Брой 02, 2014

Тема: ПРЕМИЕРА

Авва, Отче!


Уважаеми читатели, имаме удоволствието да Ви представим най-новата стихосбирка на поетесата Стефка СТОЙЧЕВА.

"Ето моята тайна. Много е проста:
истински се вижда само със сърцето.
Същественото е невидимо за очите."

Екзюпери, "Малкият принц"

Истински се вижда само със сърцето. Тези думи не ме напуснаха нито за миг, докато четях поезията на Стефка Стойчева. По принцип не препоръчвам на приятелите и децата си да четат много стихотворения едно след друго. Поезията най-добре се вкусва на малки порции, опитомява се, както би казала по-горе цитираната лисица на Екзюпери. Но с поезията на г-жа Стойчева се сблъсках по различен начин. Обади ми се издателят и помоли да напиша тъкмо тези уводни думи, които четете сега. И понеже работата винаги ме притиска (преводач съм) и клиентите винаги искат да свърша "вчера", реших да рискувам – да прочета всичко накуп, а после да повторя онова, което особено ме е впечатлило. Чудна работа! Прочетени едно след друго, така както са подбрани в стихосбирката, всичките тези стихотворения се подредиха в едно цялостно, макар и малко по-голямо, произведение. Нарисуваха една завършена картина. Портрет. Портрета на едно сърце. Сърце, което вижда по-ясно от очите.
Казвам всичко това за онези читатели, които не знаят, че авторът на тази поезия е незряща. "Сляпа" казваме ние, зрящите, и влагаме в тази дума освен фактологията и елемент на съчувствие, дори елемент на снизходителност. Сякаш сме с нещо много по-богати. И сигурно сме. Имаме за какво да благодарим. Обаче докато четете тези стихове, едва ли ще ви хрумне, че ги е писал човек, който не може да "види" истински света, живота, Бога. Сякаш сърцето на поета вижда по-вярно от очите на инженера или микробиолога (да прощават представителите на съответните професии).

***
Тъй като освен преводач съм и театрал, свикнал съм да беседвам с публиката. Затова моля за снизходителност към тази известна разговорност в текста ми. Просто си представете, че сте се отпуснали на мястото си в театъра, аз съм пред вас на сцената и предстои да ви чета стиховете на г-жа Стойчева. Преди да започна обаче искам накратко да ви ги представя, да ви предупредя какво предстои. Защото на плаката пише просто "Авва, Отче!" и това нищо не говори на зрителя, а билетчето вече е купено, щом държите книгата в ръце. И така - какво предстои?

***
Отначало ще се запознаете с една Изгнаница. Тя иска да ни убеди, че е прокудена, откъсната от света, започвайки със:

Не съм от този свят –
от друг свят съм дошла
самотна дъщеря
на мрак и светлина.


Душата на поета-изгнаник хем е лебедова, хем е пълна с вулканична жар, като и двете крайности подтикват към търсене. Лебедовата душа възкликва към Бога; вулканът пита:

Къде пожарогасител да намеря?
Вулкани кой ли може да гаси?


Поетът не търпи лицемерието нито на хората, нито на измамните илюзии, но сякаш няма и сили да се пребори с тях. Те просто раняват лебедовата душа, с нейната нежна искреност, изграждайки личната, екзистенциална "Голгота" на поета, в един недотам поетичен свят:

След мен остава кървава следа.
Нагоре ли?
Надолу ли?
Не знам.
...
Голгота ...


При това автор на тази "Голгота" често е самата поетеса:

Какво направих със живота си?
Оставен на мене – изтече.
Край мене съсипни.
Какво направих със живота си?


В този свят дори надеждата се оказва предателско блуждаещо огънче, пъстроцветна пеперуда, която гоним като деца, а тя все се изплъзва, играе си с нас. Надеждата е:

...локомотив на болен влак
пъшка
във тъмния и дълъг
тунел на отчаянието.


Всичко свършва просто, предвидимо и понятно – със смъртта:

В деня, когато Тя почука,
мъдрост, стоицизъм от години,
събирани старателно, се пукат
и се превръщат във руини.


Какво остава? Нищото. По-страшно от Нищото във фантазния свят на Михаел Енде, защото Нищото на Стефка Стойчева е в реалния ни свят и много ясно се вижда със сърцето:

С нищото се гледаме в очите.
...
Нищото –
хипопотам самодоволен –
очаква
вече
следващата жертва.


Настроението е мрачно, но честно и пълноцветно. Дори с далечни суицидни отблясъци:

Животът е събран във юмрука ми.
Да го изхвърля,
нямам право –
все още.


Край. Завесата пада. Поемете си дъх. Антракт.

***
Антрактът е съвсем кратка пауза, затова питам само в два реда: Дали наистина е изгнаница Стефка Стойчева? Или просто, с типичната за повечето поети самовглъбеност, тя не усеща, че пишейки за себе си, закача съзвучни струни в сърцата на всички ни?

