ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 07-08, 2013

Тема: ИСТОРИЯ

Страшното лято на 1913

С подписването на Лондонския мирен договор на 17 май 1913 г. приключи Балканската война между Османската империя от една страна и съюзените балкански национални държави България, Сърбия, Гърция и Черна гора от друга. Не само Балканският полуостров, но и Европа като цяло бяха изправени пред нови реалности – една многовековна сила, застрашаваща с подчинение само допреди 3-4 столетия целия християнски свят, бе сломена и фактически изтикана от нашия континент от няколко малки и наглед незначителни, но жизнени и проспериращи страни. И основният принос за това беше на българите.
За българския народ тази война беше война за национално обединение на всички българи в една държава, война за освобождението им от чуждо политическо владичество. Затова беше и небивалият ентусиазъм, с който мало и голямо, млади и стари, мъже и жени буквално даваха всичко от себе си за осъществяването на националния идеал. Българският национален дух бе достигнал висотите на своето величие.
Бленуваното от българското общество национално единение обаче не бе орисано да се осъществи. Допуснатите още при подготовката на войната груби стратегически грешки, самонадеяността и лакомията на политическия и икономическия ни елит, маниите на българския монарх да влезе в Константинопол, да седне на трона и да сложи короната на византийските императори бяха факторите, които доведоха до загубата на спечеленото с толкова жертви и усилия, до Първата национална катастрофа в най-новата ни история, до крушение на въжделенията на цял един народ.
В началото на 1912 г. политическата ни класа начело с цар Фердинанд окончателно се ориентира към промяна на курса за решаването на въпроса с поробените българи в пределите на Османската империя. Изоставена е твърдо поддържаната в продължение на десетилетия българска позиция за автономия на единна Македония в смисъла на чл. 23 и 67 от решенията на Берлинския конгрес, което бе единствената реална възможност тази вековна българска земя да се съедини при подходящи условия и време с майката родина. Поемането на курса към военно решаване на проблема (сформирано е новото русофилско правителство на Иван Е. Гешов) обаче означава, че за целта трябва да се търсят съюзници, защото трезвата оценка на собствените сили показва, че това не може да стане със самостоятелна акция. Такива можеха да бъдат Сърбия, Гърция и Черна гора, които също имаха претенции към Османската империя. Това обаче означаваше компромис с дотогавашните български цели и най-вече по отношение неделимостта на Македония. Приемат се сръбските предложения за разделяне на Македония на спорна и безспорна зона – след анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария през 1908 г. Сърбия отчаяно търси излаз на Адриатика. Въпросът за спорната зона трябваше да се решава под арбитража на руския император, в зависимост от приноса на воюващите съюзници. В хода на преговорите сърбите проявяват все повече претенции, поощрявани от просръбската политика на руското правителство. Вардарска Македония трябваше да бъде „освобождавана” от сръбски войски, а основните български сили се съсредоточиха в Източна Тракия, Родопите и Беломорието, където бяха и главните сили на империята.
Сключеният през май 1912 г. Българо-гръцки договор е с още по-неопределени клаузи по отношение разпределението на освободените територии. И тук българските управници и особено царят проявяват изключително политическо късогледство – такива клаузи не са сключени именно по вина на българската страна. С три пъти по малочислената си, зле въоръжена и зле обучена армия Гърция определено се страхува от пряк военен сблъсък с България при евентуални спорове след войната и нейната дипломация отчаяно се мъчи да постигне споразумение за предварително разделяне на териториите, отвоювани от Османската империя. Фердинанд обаче категорично заявява, че в южна посока България ще бъде дотам, докъдето стигне българският войник.
Възползвайки се от политическите грешки на българските управници, още преди края на войната с Турция, Сърбия и Гърция сключват таен военен противобългарски съюз. Той предвижда подялба и установяване на обща граница между двете страни на територията на Македония и съвместни действия срещу България в евентуален бъдещ конфликт. Същевременно започват масови репресии срещу българското население в окупираните от сръбските и гръцки войски територии, които целят неговото прогонване или асимилация. Зачестяват провокациите по демаркационната линия, разделяща българските военни подразделения от тези на доскорошните съюзници. Става известно, че и сръбската, и гръцката армия са в пълна бойна готовност. И с оглед на българските претенции върху цяла Македония и Солун военният сблъсък става почти неизбежен.
Започва война на нерви, в която българската страна проявява самонадеяност и емоционална невъздържаност, нещото на което са разчитали доскорошните ни съюзници. Въпросът е бил да се изчака тяхното нападение, което би ни осигурило определени морални преимущества – много важно е било кой ще бъде обявен за агресор от Великите сили. Защото още в първия ден на започналите бойни действия между съюзниците у убити сръбски висши офицери са били открити отпечатани прокламации на сръбския крал за обявяване на война на България, в които не е попълнена само датата. Румъния и Турция също се готвят за териториални компенсации за сметка на България – факт, който неразбираемо защо беше пренебрегнат както от военното командване, така и от правителството и от Коронния съвет, но който практически предопредели изхода на настъпващия конфликт. В тази ситуация, колкото и да е бил нежелан поради определената си просръбска и прорумънска насоченост, е трябвало да се приеме руският арбитраж.
