Брой 06-07, 2007

Тема: ПРИЗНАНИЕ

Издателствата от птичи поглед

Преди настъпването на демократичните нови времена през 1989 г., когато всеки реши, че може да бъде всичко, а неосъществените пишещи братя си въобразиха, че са най-малкото Хемингуей и Достоевски взети заедно, издателствата в България бяха около десетина. Всяко едно от тях имаше собствено лице, собствена политика и собствено предпочитание към определен вид автори. Не, че не ставаха обърквания и издънки в иначе така стройната издателска система, но това не беше болест за умиране и нещата минаваха между капките.
Издателствата бяха малко на брой, но се приемаха като своеобразен храм на литературния живот и всеки влизаше в тях с вълнение и надежди. Там всъщност се раждаха истинските писатели и техните книги. Наистина, това ставаше много трудно - ръкописите се четяха, връщаха, преработваха, отново се връщаха, но затова пък се раждаха художествено издържани произведения и автори със самочувствие.
Всеки можеше да предложи свой ръкопис, в което и да е издателство, независимо дали е беден или богат. В онези тоталитарни години авторите не плащаха изданията си - за пари въобще не ставаше дума. Напротив, ако имаха талант и късмет и книгата им види бял свят, получаваха хонорари за труда си. На никого не минаваше през ум да дава рушвети или да подкупва редакторите, за да види книгата му бял свят.
"Единственият случай за даване на подкуп в повече от двайсетгодишната ми работа из различни издателства е от 1970 г. (Нина) Тогава бях редактор в "Народна младеж" и тъй като нямам спомен за случая, цитирам онова, което съм записала по този повод в дневника си: "Официалният рецензент на редакцията ни "Полюси" Стоев изнудвал някакъв автор, искал му 20% от хонорара, за да прокара книгата. И сега вероятно ще има разследване".
Днес някои писатели упорито твърдят, че е съществувала строга цензура и затова са излизали сравнително малко книги. Да, цензура имаше. Но тя беше предимно художествена. На времето Богомил Райнов издаваше книгата си "Реквием за една мръсница" в изд. "Народна младеж". Какво ли не правиха от ЦК на Комсомола, за да го накарат да смени заглавието си - виждаше им се неестетично и цинично. Но Богомил Райнов се запъна и се наложи.
Всъщност той винаги си е бил и е голяма фигура в нашия културен живот. И не се церемони, когато трябва да каже своята истина. Той е между малцината, които хвърлиха светлина върху хамелеонското поведение на поета Любомир Левчев преди 1989 г. в книгата си "Людмила".
Левчев сам си е виновен затова. По Живково време пълнеше пресата с идейно-теоретични постановки за социализма, акцентуваше върху комунистическото мислене като основа на съвременната култура. Не можем да забравим километричния му доклад "Преустройството и литературата" прочетен на VI-я конгрес на СБП през 1989 г. и публикуван на страниците на "Литературен фронт" (бр. 11 от 16.03.1989 г.). Ще цитираме само няколко изречения от доклада.
"Нашият народ, чиято съвест искаме и трябва да бъдем, е народ социалистически по своето битие и по своето верую, народ от строители на това общество. Самият този народ със своите съвършенства и несъвършености, със своите висоти и болки е живият социализъм. А това значи, че който е съвест на народа ни, той е и съвест на социализма... Изковавайки нашето общо виждане за преустройството на СБП, ние потвърдихме, че партията ще продължава да бъде единствен духовен ръководител на СБП чрез своите идеи и чрез морално-политическото единство на писателите комунисти."
Де го сега комунистическият патос на Левчев?! Последващите събития доказаха, че оценките му са били абсолютно неверни. Той не го ли е предполагал или се е докарвал по навик? Може би едно от малкото му творения, в което не се долавя поза, което е искрено и спонтанно, е неговото стихотворение, посветено на Кремиковци.