***
Следва действие второ. Завесата се вдига и се оказва, че декорът е сменен. Без предупреждение и радикално, като революция.
– Авва, Отче! – възкликва поетесата.
Тази фраза се нуждае от пояснение. Някога, в далечната древност, икономиката на Римската империя се крепяла на труда на робите. Робите – най-безправните, най-лишените от надежда, които можели да съберат целия си живот в юмрука си, но нямали дори правото да го изхвърлят. Като нашата поетеса. Понякога обаче някои от робите били осиновявани. Добрият господар обиквал слугата си дотолкова, че пожелавал да му стане баща. Тогава робът възкликвал:
– Авва, отче! (Което значи нещо като: "Татко, татенце, мили тате!")
И животът се променял. Радикално:

...като възраждане.
Като епоха.
Като вихър, Господи.


Обърнете внимание на новия декор. Той е вече много по-семпъл. И много по-диалогичен. Досега душата в изобилието на думите е търсила верните начини да излее това, което я гнети. Сега тя просто беседва с Твореца си, въздиша, пее Му с непосредствеността на дете, хванало татко за ръка:

Ти ме намери –
изгубена –
малко дете.
Плачех
и търсех пътя –
не знаех къде.
Вратата беше отворена –
там ме чакаше Ти.
Прегърна ме...


Струва си да уточним диалогичността на поезията. Тя е всъщност молитвено-диалогична. Немалко от стиховете започват с обръщение към Бога. Атмосферата е открито християнска, но не от догматично-проповеднически тип. Няма далечна философска умозрителност. Няма академично анализиране на християнските доктрини, макар те да са в основата на всеки ред в най-чист ортодоксален вид:

Милост и любов
са Твойта същност.
Защото
Алфа и Омега Си,
пред Тебе се прекланям.


Впрочем радикално промененият декор не бива да ни подвежда – той е само вътрешен, сърдечен (връщайки се към думите на Екзюпери). Светът не се е променил, нито поетесата е станала съвършена, но тя вече не е сама:

Душата ми
гори
във огъня
на
моя собствен
ад.
Отче,
прегърни ме
и ме избави
от този
чужд,
враждебен,
свят.


Този декор е толкова различен, че самата поетеса първоначално се е бояла да пристъпи в него, чувствайки се по-уверена в познатата тъма:

Даже
затворът ми беше удобен,
а веригите –
свобода.


Но чудната приказка на Иисус я влече неудържимо, понеже онова, което е търсила като Изгнаница, тя открива тук като любима дъщеря:

Искам да видя с очите си
всичко, което разказа ми сам.


И пак:

Ти знаеш ли коя съм всъщност?
Принцеса съм – Небесна при това.
Моят Бог – Баща ми – ме е пратил...


Пред този Баща тъмнината отстъпва. Тъмнината, която:

Стискаше за гърлото
надеждата и радостта ми.

...
Тъмнината – минало.


Изгнаницата вече е намерила дом, път и прободена ръка, която да държи. И сякаш дори не се стреми да ни разкаже за всичко това. Тя просто беседва с Баща си и ни позволява да станем свидетели на беседата...

***
Сега завесата ще падне отново. Аплодисменти. "Автора! Автора!" - ще извика публиката. На сцената, с известна неувереност, ще пристъпи Стефка Стойчева. Може би ще погледне надолу, може би към залата... Тя и бездруго не може да "види" лицата. Ще "гледа" сърцата. Ще посочи нагоре, откъдето очаква, че:

ще видят очите ми
славата Божия –
цялата.


– Нека аплодисментите бъдат за Него! – ще прошепне. Защото портретът всъщност е Негов, на Онзи, когото тя обича.

***
Поседнете. Подгответе сърцата си да виждат същественото. Действие първо. Приятно четене...

Виктор МАКАРОВ



Назад

Всички статии на Брой 02, 2014

ЕСЕ
С Пупи няма нищо страшно
ИСТОРИЯ
Помен за Васил Иванов Кунчев
Личности, допринесли за Освобождението на България
Смисълът на Великия пост
ЛИТЕРАТУРА
Внимавайте, девойки, с любовта!
ЛЮБОПИТНО
Звукова система за незрящи пешеходци - проектът на Бургас за "Предизвикателството на кметовете"
МУЗИКА
Смесен хор на слепите "Академик Петко Стайнов" при ССБ - вече история или...?
НЕЗРЯЩИ ЗНАМЕНИТОСТИ
Хосе Фелисиано
ПИСМА ОТ ЧИТАТЕЛИ
Златна сватба
На колко години е ТСО в Добрич
ПРЕМИЕРА
Авва, Отче!
Предисловие
ПРОЕКТИ
Национална кампания "Запази зрението си"
РЕХАБИЛИТАЦИЯ
За по-безопасното придвижване на незрящите в столицата




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017