ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 07-08, 2013

Тема: БОЙНА СЛАВА

Огнените стрели

(есе)

Всеки, който днес мине край Креси, в Северна Франция, се чуди как може да има толкова хубави градини. Прекрасни, ухаещи на мед круши, златни, хрупкави ябълки, великолепни цветя и ароматни подправки омагьосват пътника. Е, едва ли някой си дава сметка, че това се дължи на тях, железните бойци на Черния принц, свирепите стоманени рицари на Бохемия и Алансон, точните йоменски стрелци и тресящите земята тежковъоръжени конници на Британия, които почиват там завинаги. Тяхната чиста, топла войнишка кръв напои майката земя, заради която жестоко се биха, а тя за награда роди прекрасни неща.
Той беше млад крал, затънал до гуша в роднински интриги за земи и дворци, за данъци и далавери, за любов и измама и за какво ли не още. Непрестанно му играеха номера и френските роднини, особено когато Филип VІ реши, кой знае защо, че англичаните нямат работа на континента, да си гледат мъгливия Албион. На френския крал и без това не му стана ясно дали точно те, неговите любезни британски роднини, приеха радушно недоизбитите тамплиери. Е, все пак ставаше дума за близо 40 кораба със злато и какви ли не още богатства - кой би се отказал!
Сигурно всичко това е вярно, защото Едуард ІІІ, въпреки младостта си, изведнъж се оказа много силен владетел с ясна визия за своята вътрешна и външна политика. За кратко време той промени цялата закостеняла система на страната си и я извади от феодалната тъма. Намери достатъчно пари, за да стъкми, при това много бързо, малка наемна, но чудесно обучена армия, за да не разчита повече на продажните барони. И още нещо, много важно за момента, край него се появиха изключително грамотни съветници и командири. На фона на все повече деградиращата феодална аристокрация те ярко изпъкваха както с ум, така и със сила. И до днес се разправят легендите за Черния принц, сина на Едуард ІІІ, който не си сваляше маската дори пред краля. Неговата пословична омраза към Филип VІ, едва ли може да се обясни единствено с военните му задължения. Проклятието на горящия на клада Велик магистър към френския крал, разиграл зловещия заговор, като че ли роди демона на свирепата мъст.
Но не само това, ами и някаква лудост налетя на Филип VІ и той взе да си играе с Римския престол както му дойде, почна да пържи на кладите най-верните си служители и роднини, погна най-способните хора на Франция по онова време и скъса селяните от данъци. А всичко това беше безумно и хаотично, защото вместо да прави смислени реформи на вече загниващия феодализъм, той потъваше все по-дълбоко в мрака му.
Типичен пример за хаоса бе армията му - наистина огромна, но и наистина разложена и командвана от безмозъчни барони. Те общо взето се занимаваха с пиянство и разврат за сметка на държавата, без въобще да им пука за новостите във военните работи, за новите стратегии и тактики и новите оръжия. Още разчитаха на старата гигантска тактика на пробив чрез тежка бронирана конница, без да си дават сметка, че вече са налице нови метателни оръжия, които ще я смелят на кайма.
Непрестанните интриги на френския му чичо, който го има за някакво недоносче, карат младия Едуард да вземе решението за инвазията на континента. Добре подготвената и екипирана британска армия успешно дебаркира и с бърз марш настъпва в полетата на Нормандия, като избира именно района на Креси за бойно поле. Чудесните генерали на младия крал, а именно Дерби, Уорвик, Нордхямтън и Чандъс, водени от Едуард ІІІ, правят отлична рекогносцировка на местността. Това им дава възможност да изберат печелившата позиция по терасите на иначе не особено големия хълм, който обаче господства над околните полета. По този начин малката по численост британска армия съвсем спокойно може да посрещне пълчищата на Филип VІ и да се справи с тях, без да е необходимо да дава кой знае какви жертви. Разбира се, кралят си избра за команден пункт вятърната мелница на самия връх на хълма, защото оттам имаше чудесна видимост върху бойното поле. За него това е изключително важно както стратегически, така и тактически, тъй като повечето от поделенията на пехотата му се състоят от отлично обучени в използването на най-новите метателни оръжия части.
