ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 07-08, 2013

Тема: ПЪТЕПИС

Потапяне във Вечния град

"Уважаеми пътници, след 15 минути ще кацнем на летище Фимичино!"

"Еърбъс" 320 започва да се снижава и описва кръг над зелените поля около Рим. Фимичино е едно от големите летища на италианската столица – четири терминала, магазини и огромен брой пристигащи и заминаващи пътници. До най-близката станция на метрото - гара Термини, може да се отиде с автобус, влак или директно до хотела с маршрутка. Цената варира от 5 до 20 евро. Вероятно агент на маршрутките ни убеждава на развален английски, че те са най-добрият начин да се отиде до който и да е хотел в Рим. За удобството не се съмняваме, но това за мен и съпругата ми би струвало 40 евро. Ние сме опитни туристи и избираме най-евтиния вариант – автобус. След няколко минути се носим по магистралата, очакващи първата среща с Вечния град. Никога не сме били в Италия, но много сме слушали и чели за нея, затова очакването е примесено с любопитство и едно особено вълнение. Освен изключителните си исторически забележителности тази страна се слави с хубавото вино и истинската храна.
Около магистралата се простира зелено хълмисто поле с неголеми ферми в далечината. Изведнъж по протежението на един дълъг хълм, на фона на синьото небе, се появява редица от дървета, които приличат на големи разпънати чадъри. Странно и красиво!
Пейзажът се сменя с навлизането в града. След малко сме на гара Термини. С приближаването на гарата се вижда статуя, според нас на Йоан Павел ІІ. Той е загърнат в роба и когато минеш от предната страна, виждаш, че с едната си ръка е разгърнал робата и е готов да приюти под нея всеки, който търси убежище или утеха. Знаехме, че изкуството блика навсякъде в Италия, но не очаквахме и тук, на тази крайна гара, да видим подобно нещо.
Метрото в Рим е по-ново от тези в Лондон и Париж и съответно е по-добре уредено. Станциите имат два вида ориентири – релефна линия, очертаваща ръба на перона, и друга с по-различен релеф, която те отвежда към изхода на станцията. Вторият вид ориентир с надлъжни изпъкнали линии може да се види и на други обществени места. Във влакчетата освен имената на станциите се съобщава от коя страна се намират те.
Италианците наистина са интересни хора. На пътя са може би малко по-недисциплинирани от нас. Стъпваш на пешеходната пътека и виждаш с учудване, че приближаващият моторист не спира, а дава газ. По-нататък кола е преградила "зебра" и хората я обикалят без особено възмущение. Изглежда пешеходецът си дава сметка, че като седне зад волана и той ще направи същото, затова не се сърди. Още нещо ни направи впечатление в самото начало. В метрото близо до нас стоят момиче и момче чужденци, които поради по-различни хигиенни навици или липса на баня в квартирата миришеха на пот. Седящият до нас италианец ги посочи и каза – "Тези миришат ужасно". Всичко това е доста по-различно от Лондон, но някак си по-нашенско.
Хотелът ни се намира в близост до борова гора. Наоколо ухае на бор и упойваща миризма от един цъфнал храст, който съпругата ми каза, че е булчин венец. Дърветата трудно могат да се нарекат борове. Те са същите като онези, които видяхме край магистралата. Стъблата им са прави и високи, а най-отгоре имат широко разперена корона. Това вероятно е някакъв субтропичен бор.
Ние сме гладни и много бързо намираме кварталната пицария, която предлага пици само за вкъщи. Купуваме две и се отправяме към горичката. Сядаме на едно паднало дърво и похапваме прекрасната "Куатро формаджи" – пица с четири сирена. Блатът е тънък, а сирената са в изобилие и няма никакви домати. Доминира вкусът на синьо сирене. Италианските сирена, за разлика от френските, не са толкова миризливи, но са твърди плътни и сухи. Пармеджано, което носи името си от град Парма, когато се стрие с ренде става като пясък. Запечено - всичко това е прекрасно! От горичката се вижда куполът на катедралата Свети Петър, но сме твърде уморени да се насочим натам.
На следващия ден отново метрото и след половин час се потапяме в морето от забележителности, където си дават среща Античността със Средновековието и Ренесанса. Стоим пред Колизеума, който всъщност представлява огромен амфитеатър, чието построяване е започнало през 82 година и е завършило през 88 година от новата ера. Първоначално побирал 50 хиляди души, но по-късно е бил издигнат още един етаж за най-бедните и местата станали 75 хиляди. На това място за зрелища са се сражавали гладиатори или са били пускани християни срещу лъвове и тигри. Арената е била покрита с пясък, който след всяко представление идеално се е изглаждал. Сама по себе си тази арена е уникално съоръжение. Отдолу е имало различни декори, включително и цяла горичка от дървета. Понякога е могло това място да се наводни и пред очите на зрителите да се възпроизвеждат морски битки. Зрелищата са били безплатни. В случай че завали дъжд, моряци опъват отгоре платнище с големина 22 декара. Този театър е наречен Колизеум заради намиращия се по това време наблизо колос на Нерон. Два пъти е пострадал от земетресения, щетите от които личат и днес. Народът е започнал да разграбва камъните от него. За да го запази, папа Бенедикт ХІV е сложил кръст на останките и разграбването спряло.