"Колко струва билета за Кремиковци?" питаше патосно Левчев и младите му вярваха.
В книгата си "Ти си следващият" Левчев се опита да ни убеди, че поведението му в тоталитарните години не е било израз на неговото истинско верую, а само външна мимикрия. Да се чуди човек защо на този талантлив поет му трябват такива недостойни лупинги. И защо продължава да се държи неадекватно. През 2005 г. БНТ започна да подготвя документален филм за Людмила Живкова и е канила известните живи нейни приятели да разкажат спомени. Богомил Райнов е отказал и то по разбираеми причини - издаде книга за Людмила. Левчев обаче категорично отхвърлил поканата. Защо бе, джанъм? Не сме забравили как се натискаше да бъде един от най-близките й приятели.
С други думи, ако в онези времена е имало политическа цензура, то тя е била за отделни книги. Графоманите, чиито ръкописи бяха под всяко художествено ниво, сега тръбят наляво и надясно, че произведенията им са спирани по политически причини. Е, като ги издадоха в новите времена какво се промени? Признава ли ги някой?
През последните години се пръкнаха стотици издателства, бълват нон стоп литературна ширпотреба, без да се съобразяват, че за да се издаде една книга трябва и редактор, и коректор и художник. А какво става - авторът носи книгата си в готов вид, дълбоко убеден, че няма нужда от професионална намеса, плаща си прилежно. Тя излиза и потъва в книжното блато, а авторът обогатява армията на графоманите.
Издателство "Български писател" беше най-привилегированото и с грандоманско поведение. Държавата щедро го снабдяваше с хартия, докато на другите издателства слагаше лимит. Там се издаваха книги предимно на мъртвите и живи класици. За мъртвите класици е ясно. А за живи класици минаваха онези, които заемаха важни постове в държавната власт и в йерархията на Съюза на българските писатели, който си беше своеобразно и много важно министерство. На народните и заслужили деятели на културата книгите се издаваха с предимство. А на юбилярите - според вътрешния правилник. За простосмъртния съюзен електорат оставаха борбата да влезе в издателските планове, меката подвързия и вестникарската хартия.
Подобно разделение предизвикваше ожесточени коментари, недоволства, вражди и люти битки за място под слънцето - т. е. за постове в Съюза, които широко отваряха издателските врати. Но всичко това бе някак задкулисно - вихреше се в писателското кафене, в редакциите и в приятелските кръгове. С други думи издателство "Български писател" беше крепост, но за да се проникне в нея трябваше да се завземе другата по-непревземаема крепост - Съюза на българските писатели.
Останалите издателства минаваха за по-лека категория. "Профиздат" бе тежката кавалерия на тогавашните профсъюзи, но на бойното поле на литературата много от патроните им бяха халосни. А авторите - от всякакъв калибър. Към издателството съществуваше писателска група. Високо отговорната дейност на нейните членове бе един път в месеца да отиват до касата и да си получат заплатите. А те не бяха малки! Между щастливците бяха Атанас Мандаджиев, Георги Мишев, Лада Галина, Богдан Глогински.
Издателство "Народна култура" се изживяваше като дъщерна фирма на английската аристокрация. Тук започваха трудовата си кариера дечицата на някои от тогавашните началници - та нали и те бяха от "аристокрацията"! В това издателство не беше прилично да се влезе с дрехи от магазин за конфекция или с български обувки. По коридорите му се разнасяха парфюми Кристиан Диор и Шанел, сновяха редакторки в тоалети от най-модни европейски бутици. Издавайки Шекспир, Стайнбек и Ремарк, те се смятаха едва ли не за техни откриватели и покровители. Малцина от простосмъртните български писатели имаха рядкото щастие да бъдат поканени в издателството. Едни от тях - да издадат поезия или белетристика, а друга - да пробутат наукоподобното си произведение, в което се хулеше загниващата западна литература.
