалист. Той винаги е ярък образец на непримирима гражданска позиция към неправдите и несправедливостите, неуморен защитник на слабите и онеправданите. Изглежда са доста прави тези изследователи, които твърдят, че интелектуалецът изначално е обречен на вечно опозиционерство. И тази теза сякаш важи в пълна сила за Борис Бодичев.
През есента на 1952 г. софийското училище за слепи трябва да се прехвърли във Варна. Сградата на Дом-работилницата за слепи мъже този път ще трябва да приюти за цели пет години турско педагогическо училище. По време на официалната церемония за откриването на това училище, на която присъства тогавашният министър на образованието Демир Янев, съвсем неочаквано четирима бивши възпитаници на Държавния институт за слепи - Борис Бодичев, Слави Рачев, Атанас Иванов - Хитрата и Райчо Васев провеждат протестна акция с искане сградата да си остане за софийското училище за слепи. Тези четирима бунтари са ученици от вечерната гимназия и са настанени на квартира в интерната на училището за слепи. Естествено, искането на невиждащите младежи е останало без последствия или по-точно в резултат на този гимназистки бунт, лично по разпореждане на самия министър на образованието, директорът Станчо Йонков закупува билетите за бунтовните си квартиранти и четиримата смелчаци са изпратени още същата вечер с влака към общежитието на варненското училище за слепи, за да продължат на друга територия своето обучение. Предводителят на този невероятен за времето си протест е Борис Бодичев, вземащ за една учебна година по два класа. Той държи букета, той се опитва да произнесе протестните слова пред министъра, чиито охранители се намесват и прекъсват речта на храбрия гимназист. Без съмнение, ако тези протестиращи младежи бяха с нормално зрение, освен якия бой от охранителите, те със сигурност щяха да бъдат обвиняеми за "противонародна" дейност и може би години наред щяха да търкат наровете на някои наши затвори или лагери. Но слепотата ги спасява от тази нерадостна участ. Разминава им се само с 15-минутно "следствие", проведено лично от министър Демир Янев с водача на протестиращите, и с изселване на групата далеч от София. По време на разпита Борис не предава Владимир - сина на директора Йонков, съобщил предната вечер на гимназистката група, че самият министър Демир Янев ще участва в тържествената церемония.
И два мои много ярки спомена. В края на седемдесетте години на миналия век (сякаш 1977) в аудитория 65 на Софийския университет. Тече семинар по обучението на деца с нарушено зрение, организиран от Владимир Радулов. Участват педагозите от двете училища за слепи (София и Варна), представители на Министерството на просветата, високи гости от Москва и аз и Петър Войнов, съвсем прясно дипломирани психолози, кандидати за работа в софийското училище за слепи. И при една от дискусиите шефът на отдела за специалните училища в Министерството на образованието Маринов, при когото с Войнов наскоро бяхме на аудиенция, заяви доста назидателно и убедено, че училищата за слепи са за слепи ученици, а не за слепи учители и възпитатели. Вероятно и лично засегнат, Борис Бодичев упрекна твърде гръмогласно и емоционално важното министерско началство, заявявайки, че неговата теза е силно дискриминационна, позор за него и за отдела, който ръководи. Веднага след тази му изява учителят Бодичев е изслушал предупреждението на инспектор от същото министерство, че ще бъде уволнен. За щастие, заканата на тази чиновничка не е реализирана. Дълбоко са се врязали в съзнанието ми също и битките на Борис Бодичев, с които се опитва да помогне при постъпването на Дончо Янков във Варненския институт за подготовка на културно-масови кадри. Дончо е с музикални дарби, свири на акордеон, но поради неговата тотална слепота ръководството на института не му разрешава да се запише като студент. И свръхенергийният учител по музика се втурва да удари рамо на своя бивш ученик и се разправя с дискриминационно настроените чиновници. И естествено, това упорито застъпничество на Бодичев се увенчава с успех. За съжаление, Дончо Янков не успява дълго да работи по придобитата специалност.
Борис Георгиев Бодичев е роден в плевенското село Искър на 17 февруари 1933 г. в семейството на земеделски стопани. Веднага след завършването на Държавния институт за слепи (сега Училище за деца с нарушено зрение "Проф. Иван Шишманов") той завършва едновременно музикалната и вечерната гимназия във Варна. Приет е в Софийската консерватория в специалността пиано, негов преподавател е големият български пианист Андрей Стоянов, учителствал и в Държавния институт за слепи. По време на студентстването (1956-1958) Борис свири на акордеон в оркестъра от слепи музиканти с ръководител Йон Островски - също невиждащ музикант.
Учителят Флоров, много години Бодичев е известен точно с това фамилно име, е може би един от най-колоритните слепи преподаватели в двете български училища за деца с нарушено зрение. Той е бил твърде строг и взискателен към своите възпитаници. Понякога дори е прекалявал както с високата си взискателност към тях, така и с наказателните си подходи и мерки. Често се случвало не само да дръпне ухо, да пораздруса провинилия се, но даже и да пусне в действие "шамарената фабрика". Училищното ръководство не се занича особено във възпитателната система на темпераментния учител по музика, още повече че по онези времена макаренковските възпитателни методи са били доста присърце на много български учители. Макар и официално наказанието с бой вече в българските училища да е било забранено, този древен и изглежда особено "ефективен" педагогически способ се прилагал с пълна сила под мотото "забранено, но неотменено". Нека припомня на драгите читатели, че дори доста по-късно и легендарната Нешка Робева, и треньорът Симеон Щерев на не по-малко легендарната Станка Златева ползват непритеснително макаренковските похвати към своите обучавани. Макаренковщините на Флоров са прощавани вероятно и поради неговия висок професионализъм и апостолска всеотдайност в работата. Силно любопитно е, че въпреки прословутата строгост на този забележителен учител, учениците, най-вече по-големите и слабовиждащите, са се забавлявали непрестанно, закачайки се със своя съсъдбеник в преподавателска роля по най-различни начини: имитирали са го, криели са му акордеона, залагали са столове по неговия път, подвиквали са му не съвсем любимия му прякор "Бик", "Биче" (винаги от безопасни дистанции) и т. н. Въпреки сложните и противоречиви взаимоотношения между учениците и емблематичния преподавател, Борис Бодичев несъмнено за част от тях е любимия им учител. Те изглежда са го имали за много свой човек и вероятно става дума за така наречения "Стокхолмски синдром"... Някои ученици дори са ходели на гости в дома му без благословията на дежурните възпитатели. Според Орхан Мурад, той не само че не ги издавал, но ги черпел с ябълки и ги молел друг път да не напускат без разрешение училището.
