Брой 02, 2013

Тема: ИНТЕРВЮ

Лице в лице, от първо лице


Някъде в началото на деветдесетте години на миналия век към групата на последно останалите труженици в ПП "Успех" Пловдив се присъедини една млада дама. Тя пристъпваше плахо и неуверено по циментовия под, не говореше много, но затова пък, когато кажеше нещо, веднага проличаваха дълбоката мисъл и природният интелект. Тази личност в продължение вече на 20 години се бори с живота и предоставя всичко научено от него на хората около себе си. Снежанка Кирчева в момента е председател на Териториалната организация на сляпо-глухите и Клуба на инвалида в Пловдив, изпълнителен директор на спортния клуб на сляпо-глухите "Марица" Пловдив и главен редактор на списание "Звук и Светлина". В навечерието на 7 януари, нейния рожден ден, реших да направя нещо, което може би досега не е правено никъде - един от пишещите за списанието читатели да интервюира неговия главен редактор.
Идеята ми беше аз да подготвя въпросите и да ги изпратя по електронната поща, а г-жа Кирчева да отговори на тях откровено и без право на цензура и редактиране впоследствие. След като обмислих всичко, споделих по телефона с нея моите виждания за интервюто. Тя се засмя, прие условията ми и ето какво се получи.


- Как така се случи, че в онези години заряза уюта и топлината на бащиното огнище и дойде в Пловдив?
- Честно казано, това е доста зад гърба ми, но сама реших, че нямам място в уютния бащин дом. Не, че се чувствах в тежест и някой ме гонеше, но всеки си имаше свой живот и своя тема на разговор, което ме накара да реша, че е време да намеря своята среда за развитие и реализация.
- С какво са свързани първите ти спомени от града под тепетата?
- За мен Пловдив е най-хубавият град и моя слабост, откъдето имам спомени както от ученическите си години, така и като човек с увреждания. Тук се научих да ходя с бял бастун, станах самостоятелна и за пръв път започнах работа, и научих много неща. Вълнувах се, когато прекрачих първия ден в ПП "Успех", защото не знаех как ще се справя и как ще ме възприемат колегите. Не, че не съм контактна, но една въздушна кула се разруши в мен, когато карах рехцентъра за слепи в Пловдив. Попадайки в комплекса на слепите, аз си мислех, че ще срещна хора, от които всеки е изживял някаква трагедия и ще бъде Човек с главно "Ч". За съжаление се оказа, че омразата, завистта, злобата, дребнавостта и всички отрицателни пороци бяха обсебили тези хора. Трудничко ми беше да привикна в началото, докато стигна до същността на техните характери, но сега мога спокойно да кажа, че надраснах тези неща и не се вълнувам от това какво ще кажат хората за мен. Важно е съвестта да ми е чиста, да помогна на когото мога, без да чакам благодарности, защото помагам заради самия човек. А когато не мога - стоя настрани, вярно че ми е свито малко сърцето, но само това.
- С кое ти беше най-трудно да се пребориш в началото като незряща?
- Да си кажа честно не мисля, че имаше кой знае какво да преборвам, защото Камелия беше на 3 месеца бебе, когато се случи катастрофата и аз останах инвалид. Докато бях още в болницата, бившият ми съпруг ме напусна, отказа се от нас и ние с дъщеря ми останахме при моите родители. Освен това многото приятели, които имах, спряха да ми звънят и да ме търсят, и аз реших, че не съществувам за тях. Стараех се най-вече да се грижа за Камелия, да давам кураж на родителите си, защото чувствах тяхната мъка от сполетялото ме. И в цялата тази суматоха аз не мислех за себе си, а за околните около мен.
- Кой пръв ти помогна, за да видиш светлината в тунела?
- Първият човек, който ми откри това, беше Димитър Парапанов. Аз цял живот ще съм му благодарна, защото и до днес разчитам на неговата помощ и съвет. Той пръв ми помогна, като ми разясни как да отида на ТЕЛК, за да се пенсионирам, той ми помогна да стана член на кооперацията на слепите, откъдето се препенсионирах, пръв ми показа брайловите буквари и игловдевачките за слепи, което ме направи безкрайно щастлива. Това беше най-големият подарък, който получих след загубата на зрение. Докато се възстановявах от катастрофата и лежах в леглото, не се помирявах, че не мога нищо да правя. Един ден поисках от майка ми игли за плетене и прежда. Така се научих да плета, което стана мое любимо занимание. Но не можех да си вдявам конеца и зашия готовата дреха. Чаках понякога цял ден, докато майка ми се прибере от работа, за да ми вдене. Това ме правеше много нещастна и зависима. Затова, когато Парапанов ми показа как да си вдявам сама и получих една игловдевачка, аз бях най-щастливият човек. Към буквара проявих също голямо любопитство, защото исках да се науча да чета самостоятелно и виждах реализация на любовта ми към книгите. Той ми донесе и книги на касети, което още повече разнообрази ежедневието ми. Много дължа на този човек и цял живот няма да мога да се отблагодаря за подадената му ръка в най-тежкия момент от моя живот.