За най-скучно и безлично минаваше издателство "Народна просвета". В него печатаха главно учебници. Имаше едно тематично прозорче, през което можеха да се промъкнат и по няколко литературнокритически книги. Удостоеният с честта да издаде подобно произведение обикновено си посипваше главата с пепел. Редакторките стояха над него и с червен молив слагаха подлога пред сказуемото и не дай си Боже непрякото допълнение  да е пред прякото! Ръкописът се връщаше за основна преработка.
Издателството на Отечествения фронт ни беше любимо. Негов шеф през последните десетина години преди промените беше Слав Хр. Караславов - наш приятел, покровител и обожател. При него за нас винаги имаше кафе, бонбони и впечатляващ разговор за всичко, което става в литературата ни. И естествено - по някой ръкопис за вътрешна рецензия. Но не дай си Боже да я направиш не както трябва - следваше пословичното покашляне на Слав и: "Момичета, не сте си свършили работата!". Само че при нас това бяха единични случаи.
В интерес на истината и тук имаше кръжащи около директора автори, които превъзнасяха таланта му, ласкаеха го като ръководител и искаха чрез него да се доберат до някоя злободневна клюка от по-горните етажи на властта. Тогава Слав беше член на ЦК на БКП и често се срещаше с Тодор Живков. Сред кръжащото ято бяха хапещият Александър Спиридонов, литературен критик, нежната половинка на Ст. Ц. Даскалов - поетесата Лиана Даскалова, поетът с ботевско самочувствие Петко Братинов, нежният рицар с омазнен костюм Тодор Ризников.
Тъй като Ризников беше нестандартна личност, незаслужено забравена днес, и добър автор, иска ни се да кажем няколко думи за него. Той носеше Марксова брада и заоблено Швейково шкембенце. Имаше наистина в него нещо от Хашековия герой. След промените през 1989 г. Ризников заживя като отшелник в една пещера до Мадарския конник. Обличаше се като Тарзан, произнасяше речи и чужденците, и нашата родна телевизия се надпреварваха да го снимат.
В литературата Тодор се прочу с номера, който извъртя на критика Яко Молхов, тогава рецензент на Варненското издателство. Връщат от това издателство ръкопис на Ризников с рецензия на Яко Молхов, в която се обяснява, че неговата книга не става за печат. Тогава Ризников решава да си отмъсти и да направи смешни редакторите и рецензентите. Запретна ръкави, седна на Гоголевата "Повест за това как се скараха Иван Иванович с Иван Никифорович". Смени руските с българските имена, преписа повестта на чисто, преномерира и прошнурова ръкописа, измисли му ново заглавие и го изпрати в издателството. От там Яко Молхов го връща с унищожителна отрицателна рецензия. Според него ръкописът пет пари не струва, героите му са измислени, а стилът - необработен и нехудожествен. Ризников развя като знаме рецензията на Яко Молхов и с тържествуваща усмивка я разнасяше из цяла София.
Да се върнем отново към издателството на Отечествения фронт. Посетителите при Слав не бяха един и двама. Между редовните се открояваше и поетесата, авторка на няколко пътеписа, Лиляна Стефанова. Тя е руска възпитаница, завършила е литературния институт "Максим Горки", с което много се гордее и вероятно има основание. И до днес стихотворението й "Две по две" не е загубило художествената си стойност и продължава да вълнува с подтекстовия си драматизъм. Дълги години Лиляна Стефанова оглавяваше сп. "Обзор", което излизаше на няколко езика и се четеше по света. В него публикуваха редица български писатели. За кратко тя бе главен редактор и на в-к "Литературен фронт".
На някои от посещаващите Слав колеги като Александър Спиридонов той толкова повярва, че го направи гл. редактор на издателството. Недоброжелателите на Спиридонов или критикуваните от него автори разнасяха в кафенето на писателите зловредните слухове, че той се заключвал в кабинета отвътре, за да работи необезпокоявано, а в коридора се разнасяло юнашкото му похъркване.