Разбира се, огромната, но набързо събрана откъде ли не и разхайтена, армия на Филип VІ все още се размотава из нормандските полета. Неговите генерали нямат никаква ясна представа къде точно е врагът и изведнъж го виждат пред себе си. Френският крал е опитен и добре разбира, че не трябва веднага да се влиза в бой. Освен всичко друго насреща им свети заслепяващото, залязващо зад британските позиции, слънце.
Абсолютно неопитните френски командири се опитват да правят някакви маневри, тъй като поделенията им излизат на бойното поле странично спрямо врага. Така те излагат на нападенията и стрелбата му фланга си, който не е защитен по никакъв начин. Обаче всички опити за престрояване на необучените и недисциплинирани феодални дружини завършват с настъпването на още по-голям хаос. Единствено набързо строените, сравнително по-грамотни тактически, генуезки арбалетчици успяват да заемат някаква позиция и да започнат стрелба по вражеските позиции. Естествено британските стрелци със своите отлични, високи почти човешки бой, лъкове им отговарят с точен обстрел, причиняващ маса жертви.
В това време тежката бронирана рицарска конница на французите, без да се съобразява с нищо, с див рев се хвърля срещу британските позиции, като помита по пътя си своите пехотни части. Атаката им обаче е напълно безсмислена, защото докато се катерят задъхано по склоновете на хълма, ги посреща град от стрели, които са толкова тежки и остри, че пробиват всяка броня. Малцина от атакуващите оцеляват, но като стигат до вражеските позиции, се сблъскват с тежката бронирана кралска пехота, която ги кълца на парчета със саби, брадви и алебарди. Но в даден момент някои поделения от френски рицари успяват да излязат отстрани във фланг на все пак значително по-малобройните британци. Връхлитайки върху недобре защитените им отстрани и отзад позиции, те се стремят да ги пометат и разгромят. И тогава сякаш става чудо, земята се продънва и ужасен грохот с ослепителни светкавици се стоварва върху французите.
За пръв път в човешката история на бойното поле се появяват тъмните, огнедишащи чудовища, които ще променят не само войната, но и света, а и до голяма степен самия човек. Едва ли си даваше сметка за това в тъмната си килия преподобният Бейкън, когато смеси седем части селитра, пет части въглен и пет части сяра. Онова, с което китайците забавляваха децата си, се оказа черна смърт и до днес покосяваща безмилостно всеки и всичко. Първата канонада при Креси сложи завинаги край на средновековните барони с техните замъци на мрака, с огромните им коне и страховити брони, които вече ставаха само за скрап.
Див ужас напълно побърква французите и те шокирани хукват презглава да бягат. В редиците им настъпва пълен хаос, като настъпващите, все още не разбрали какво става, почват да мачкат бягащите, а генералите хукват кой на където види. Нещастният Филип VІ, който искаше да демонстрира на света величието си, набързо напусна бойното поле, като заряза войската си и я остави на произвола на съдбата. С него плътно бягаше и римският крал, който така и не дочака да види пленен във вериги Едуард ІІІ, въпреки голямото си желание за това.
През цялото това време на паника и погром британците спокойно държаха отличната си позиция, без да престават да обстрелват със своите точни лъкове и оръдия безумните орди на френските войски. Като някакво разлюляно от бури море те се плискаха върху укрепените тераси на хълма и после се разпиляваха като мътна вода из равнината. И в този миг, младият Едуард, даже без броня, гордо развял британския флаг, застана начело на кралската конница, неговия стратегически резерв. Като тъмна, зловеща, неумолима, плътна, стоманена лавина тя започна да мачка и дави във вълните си жалката, нещастна, напълно объркана френска паплач.
Трудно е за вярване, че то всеки приказва какви ли не неща из кръчмите на Нормандия. Ала според някои през снежните зимни нощи, когато диво завият северните бури и хали, крилата на мелницата на хълма край Креси почвали страховито да се въртят. И отново в мрака сякаш святка огромната брадва на Черния принц, изправен като демон на смъртта. Пак трепери земята от грохота на гаубиците, а младият Едуард храбро вее знамето на своята велика Британия, с която вече всеки трябва да се съобразява.

Цветан ПЕНЧЕВ,
сержант от пехотата