В старата част на града всяко нещо, всеки камък е забележителност. Минаваме покрай стари малки и по-големи базилики. За разлика от други антични градове, където сградите са близо една до друга, тук има простор. Някогашните булеварди на Рим са били широки и с добра настилка. Тук-там ни срещат „римски воини” и предлагат да се снимаме с тях. На други места индийски факири в оранжеви одежди правят главозамайващи трикове. Един е седнал на стол и в ръката си държи дълга летва, на върха на която е седнал друг факир. Ръката на онзи отдолу не трепва.
Минаваме покрай форума и стигаме до Пантеона – храм на всички богове. Той представлява огромна кръгла постройка с купол отгоре. Отпред има колонада във формата на триъгълник. Куполът е широк 43 метра, като в периферията си е по-дебел и постепенно изтънява към центъра, за да завърши с дупка по средата широка 8 метра. От нея вътре струи светлина. Пантеонът е толкова висок, че отдолу този отвор изглежда като заешка дупка. Храмът е бил построен от Агрипа, помощник на император Октавиан Август. По-късно е бил напълно разрушен и отново възстановен през 118 г. от новата ера. Тук са погребани много кралски фамилии, а така също на това място е пожелал да бъде погребан и художникът Рафаело.
Не усещаме умора, само сме ужасно жадни. Сядаме в едно заведение и поръчаме една сода и едно кафе. Пием жадно, плащаме главозамайващата сметка от 11 евро – най-скъпата сода, която някога съм пил – и продължаваме към Фонтано ди Треви. Бяха ни предупредили за цените, които варират в ресторантчетата с огромни разлики.
Фонтано ди Треви може би е най-величественият фонтан в света. Тук се съчетава свежестта на бликащата вода с изящните скулптури в нея. Древноримски божества свирят с раковини, Посейдон прави жест да укроти водата, а два коня се мъчат да излязат от нея. Всяка скулптура излъчва сила и напрежение. Формите са така перфектно изваяни от камък, че сякаш камъкът оживява. Водата до този фонтан идва по акведукт, построен преди 2000 години, а самият той е направен през 1736 г. Всеки се мъчи да си пробие път сред множеството, да види отблизо тази красота и да си потопи ръката във водата. Някои хора хвърлят монети с пожелание да се върнат пак на това място.
Изморени сме, сядаме на Испанските стълби за отмора. Това са 138 стъпала, водещи към една базилика, украсени с цветя и фонтан отпред. Хиляди хора са насядали по тях за кратък отдих. Съзнаваме, че не може да видим всичко. Плисва дъжд и огромното множество се насочва към най-близката станция на метрото. Веднага се появяват търговци, предлагащи чадъри. Искат пет евро и свалят до три след пазарлък.
На следващата сутрин закусваме в кварталното кафе. Втори път влизаме тук и вече сме част от постоянните посетители. Съдържателката ни поднася чай, кафе, кроасани и понички, обилно поръсени с пудра захар. Това е традиционната италианска закуска. Хората хапват спокойно, един мустакат чичко с пудра по мустаците от време на време излиза навън с кроасана, влиза вътре, накрая плаща и си заминава. Плащаме и ние и се насочваме към Ватикана.
Ватикана е държава в града Рим, но в нея се влиза напълно свободно. Музеят на Ватикана е първото място, което посещаваме. Инвалидите, заедно с придружителите си, влизат тук напълно безплатно. Необходимо е обаче да представят документ, че са инвалиди. За да обиколиш този музей, трябва да изминеш 7 километра по неговите коридори. Тук са събрани скулптури, картини и други произведения на изкуството от различни места по света – включително от Древния Египет и Гърция. Не мога да опипам всички статуи. Те са поставени доста високо. Мога да докосна само стъпалото на някоя скулптура, обуто в сандал. Учудвам се в какви детайли е изваян кракът - с пръстите и ноктите на тях! Не мога да си представя с каква техника е обработван мраморът. Всичко е съвършено направено и перфектно полирано. В този музей са и четирите стаи изрисувани от Рафаело. Неусетно се озоваваме в Сикстинската капела. Това е мястото, където се затварят кардиналите, когато трябва да изберат папа. Според съпругата ми това е най-величественото място, което някога е виждала. Рисунките тук са направени от Микеланджело. Творбите му са ненадминати. Един от уредниците непрекъснато призовава посетителите да пазят тишина.