Спиридонов може да си има недостатъци като всички нас, но той е критик с позиция. Права или не, той си я отстоява докрай и не променя критериите си под път и над път. Излязлата му през 2004 г. книга "Последна страница" вдигна голям шум с хапливия си език и субективните си оценки. Но така или иначе тя е една показателна книга. Особено във време като днешното, когато литературната критика и история ги няма никакви.
Между другото Спиридонов започна активната си литературна кариера като референт при Георги Джагаров в Съюза на писателите. Беше му искрено предан. През 1972 г "отгоре" смъкнаха Джагаров като председател на съюза. Тогава мнозина злорадстваха, а злите езици пуснаха вица, че "след падането си председателят се оттеглил със своето куче Сашко и се самоубили". И тогава и сега това не им прави чест.
В интерес на истината издателството на Отечествения фронт имаше много добра политика - издаваха се исторически книги, създадоха се интересни поредици, между които "Писател и общество" - много актуални по онова време. В издателството Слав се изяви освен като добър административен ръководител и като добър стопанин - построи печатница, която и до днес работи, но естествено не е вече на издателството. Самото то след промените смени няколко ръководители, но е далече от онова ниво, което бе постигнато по времето на Слав Хр. Караславов.
Поетесата Рада Александрова, която за известно време оглави издателството, не успя да го стабилизира. Тя се изживяваше като голяма демократка и се биеше в гърдите, че винаги е стояла на страни от старата система и не й е слугувала. Айде де! Ако разгърнем страниците на в. "Народна младеж" от 9.02.1976 г. ще прочетем следното нейно изказване: "За да обхванем сложните и многообразни процеси на съвременността, за да претворим идеалите на партията, трябва да притежаваме не само талант, а и всеотдайност, безкористност, всички онези качества, необходими за един комсомолец, за един комунист. Атмосферата, в която живеем и творим след Априлския пленум, ражда новатори във всички изкуства".
Абе, амнезията да не е заразна болест, превърнала се е в пандемия за част от известните на времето писатели, пишещи се днес първи демократи?
В края на седемдесетте или началото на осемдесетте години беше създадено специализираното издателство за детска литература "Отечество". Негов пръв директор бе Николай Янков. Красив и усмихнат мъж, но с характер, който може да те смрази, ако е недоволен от тебе. И бързо не му минаваше. Подбра си екип от хора, които се занимаваха предимно с детска литература. Притежаваше нюх към специалистите в тази област. За главен редактор назначи литературния критик Юлиян Йорданов, на когото възлагаха големи надежди, но впоследствие той така и не ги оправда. И не от липса на талант, а от обикновено нехайство. Николай Янков създаде редица библиотеки като "Златна библиотека" за преводна литература и една много полезна и престижна библиотека "Български писатели за деца и юноши". И ние бяхме автори в тази библиотека с книгите си за Калина Малина (Благовеста Касабова) и за чичо Стоян (Нина Андонова). За съжаление Николай Янков си отиде рано от този свят и следващият директор Димитър Гулев осъществяваше предимно неговите идеи и планове, без да внесе нищо ново, както времето го изискваше. Иначе казват, бил добър скиор. И днес е запазил стегнатата си спортна фигура. След промените поредният директор на издателството Любен Петков, въпреки огромните си усилия, не успя да го запази и то бе закрито.
Авторитет си бяха извоювали и издателство "Хр. Г. Данов" в Пловдив и Варненското издателство "Г. Бакалов", но в тях за съжаление не работеха такива утвърдени творци, както в столичните.
И естествено най-престижното, най-хубавото, най-голямото, най-любимото ни издателство беше "Народна младеж".