- Всеки от нас, незрящите, след като загуби зрението си, започва нов живот, който или го изхвърля нагоре, или го натиква още по-дълбоко в пропастта на апатията и безхаберието. С теб какво се случи?
- Както казах по-горе нямах време да мисля за себе си, мислех само за дъщеря ми и семейството ми. Възстановявах се първоначално, а после си намерих различни начини, по които се ориентирах дали съм изчистила, сготвила и т.н. Слушах задължително детските предавания и запомнях всяка приказка, за да мога да я разказвам на дъщеря си. Когато някой от семейството четеше книжки, също запомнях и после вземах книжката и уж четях от нея. През 1992 г. започнах работа на химикалките в ПП "Успех" Пловдив. Не ме задоволяваше тази работа, но пък намерих приятели, с които си общувам и до днес. Благодарна съм на Димка Дамянова, която ме взе под своето крило така да се каже и не ме оставяше за минутка да почувствам някаква трудност. Заради новите си приятели ходех с желание на работа, защото денят ми бе запълнен и времето минаваше по-бързо. Когато започнаха съкращенията, аз останах в една бригада към Митко Конарев на кутийките. Бригадата беше малка, но задружна и бригадирът успя да ни сплоти като един прекрасен колектив. Тук вече имах нови приятели. А като останах и аз без работа, започнах да мисля какво ще правя. Ужас ме обземаше, че цял ден ще стоя вкъщи, без да има какво да върша и тогава дойде идеята да уча и реших да опитам в Пловдивския университет с право. Готвих се по история, но за съжаление пропуснах изпита по неприятно стечение на обстоятелствата. Явих се на езикова култура без никаква подготовка, изкарах 4 и влезнах в дисциплината "Български език с история". Изкарах една година, но точно тогава отново моят спасител г-н Димитър Парапанов ми предложи работа по програма към списание "Звук и светлина". Започнах с радост, но за сметка на учението, защото ми беше трудничко - времето не стигаше, пък и тогава нямах компютърна грамотност и личен компютър. След като свърши програмата, благодарение отново на Димитър Парапанов, започнах работа към Община Пловдив - район Централен като технически сътрудник към клубовете за инвалиди, което ме стимулира и отново кандидатствах. Този път мечтата ми беше психология. Изкарах петица на изпита, но отново не ми достигна и ме приеха българска филология. Не съжалявам, защото колегите бяха прекрасни млади хора, сред които се подмладих, а и за минутка не ми дадоха възможност да се почувствам инвалид. Преподавателите са страхотно ерудирани и е удоволствие да ходиш на лекции. Голяма полза имах и от предната дисциплина, защото там учих археология, тракология, история на Стария свят и знанията, които получих, са в голяма помощ при сегашната ми работа към списанието.
- Кое е най-важното, за да можеш, след като си паднал, да станеш и да продължиш напред?
- Може би първо да имаш желание да продължиш, след това да си упорит, за да го направиш. Не на последно място вярата в своите възможности - можеш ли да го направиш. Не какво мислят хората, а ти самият чувстваш ли се достатъчно силен да продължиш и да постигнеш още повече!
- Какво са близките за теб - имам предвид твоето семейство?
- Моето семейство е всичко за мен. То е водещото във всяко мое начинание. Аз никога няма да мога да се отблагодаря на всеки един от семейството ми за успеха, който съм постигнала. Не са ме спирали за нищо, което съм решавала да правя, независимо дали ще счупя или ще разлея, а това ми е давало кураж следващия път да бъда по внимателна и да доведа нещата до желания край. Камелия също беше едно дете, което ме превъзпитаваше. Когато излизах с израза "няма", за да не се изложа, че не мога, тя дяволито ми казваше: "Да-да! Има, ама ти не можеш!". Това ме накара да се стегна и да пробвам да върша всичко, само и само да не изглежда, че се опитвам да избягам от трудностите.
- През изминалата 2012 година, според мен, ти получи най-скъпия подарък. Твоята дъщеря Камелия роди едно прекрасно момченце. Какво е неговото място в твоя живот?