Освен часовете си по музика Борис Бодичев е допълвал седмичния си хорариум и с индивидуално обучение по пиано, акордеон, цигулка, тромпет, фанфари и барабани. Неговите ученици са силно впечатлени от факта, че техният учител свири безпроблемно на пет инструмента - пиано, акордеон, цигулка, виола и устна хармоника. Младият учител по музика създава и ръководи училищния оркестър, в който цигулари са били Владимир Радулов, Атанас Сапунджиев, Петър Аспарухов, Костадин Стойнов, Иван Христов - Тръстеникът и много други. Владимир Радулов каза много добри думи за този оркестър. Сподели с мен, че впоследствие и самият той е ползвал някои от методите на диригента Бодичев, който има определен принос и за музикалното изграждане на Владимир. Джазменът Радулов дебело подчерта също, че преподавателят Бодичев много е държал за брайловата музикална грамотност на своите ученици. След време неспокойният творец от плевенското село Искър организира и дирижира и четиригласен хор в училище "Георги Димитров".
Въпреки неговото неизтощимо опозиционерство, училищните директори не само са го търпели, но много от идеите, съдържащи се в критичните му изблици, са били реализирани в края на краищата. "И ако не бях сляп," - споделя чистосърдечно емоционалният учител - "да се ме уволнили няколко пъти!".
Дълги години ученици на Борис Бодичев са стълбове на музикалната самодейност в системата на ССБ: в Русе - Драган Димов, Пенка и Иван Димитрови, в Пловдив - Величка Гушева - Кърпарова, в София - Петър Аспарухов, във Варна - Славчо Аврамов и Елена Николаева, в Дряново - Мария Шиварова. Артист-хористите от Професионалния хор на слепите Райна Желева, Керанка Милушева, Марийка Христова са също възпитаници на маестро Бодичев. Сериозен пряк принос към съюзната художествена самодейност са и двата хора при Варненския районен съвет, които диригентът Бодичев ръководи много успешно през различни периоди. Тези хорове изнасят десетки концерти, печелят различни отличия и награди.
Разбира се, негова специална гордост са и слепите професионални музиканти Орхан Мурад, Владимир Радулов, Величка Гушева - Кърпарова, Йордан Петров, Тодор Христов и Ваня Василева. Популярният певец, текстописец и композитор Орхан Мурад е дълбоко признателен на своя учител Борис Бодичев, че е забелязал неговия музикален талант и е работил 8 години за развитието му. А почитателите на джаза у нас познават Владимир Радулов като дългогодишен джаз коментатор по БНР, талантлив джаз изпълнител, емоционален диригент на университетския рагтайм бенд в СУ "Свети Климент Охридски", високоерудиран преподавател по "История на джаза" в АМТИ - Пловдив. Величка Гушева - Кърпарова е добре позната на читателската аудитория на списание "Зари" като талантлив диригент и продуктивен композитор. Тя е заявявала нееднократно, че добрата си музикална основа дължи изцяло на своя пръв учител по музика Борис Бодичев.
Като напълно доказал се артист Борис не е никак равнодушен и към нежния пол. Донжуанските му постижения изглежда са твърде високи и престижни. Но тези негови палави забежки, макар и напористи и не съвсем редки, са доста дискретни и без излишни скандали. С една дума, както сега често се казва, явно Борис е бил пич отвсякъде, а аз бих казал дори пичованец! Като всички мъже и маестрото сякаш смята полигамията за нещо съвсем нормално, дори едва ли не за задължителна, особено за хората на изкуството.
Освен музикалните си и социални пристрастия свръхнадареният потомък на Бодичевци е дълбоко изкушаван и от шахматната игра. И постиженията му в тази сфера не закъсняват. През 1963 година, по свидетелство на Владимир Желев, отборът на Варненския районен съвет в състав Борис Бодичев, Димо Делиев и Иван Василев завоюва шампионска титла в първия общосъюзен шахматен турнир, а Борис Бодичев, който печели всичките си партии на първа дъска, е обявен за индивидуален първенец. Повече от 10 години диригентът Бодичев е състезател от отбора по шахмат на варненската организация на ССБ, като громи своите противници на първа или втора дъска. Няколко пъти дори попада и в националния шахматен отбор на нашето сдружение.
Десетилетия наред Борис е и активен есперантист. Към този изкуствен международен език го приобщава неговият любим учител Минчо Стоянов - 30 години главен редактор на списание "Зари" (1950-1980). Борис Бодичев участва в национални и международни форуми на слепите есперантисти, в чиито културни програми е включван с изпълнение на пиано. Той преподава есперанто, подпомага изпълнители, представящи песни на този език.
По повод 80-годишнината на г-н Борис Бодичев, нека да поздравим нашия скъп юбиляр! Да му пожелаем добро здраве и още много години да е сред нас, и да продължи да бъде себе си!!!