Нина АНДОНОВА и Благовеста КАСАБОВА

Представяме Ви и няколко подбрани стихотворения от наградената стихосбирка "Другата стая" на Виолета ХРИСТОВА


ЩЕ ПЪТУВАМ

Името си нося
като куфар, пълен с изумления.
Пролетта е още дългокоса,
думите ми още са у мене...

Накъде във този свят безжичен,
недовършен и невероятен?
Имаш ли си нещо за обичане,
ако нямаш, да ти дам душата си?

Ще пътувам пеш и без подробности
през далечините и миражите.
Пътят е това, което идва.
Другото мълчи
и не е важното.

А животът ми оставя знаци,
точно по ръба, за да ги видя
и да разпозная непознатото,
когато идва.

Ще пътувам.
Нося си съдбата -
куфар, пълен с изумления.

Пътят е това, което имаш,
докато се луташ
в намерения


Другата стая -
в нея не влизаме никога
не святкаме лампата,
пердето не вдигаме даже.
В нея не бършем праха
по старите книги.
И не слагаме никога цвете
в празните вази.
Там животът е друг -
пиян като мъртво вълнение,
съвършена любов,
в невидим албум запечатана...
Там тече друго време
и друга вселена се мята -
риба във мрежите.
И различен е вятърът.

През ключалката влиза окото ми
само за малко.
Светлината
на някакви кръгчета
си играе.
Остарява животът,
ослепявам в тази ключалка,
с мечтата
за другата стая.


Не съм сама.
Понякога е видно,
че дребните неща са очевидни.
Но белегът от скръб е омагьосан
и можеш много дълго да го носиш...
И като орех да горчиш напролет,
невръстен като сняг,
безотговорен,
да плачеш
върху рамо ненадейно...
И седмици от радост да намериш -
съвсем случайно,
както се заглеждаш
в сезоните,
които се навиват
в кълбо от мимолетна прежда


И всеки, който прекрачи
прага
на този дом,
е очакван.
В светлина се разлистват
небесните двери...
Ако търсиш истината -
ще те намери...
Но дори и пътят до там
е достатъчен.

Не, не съм ви казвала
нищо за раздавача,
който ми носи писмата
от другите светове...
И дали се променят много нещата,
ако плачеш
на собственото си рамо
и целуваш ожулените си колене.
Ако преглъщаш силата си,
за да стигнеш бързо,
своята планина.

И вместо да чакаш писмото отникъде,
да си пишеш сама.


Вечер е сам
и понякога мисли за мене.
В безнадеждната нощ
ми изпраща писма
без надежда.
Аз умирам
и после отново изглеждам
както винаги - пясък,
както никога - себе си.
И дали ме е виждал в съня си
напълно случайно?
как вървя по ръба на очите му
и стигам до края...
Как от пясъци кули градя
и сама ги събарям...
как съм слово без глас
и очи - без тяло...

Но щом се събуди - излиза
от тази история.
И всъщност е друг.
И нищо не ми говори.

Назад

Всички статии на Брой 06-07, 2007

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ИНФОРМАЦИЯ

XV общо събрание на пълномощниците на ССБ

ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ

Мария Захариева - един от най-практичните гласове

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Пловдив
Мездра
Горна Оряховица
Добрич

МИНИСТЕРСТВО НА ТРУДА И СОЦИАЛНАТА ПОЛИТИКА

ИЗПЪЛНИТЕЛНА АГЕНЦИЯ ПО ПРОГРАМА ФАР, Проект "Развитие на мрежа от центрове за обучение на възрастни"

НАСЛУКА

Състезание

ОФТАЛМОЛОГИЯ

Всеки трябва да има лекар, на когото да довери проблемите си

ОЧЕРК

Душата на всяка компания

ПРИЗНАНИЕ

Седма литературна награда "Георги Братанов"
Аз винаги съм служил на човешкия дух
Издателствата от птичи поглед

РАЗКАЗ НА БРОЯ

Отваряне на очите

СЛЕПИ ГЕНИИ

Хорхе Луис Борхес - геният от Буенос Айрес

СПОРТ

Българските голбални национали - номер едно в Сърбия

СТИХОВЕ ОТ ЧИТАТЕЛИ

Поезия от гр. Попово