- Дъщеря ми е всичко за мен. Живея само заради нея и сега моят внук Владимир заема същото място. Майка и син са на едно стъпало в сърцето ми. Някои казват, че внуците са по-мили от децата. Не знам, може би има истина в това, но за мен дъщеря ми е всичко, защото след катастрофата, ако я нямаше, не съм сигурна дали щях да поема смело по пътя, който вървя в момента. Трудно е за обяснение, но тя е въздухът, храната, животът ми. Не, че не обичам внучето, умирам за него, но не мога да кажа, че го обичам повече от Камелия. Еднакво - да! Те двамата са едно цяло за мен.
- Ти имаш още едно семейство. То наброява повече от 100 души. Как се справяш с толкова много "деца"?
- Другото семейство, честно казано, ми създава повече трудности, но тук има повече характери, с които не се справям лесно. Уважавам всичките членове на ТО на НАСГБ Пловдив и Клуба на инвалида, боли ме, когато не са доволни, но не си позволявам да угаждам на отделни хора. Когато правя мероприятия, мисля за всички, като се старая да останат доволни, макар, разбира се, това да не става. Въпреки голямото ми желание за разбирателство, недоволството от едни и същи хора ме тревожи, но вече след толкова години стаж започвам да не им обръщам внимание.
- Кое е по трудно - да повярваш в себе си или да накараш другите да повярват в теб?
- Не съм се замисляла, защото аз вярвам в своите способности и възможности и може би е по-трудно да накараш другите да повярват в теб. Защото днес имам чувството, че хората са станали много лоши, като не искат да признаят способностите на даден човек, колкото и да се старае да се докаже. Всеки си мисли, че той е по-добър от другия, а аз се радвам на всяко постижение и успех и завистта като чувство ми е непозната. Винаги съм работела за сплотяването на членската маса и много ме боли, когато има дрязги, делби и стълкновения. Един отличен екип, разбирателството в него и компромисите правят добрия колектив.
- Кое ти доставя по-голямо удоволствие - да получаваш подаръци или ти да подариш на някого?
- Да подарявам е по-голямо удоволствие за мен, защото не може да се опише радостта, блясъкът в очите на получаващия, благодарността и вълнението за вниманието, което е получил. В такъв момент ти се чувстваш значим и удовлетворен, че макар и за малко си направил щастлив един човек. Да получаваш подарък също е приятна тръпка, но аз винаги се чувствам малко неудобно, затова предпочитам аз да правя подаръци.
- Не мислиш ли, че ние, хората с увреждания, сме свикнали всичко да ни се поднася наготово, вместо да се напънем и свършим това-онова, докато чакаме да дойде добрият Дядо Коледа?
- О, да, това е така със сигурност! За съжаление, нашите хора са научени да получават наготово, разбира се, не всички. Аз с радост съм присъствала на мероприятия на други организации, които сами си носят и подреждат софрата, плащат си екскурзиите и много други неща. Това е голямата ми болка и чакам денят, когато ще се разбере, че времената са други и трябва сам да си направиш нещата, ако искаш да ти е хубаво.
- Боли ли те от неразбирането на околните?
- Да, боли! Защото често идва от незнание по даден въпрос и се говори наизуст, без да се провери как точно стоят нещата и дали има друг начин за разрешение. Не може само да си консуматор, необходимо е да бъдеш и активен участник!
- След кончината на Емил Пехливанов ти наследи неговото място като главен редактор на списание "Звук и Светлина". Столът, на който седиш, е доста горещ. Не ти ли пари?
- Да си кажа честно - никога не съм предполагала, че ще заема мястото на Емил Пехливанов. Когато научихме за кончината, ние бяхме втрещени, дойде така изневиделица. Димитър Парапанов се беше притеснил, че трябва да излезе списанието, а времето бе кратко, за да търсим друг заместник. Тогава предложих на Илия Кърджанов да опитаме да подготвим броя. Направихме го и нещата тръгнаха. Благодаря на Димитър Парапанов и УС на НАСГБ за доверието, което ми дадоха. Столът е наистина горещ, защото ставаш черната овца, ако не изпълниш някое желание на дописниците и трудно се обяснява, че не всичко, което пишат, става за публикуване. Така станах редактор на списание "Звук и светлина".
- С какви колеги работиш в редакцията на "Звук и Светлина"?