На 15 юни 1913 новият министър-председател Стоян Данев все пак изпраща делегация за Санкт Петербург за предвидената балканска конференция, свързана с осъществяването на арбитража. В този момент цар Фердинанд извършва чудовищната грешка, която много от съвременните му български политици ще нарекат престъпно безумие. Влакът с делегацията е задържан на гара Горна Оряховица под предлог повреда на железния път. На 16 юни генерал Савов получава устна заповед от царя да нареди на две от петте български армии да атакуват противостоящите им сръбски и гръцки войски в определените за безспорно български по договора и конвенциите на Балканския съюз територии. Замисълът на българския монарх е бил да се направи демонстрация на сила, за да бъдат Сърбия и Гърция по-отстъпчиви на преговорите в руската столица, но това просто се е оказало сметка без кръчмар. За управляващите в тези две страни тази игра се оказва прекрасен подарък и те на 17 юни започват широкомащабна война по целия фронт от устието на река Тимок до Бяло море.
Изненадано от началото на войната, правителството на Стоян Данев още на 18 юни разпорежда спиране на военните действия. Настъпва объркване във върховното и армейските командвания. Възползвайки се от липсата на съгласуваност между управляващите институции в България, Сърбия и Гърция вземат стратегическата инициатива срещу парализираните по команден път български войски. Едва три дни по-късно Главното командване заповядва всеобщо настъпление на цялата българска армия, което вече не би могло да бъде удържано.
На 28 юни обаче Румъния, мобилизирала предварително войските си, нахлува в опразнената от армейски части Северна България. Два дни по-късно и Турция нарушава сключения наскоро Лондонски мирен договор. Османските войски нахлуват в Източна Тракия, извършвайки истински геноцид над българското население. Във войната се включва и Черна гора, подпомагайки огъналите се сръбски военни сили. България се оказва в огнен обръч от армиите на пет държави.
Войната влошава невероятно международното положение на България. Опасявайки се от превръщането на войната на Балканите в общоевропейска, за която все още не са готови, никоя от Великите сили не смее да се ангажира с конфликта, а и всяка от тях е имала собствен користен интерес от него. В същото време медиите в Европа и САЩ превръщат страната ни в звяра-агресор, срещу когото са оправдани всякакви действия.
Единственото, на което в този момент е могла да се надява България, е окървавената й, но непобедена армия. От 4 до 10 юли, цели две седмици след нахлуването на румънски и турски войски зад гърба й, Четвърта българска армия успява да спре сръбските и черногорски войски в кръвопролитните сражения на Калиманското плато. Трета армия преодолява сръбската съпротива и устремно напредва, за да прекъсне връзката на сръбската армия в Македония с Белград. Гръцката войска, навлязла в Кресненското дефиле и поставила си за цел да влезе в София заедно с чакащите я на Враждебна румънски войски, въпреки численото си превъзходство, на 14 юли се оказва пред обкръжение и пълно унищожение. Изправено пред опасността гръцкият крал, който води армията, да бъде пленен или убит, гръцкото правителство иска примирие на преговорите в Букурещ преди още нашата делегация да е разбрала за случващото се по поречието на Струма.
Подписаният на 28 юли Букурещки мирен договор означаваше катастрофален за България край на войната. Споразумението за ограбване на България беше коварен и жесток акт от страна на бившите ни съюзници, подпомогнати от задкулисните ходове на Великите сили, с оглед целите и интересите им в предстоящата общоевропейска война. За съжаление нашият политически елит се оказа недалновиден и тесногръд, нещо повече - той беше недостоен за титаничните усилия и колосалните жертви, дадени от българската армия, въпреки всичко останала непобедена.
Българската нация беше осакатена жестоко и непоправимо. Стотици хиляди бежанци от Вардарска и Егейска Македония и от Източна Тракия напускат дом и поминък, за да търсят спасение и убежище в пределите на Стара България. Опитите за протести и съпротива в окупираните от гръцки и сръбски войски земи са смазани безпощадно. Закрити са стотици български училища и църкви, пръскали дълги десетилетия българската просвета, духовна култура и народностна свяст сред сънародниците ни, останали извън пределите на свободна България. Кукуш – цветущ български град, е изпепелен до основи от гръцката войска, посрещната предния ден с хляб, сол и хоругви от жителите му. В Одринска Тракия завръщащите се османски войски поголовно прогонват или безогледно избиват българското население, палейки и унищожавайки селата, през които минават. На издевателства са подложени и българите от Южна Добруджа, останала под румънска окупация. Българската екзархия е преместена от Истанбул в София – сънародниците ни зад граница практически остават без духовен водач и закрила. И въпреки злостните медийни нападки на бившите ни съюзници, проведената именно по тяхна инициатива анкета на американската фондация „Карнеги” безпристрастно доказва, че за дискриминация, жестокости и зверства може да се говори именно спрямо българското население и българските военнопленници.
Страшното лято на 1913 година преобърна живота на стотици хиляди, може би и на милиони българи. С неспирния възход на новоосвободена България също беше приключено. Страната ни попадна в жесток вътрешно- и външнополитически водовъртеж. Включването й в последвалите две световни войни на страната на губещите коалиции окончателно прекърши възможностите за осъществяване на идеала за национално обединение. Ограбена и изтерзана, страната ни десетилетия се люлееше от социални сътресения. С попадането ни в зоната на влияние на управлявания от комунистите Съветски съюз тоталитарната власт осъществяваше последователна политика на национален нихилизъм спрямо останалите зад пределите на родината наши сънародници. Този нихилизъм, липсата на чувство за общност, на отговорност пред народ и родина се всели в душите на голяма част от българите и може би лежи в основата и на социалните сътресения, на които сме свидетели сега, 100 години след злополучния 16 юни 1913 година.

Георги ГЕНОВ