Минаваме покрай стотиците чакащи да се качат на купола на катедралата Свети Петър и влизаме в прохладния величествен храм. Няма вече бутаница. В огромното пространство на базиликата има място за всички. Цялата катедрала Свети Петър е проектирана от Микеланджело, но той не е доживял да я построи докрай. Усещането, което завладява човек, е смесица от лекота, спокойствие и присъствието на огромно величие. То се чувства във въздуха. Излъчва се от всяко нещо. Има и някакъв магнетизъм, който отдалече те привлича да дойдеш и да не искаш да си тръгнеш. Катедралата има три купола, като централният е висок 119 метра. В основата му има множество прозорци, от които струи светлина. Поради голямата височина те се сливат и изглежда, че куполът виси в небето. Цялата тази конструкция не се крепи на нито една колона. Много по-късно англичаните се опитват да направят нещо подобно в Лондон в катедралата Свети Павел. Така и не са могли да разберат как е закрепен куполът в Рим! Свети Павел е висока 64 метра и при строежа са използвани доста по-съвременни технологии. Мисля си, че цялото това изкуство на това място и уникалното строителство нямаше да бъдат възможни без Божия промисъл. Долу се намира гробът на апостол Петър. Първата базилика е построена на това място в началото на четвърти век от император Константин. Той именно е въвел християнството като официална религия. Вдясно от входа на катедралата има параклис - целия в злато и живи цветя. На дългите редици пейки седят монахини, богато и бедно облечени хора, стари и млади - всички вглъбени в молитва. Тук е и прочутата статуя на Микеланджело "Пиета". Изобразена е Света Богородица като млада жена, която държи мъртвия Иисус Христос. Скулпторът е предал неизмеримата скръб и болка на Дева Мария, която държи в скута си измъченото, покрито с рани тяло на сина си, така както го е държала като малко дете. На лентата, минаваща през гърдите й, Микеланджело е издълбал името си, защото е подозирал, че по-късно други ще имат претенции да са направили това величествено творение.
Пред статуята на Свети Петър винаги има опашка от хора, които докосват крака му. От многобройните докосвания палецът на единия му крак е изтрит почти до основата.
Долу в криптата на катедралата са разположени саркофазите на много папи. Те са направени от мрамор и отгоре върху капака релефно е изобразен лежащият вътре папа. Изображенията са много точни, защото на всеки един от тях преди да бъде погребан е направена посмъртна маска. Сега вече можах да опипам лицата на папите, някои от които бяха живели през ХІІІ век.
Излизаме на площад Свети Петър, който е непосредствено пред храма. Той целият е обграден от колонада със 140 скулптури отгоре. Колонадата представлява полукръг, чийто краища опират в катедралата. По този начин се създава впечатлението, че катедралата е прегърнала всички, намиращи се на площада. Бавно тръгваме по една от уличките към метрото. Сядаме в едно малко заведение и хапваме пържени кръгчета патладжан с настъргано отгоре сирене. Студеното бяло вино е божествено. Жалко, че една чашка струва 5 евро и това ме кара да потисна жаждата си. Минаваме покрай един магазин, купувам си цяла бутилка за 3 евро и блажено я отварям в хотела.
На третия ден е горещо. Разхождаме се в парк "Вила Боргезе" и съвсем случайно попадаме на изложба на сладолед. Всъщност това е състезание на производители на сладоледи. Плащаш определена сума и опитваш някои от техните деликатеси. Следва гласуване и накрая се обявява кой сладолед е спечелил състезанието. Седим пред театър "Буратино", където се тълпят деца и малко тъгуваме, че на другия ден трябва да си тръгнем.
Последната сутрин отново сме в кварталното кафе. Нашата приятелка ни казва довиждане до утре, а ние не можем да й обясним на италиански, че си заминаваме. Последно пазаруване в най-близкия супермаркет и се отправяме към летището. Много неща си заслужава да купи човек от Италия. Храните са горе-долу на същите цени като в България. От едно пътуване обаче най-дълготраен спомен остава от купените сувенири.
Наближаваме летище София. Седя и си мисля – някъде долу и напред е София. Колко е хубаво да отидеш някъде, да се възхитиш на непознати и интересни места, а после да се върнеш у дома! Споменът от всяко пътуване остава завинаги. Завинаги ще остане и Рим в нашите сърца.
Уважаеми читатели, ако желаете да опипате макети на почти всичко, за което стана дума по-горе, заповядайте в Центъра за социална рехабилитация и интеграция за хора със зрителни увреждания в София.

Йордан МЛАДЕНОВ