- Работя с много отговорни, интелигентни и млади хора като Илия Кърджанов, Иван Колев, Деян Славов, Анна Ройдева, Катя Парапанова, Светлозар Парапанов и Живка Огнянова. При адресирането и изпращането по пощата разчитам на Нели Русинова, Тодор Минчев, Злати Златев и Недялка Горанова. Изобщо всеки помага с каквото може. Колективът е страхотен и за всичко спонтанно се допитвам до тях, обсъждаме идеи, предложения и мнения. Разбира се, уведомяваме и комисията на списанието към УС на НАСГБ, но първо споделям с хората, които са около мен. И не съжалявам за това, защото колективът не ме е подвел досега за нищо.
- Удовлетворява ли те работата?
- По принцип - да, но, както веднъж казах, това списание стана моето второ аз. Непрекъснато мисля как да стане по-добро, по-съдържателно, с какво да го разнообразим, какво по-интересно ще бъде за читателите и т.н. Когато се движа, пътувам в градския транспорт, се заслушвам не от любопитство, а ако чуя нещо интересно веднага в главата ми се ражда някаква идея или правя асоциация с нещо, отнасящо се до нашите проблеми и преценявам дали може да стане материал. С една дума ставам с мисълта за него и лягам със същата мисъл.
- В пространството се носи слухът, че списанието се е променило. Станало е по-модерно, по-актуално. Наложителна ли беше тази промяна или просто му беше дошло времето?
- Мисля, че това са приятни и желани думи за всеки печатен орган. Радвам се, че така смята читателската аудитория, но това не ме ласкае, а напротив - прави ме още по-отговорна за издаването на списанието. Но пак ще подчертая - това се постигна с колектива около мен, без него не знам дали щях да успея да променя вида и съдържанието на списанието.
- Жените по-добри мениджъри ли са от мъжете?
- На този въпрос не знам дали бих могла да отговоря правилно. Аз мисля, че мъжете, но за някои неща жените, понеже те навлизат по-детайлно в някои отношения, по-амбициозни са и по-упорити, да не кажем досадни, без да ги обиждам.
- Кое е по-важно в живота? Да си образован или да образоваш хората, с които работиш?
- За най-важно не мога да кажа със сигурност кое е точно. Важно е да си образован, защото докато се образоваш, ти самият като личност търпиш промяна и добиваш съвсем друг мироглед върху живота. От друга страна животът също учи, както казва една поговорка, важно е и ти да учиш, да предаваш своя опит на хората около тебе, но тук има малка подробност - стига хората да имат желание да се образоват.
Удовлетворението е голямо, ако видиш, че си предал опита си и знанията си на някого и той ги използва във всекидневието си. Както се казва - важен е резултатът! Но резултат има, когато има желание и ти имаш на какво да научиш другите!
- Сънуваш ли често?
- Често - не. Сънищата ми са цветни, с образи и наситени до дребни детайли. Все пак аз до 20-годишна възраст съм била зряща и светът ми е напълно ясен. Най-изморително ми е, когато сънувам, че чета. Ясно виждам текста, напрягам се и дори успявам да прочета нещо, и се събуждам, след което не помня нищо.
- За какво мислиш, когато се събудиш?
- Първото, което си мисля, е дали нещо ми подсказва сънят и има ли нещо съществено в него.
- Ако имаше възможност, какво би променила в хората с увреждания?
- На този етап първото, което бих променила, това е тяхното мислене и нагласата им към живота. Много бих искала да спрат да се вайкат и да покаже всеки един от тях какво може.
- За какво мечтае Снежанка Кирчева?
- За себе си лично нищо, освен да завърша житейския си път с чувството на изпълнен дълг. Но за хората с увреждания мечтая да имат по-добър, достъпен, достоен и смислен живот. Очаквам държавата най-после да вземе инициативата в свои ръце и да се погрижи за тези хора, които заслужават по-добра среда за развитие и живот, малко повече разбиране и коректно отношение от страна на зрящите. Ако им се даде възможност, те ще покажат на какво са способни!

Интервю на Кирил ДАМЯНОВ



Назад

Всички статии на Брой 02, 2013

IN MEMORIAM
Председателят Янаки Градев ни напусна завинаги
В РСО СОФИЯ
Стартира проект за Хранителна банка в София
Приключи ли сагата около комуникационната група на Сдружение "Зрение"?
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
Сборен организационен отчет на ССБ за 2012 г.
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Левски
Добрич
Плевен
ИНТЕРВЮ
Лице в лице, от първо лице
ИСТОРИЯ
Успение на свети Константин-Кирил Философ
КОМУНИКАЦИИ
Нашите мобилни помощници
ОБЯВИ
Библията на CD
Бележка на редакцията
ОЧЕРК
Борис Бодичев - познатият и непознатият
ПРЕМИЕРА
Европа за хората
СПОРТ
Футболен клуб "Ливърпул" с благотворителна акция




Архив на изданието
1 2 3