Брой 05, 2013
Тема: БОЙНА СЛАВА
Битката при Прохоровка
Тътен и грохот денонощно разтърсваха тъжната домосковска, руска степ, а нейните прекрасни брезови и борови горички горяха от див, свиреп, апокалиптичен огън. Тежки облаци от прах и пепел закриваха слънцето, а кръвта се лееше на потоци, за да напои изстрадалата руска, цялата в рани, земя. Тя, за пореден път, пак очакваше да приеме в хладните си обятия своите великолепни, млади синове и дъщери, влезнали отново в жестока бран с озверелите орди на новите нашественици. Зловещо ръмжаха двигателите и свирепо скърцаха веригите на стоманените зверове с дива, смъртна схватка, както винаги безсмислена, ей така, заради лудостта на някой болен мозък.
От няколко дни железните, черни танкови дивизии на Третия райх и безумно смелите, презиращи и живота, и смъртта танкисти на Червената армия водеха смъртен бой, вкопчени едни с други, броня до броня, оръдие до оръдие, лице в лице. Всеки бързаше да захапе гърлото на другия и прегърнати завинаги заедно в гибелна прегръдка, да паднат на майката земя и да легнат в нея завинаги, а после да се родят най-прекрасните цветя.
Двама нови императори, а именно Сталин и Хитлер, от своите чертози и дворци, черни и червени, зловещо и диво насъскваха цвета на Германия и Русия в безсмислена битка за господство над Евразия. Самите те, действително, не се мразеха, ами дори напротив, бяха нещо като приятели, защото споделяха общи идеи. Обаче според налудничавите им представи там на върха, на трона на световната власт можеше да има само един. И заради болните им амбиции за безмерна сила и властническо тотално господство над всичко и всички отново великата равнина от Атлантика до Урал трябваше да тръпне под стъпките на маршируващите армии и грохота на тежките, бойни машини, а въздухът неистово да се цепи от дивия вой на изтребители и бомбардировачи, на щурмоваци и прихващачи.
За великата степ всичко това изобщо не бе ново, дори напротив тя някак си скучаеше в дивата си пустош, ако никакви орди не се преследваха с настървение и не се колеха и деряха с наслаждение. И какво ли не бе видяла през милионите си години - разни маймуночовеци се сражаваха смъртоносно със светлооки атланти, загубили завинаги потъналия в огън и жупел свой прекрасен кристален свят някъде в океана. Косматите кончета на тъмните като летни, буреносни облаци орди, на атиловите хуноро-българи връхлитаха като морски талази към железните, блестящи карета на римските легиони, твърдо застанали на лимеса между варварството и цивилизацията.
Железните тевтонски рицари, качени на своите чудовищни коне, разоряваха нещастните руски мирни села в името на черната кръстова химера на белите си плащове. А насреща им стоеше стената от копия и боздугани на богатирите на Великата Рус, вече овладяла дори северните ледени, мъртви сибирски полета на мрачната тайга. Кой знае защо братовчедите от старите германски княжески родове, а именно кайзерът и императорът, вместо спокойно да си седят на чай, караха Лудендорф и Брусилов да застилат с топло пушечно месо дивите блата на Припят и мрачните гори на източната пруска пустош.
Малкото забутано селце в прашната гола степ край Москва стана из един път прицел на вниманието на света, защото там сега се решаваше съдбата му. Не край пирамидите и пясъците на Ел Амеин, не из ледените полета на Сталинград, не в джунглите на Соломоновите острови, а именно в подмосковската, опърлена от лятото на 1943 г., степ чудовищните, озверели пълчища на Хитлер и на Сталин се сблъскаха смъртоносно. Това бе битка не на стратегическото маневриране, а на стратегическото унищожение на армиите им, които просто трябваше да се бият до смърт, без никаква друга цел. Така двамата диктатори от една страна решаваха въпроса за излишните хора, а от друга – за господството над евразийското географско и политическо пространство.
До този момент Третият райх вече бе сложил черната си лапа върху всички земи от Финландия до Турция, обаче някак си усещаше, че нещо не е наред, че нещата се обръщат. Жестоко им изневери военният късмет на германците при едва ли не овладения напълно Сталинград. Фон Клайст влизаше вече в бакинските нефтени полета, а на фюрера носеха торти, направени като Каспийско море, когато танковите мехкорпуси на Рокосовски и Чуйков изведнъж стегнаха железната си примка. В това време демоните от оазиса Сива като че ли се събудиха от хилядолетния си сън, гладни за свежа човешка кръв и плът, и с вихъра на огнените си криле разпиляха корпуса на иначе талантливия фелдмаршал Ромел. Не, че виконт Аламеинский им бе по-симпатичен с лисичия си нрав, ала просто по ги уважаваше. И заради неговата вяра те се дигнаха от мрака и понесоха на всемогъщите си ръце пеещите псалмите на стария цар негови войски, за да не се спънат о камък с ногата си.
След всичко това на самия Хитлер му стана ясно, че вече няма какво да губи, защото проигра всичките си исторически шансове за победа и изгоден мир. Той сляпо вярваше в колелото на съдбата и рисуваше неговия символ - свастиката, където му попадне. Ала нямаше кой да му каже, че този знак на съдбата се върти както наляво, така и надясно и при това както си поиска, защото съдбата властва над всичко и над всички - и над богове и демони, и над хора и ангели. А същевременно той сякаш не разбра, въпреки свръхчовешките си претенции, че националсоциализмът се изправя пред другия древен колкото света символ, а именно червената петолъчна звезда, изправена нагоре с огнения си връх. Винаги демонстрира тя мощ на онзи, който владее силата на петте първоелемента на вселенската същност. Пропускайки да забележи всичко това, Хитлер изправи в безумието си 80 милиона нещастни германци срещу близо милиард граждани и поданици на петте най-велики по онова време страни, а именно Британия, Русия, САЩ, Франция и Китай. Никакви шансове за победа не можеше да има, въпреки амбициозните си цели, германският Трети райх срещу техните изключително мощни стопанства, безкрайни и неизчерпаеми природни ресурси и стратегически географски позиции.
Обаче, въпреки че бе стигнал до ръба на пропастта, германският народ упорито работеше, бушуваха денонощно огньовете на пещите на металургията, а неспирно тракащите конвейери на машиностроенето бълваха отлични бойни машини. Германците сякаш бяха слепи и глухи за краха на хитлеровите истерии и безумия и продължаваха упорито да се блъскат за славата на фюрера. А той, вместо да преследва налудничаво децата на Израил, би могъл да отвори свещената им книга, за да разбере, че всичко е суета сует.
Упорито, не желаейки да разбере, че времето се е обърнало насреща му, Хитлер реши, че въпреки пораженията, пак ще хвърли заровете на военната авантюра. Поне да може да докопа Сталин и да му прегризе гърлото, пък каквото ще да става. Нямаше да повтаря старите си грешки от лятото на 1941 г., когато така обърка най-способните пълководци на райха Гудериан и Гот, че те просто се чудеха в даден момент накъде да тръгнат танковите им армии.
Но под звъна на старите манастирски камбани, вдигнала високо свещените икони и пряпорци, цялата огромна Рус стана на смъртен бой, не за живот, а за смърт. Нейните верни синове полетяха на бързите и жестоки Т-34, а над тях бойните им другари със своите свирепи орли на Илюшин и Яковлев унищожаваха германските пълчища. Стенеше земята, а слънцето мяташе див огън и жупел, сякаш се бе продънила цялата Вселена от зверския сблъсък на близо трите хиляди танка и бойни машини. Във вихреното, диво, злобно кълбо от огъня на самоходните оръдия, гаубиците, катюшите и картечниците мряха чедата на Великата Рус, на татарските степи, на зелената тайга и снежните планини. С не по-малка стръв се бяха вкопчили в тях снажните померански гренадири, яките баварци и свирепите бранденбургски прусаци. Нямаше вече ред, нямаше команди, нямаше стратегия, нямаше тактика, нямаше вече планове и цели, а само вихрена, дива, огнена смърт, изпепеляваща всичко. Но в миг настана внезапно пълна тишина, сякаш нищо не е станало.
Слънцето весело изгря, зачуруликаха степните птици, ухаеха летните полски цветя, а небето сияеше в лазурната си безкрайност. Те още бяха там, звероподобните машини, но напълно разгромени от победоносните храбри деца на Великата Рус. С безумна, дива радост те се биха и превърнаха в купища овъглен скрап ударната сила на Третия райх, която трябваше смъртоносно да удари сърцето на тяхната майка. И алените петолъчки на великолепните им мехкорпуси неудържимо летяха към берлинските укрепления, карайки всички да треперят. Оттогава мина много време, но из селата на Подмосковието по кръчмите се разправят разни небивалици от пияниците. То не е за вярване, ама затрещят ли летните светкавици над Прохоровка, закрият ли всичко бурните степни облаци, от земята нещо сякаш се вдигало като мрачна, демонска сянка. Свирепо почвали да ръмжат някакви мотори, гадно скърцали стоманени вериги и в мрака отново се вкопчвали в смъртен бой децата на Евразия за нейната безкрайна любов.
Цветан ПЕНЧЕВ
Всички статии на Брой 05, 2013
АСТРОЛОГИЯ
Прогноза за месец юни 2013 г.БОЙНА СЛАВА
Битката при ПрохоровкаВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
СливенВарна
Левски
София
Добрич
