Брой 07-08, 2014

Тема: КУЛТУРНО-СПОРТЕН ОБМЕН

Полъхът на стара Битоля


По покана на Съюза на слепите на Република Македония от 19 до 21 юни представители на Регионална съюзна организация - София взеха участие в културно-спортен обмен в македонския град Битоля. Приятелските отношения между организациите на двата съюза започнаха с по-ранните посещения - през ноември миналата и април тази година, на представители от Република Македония, взели участие в спортната балканиада в София.
Със самото си пристигане отидохме направо в клуба, където се помещава регионалната организация на слепите в Битоля. Там нашите домакини ни устроиха наистина топло и много приятно посрещане. Освежихме се и се разсънихме. Особено ме впечатли непринудеността в общуването на нашите домакини. Председателят на битолския регионален съюз Стефчо Константиновски ни поздрави и ни информира за начина, по който ще протече нашето гостуване. Още тогава стана ясно, че съня ще си го наваксваме в България. Не можехме да устоим на непрекъснатите покани на нашите любезни домакини, които се безпокояха да не останем гладни, жадни или притеснени от нещо. Председателят на регионалната организация на ССБ в София Асен Алтънов представи българската група. Веднага представителите ни от рехабилитационния център в София - неговият директор Йордан Младенов и Румяна Янева, направиха демонстрация на помощните технически средства, с които разполагаме у нас. Явно интересът към тези удобства за облекчаване живота на незрящите беше много голям, поради което се наложи демонстрацията да се повтори неколкократно.
Във вилата на известния от близкото минало македонски политик Лазар Кулишевски, която сега е музей, ни запознаха с историята на Битоля и местността, в която се намирахме. Най-високата планина в Македония се нарича Баба, а най-високият връх е 2800 м. Тук се намира и националният парк "Пелистер", в който единствено, освен в Канада, се среща борът "Молика". Впрочем така се наричаше и хотелът, в който преспахме и двете нощи. Той се намира високо в планината и е обграден от всички страни с молика. Характерно за този вид бор е, че неговите иглички не са както при обикновените борове 4 на брой, а 6. Освен моликата в националния парк се среща дивата котка. Нередки негови обитатели са и мечките. Туристите са привлечени от удобния ски-център и близостта на Преспанското езеро.
Битоля е един от най-старите градове в Македония. Градът е бил регионален център на Османската империя. Характерно за Битоля е съществуването в непосредствена близост на храмовете на различни вероизповедания. Например мюсюлманската джамия е само на двадесет метра от известния православен храм "Свети Димитър". Малко по-нататък е католическата църква, 30 метра след нея е протестантската. Тук е и синагогата. Това показва изключителната търпимост и толерантност към всички религии и култури.
Джамията е построена върху темелите на стара християнска църква. Известно е, че по времето на Османската империя турците са правили от всички църкви джамии. Оригиналното съвременно виждане на архитектите е стъклен под да разделя тези два храма, така че през пода на джамията да се вижда църквата.
Старинният дух се допълва от часовниковата кула, построена от турците и възстановена от германците. Тя е изградена от камък и яйца, за да бъде по-здрава. В нейната направа са вградени като спойка 200 хиляди яйца.
През втората половина на деветнайсети век Битоля е бил известен като "Градът на консулите". По това време в него са били разкрити консулства на дванайсет държави.
По време на балканските войни в Битоля има повече от 120 църкви и манастири. Вероятно оттам идва и названието на града – обител - Битоля. Старото име на Битоля е Манастир, така са го наричали турците и гърците. Сега населението е около 110 хиляди жители, заедно с околните градове.
Днес Битоля е културен, административен и търговски център в Югозападна Македония. Старата градска чаршия е изцяло търговска зона с много кафенета и барчета. Има и много малки дюкянчета, където се виждат изработени ръчно стоки.
След подробното ни запознаване с историята на Битоля нашите домакини ни разходиха из останките на древния град Хераклея. Той е построен през ІV век пр. Христа от Филип II, бащата на Александър Македонски. Това е исторически локалитет. Из руините на Хераклея Линкестис в днешно време личат останките на акропол, две базилики с добре запазени мозайки от V-VI в., римска баня, както и античен театър, който се реставрира в последните години и всяко лято е сцена на театрални представления. Тук човек може да види и съдилището, статуи на Атина Палада, умалени макети на самия древен град и много фрески.
Следващата ни дестинация беше историческият музей, където експонатите ни бяха познати от нашите исторически музеи. Изложени са много видове оръжия от турско време, включително и черешово топче, различни военни униформи, старинни женски и мъжки носии. Най-забележителното място в музея е залата, отделена на Мустафа Кемал Ататюрк - основателя на съвременна Турция, който прекарва младостта си в Македония и получава образованието си в турско военно училище в Битоля.
Съвместно честване на постиженията и живота на Ататюрк се провежда ежегодно в Битоля. Залата е открита през 1998 г. от тогавашните президенти на Турция и Македония.
В тази обстановка - със старинния шкаф, дивана, масата, на която са подредени чаши за кафе, и многото снимки, българският посетител не може да не си спомни романтичната история на Мустафа Кемал и дъщерята на българския генерал Ковачев. Бащата на съвременна Турция е бил военен аташе на своята страна в София от 1913 до 1915 година.
Надявам се читателите да ме извинят за отклонението, но тази история заслужава да се знае от всеки българин. Ето я и нея:
***
Кемал Ататюрк и Димитрина Ковачева – любов по-силна от съдбата

София, 1913 година. Новогодишен бал с маски в двореца. Сред красивите танцуващи двойки една е приковала погледите на присъстващите – той е Кемал Ататюрк, военен аташе на Турция, облечен в специално изпратена от музей в Истанбул еничарска униформа, тя е Димитрина или Мити – красива и лъчезарна девойка, дъщеря на генерал Ковачев. Те заедно са най-одумваната двойка на София.
Тази любов е обвита с толкова много легенди, че вече е трудно да се разграничи истината. Говори се, че Ататюрк бил на квартира в къщата на генерал Ковачев и години след това я купил за турска резиденция - като спомен за своята любима. Само второто е вярно. Казват, че блузата, с която Димитрина танцувала на онзи бал със своя любим, е изпратена като ценна реликва в музея на Ататюрк в Анкара – така е. Казват, че когато Ататюрк починал, сред вещите му имало само една снимка и тя била на Димитрина – и това е вярно. Казват, че хубавата Димитрина се поболяла от мъка, че баща й не я дал за жена на Ататюрк и починала млада – това вече е романтична измислица. Димитрина живяла дълго със спомена за своя любим, с когото съдбата и историята я разделили.
Кемал Ататюрк пристига в София през 1913 година като военен аташе на Турция. Той е на 32 години и пристига от Париж, където е известен като един от най-чаровните и елегантни мъже, все още ерген. Димитрина Ковачева е само на 21 години, дъщеря на генерал Ковачев, бивш военен министър, хубава и чаровна, образована в Швейцария. Тя е много музикална и често изнася благотворителни концерти, където я забелязва Ататюрк. Двамата се запознават и започват да излизат заедно – на зимната пързалка, където Мити кара кънки, или на дълги разходки из Бояна. Ататюрк иска ръката на Димитрина от баща й, но получава отказ – за един министър на войната, макар и бивш, е изключено да даде дъщеря си за жена на чужд офицер, при това от друга вяра. Ататюрк е отзован през 1915 година след две щастливи години в София. Той не може да забрави Мити и тайно идва в София отново, за да иска за втори път ръката й от баща й. Отново получава отказ. Легендата гласи, че това се случило в един пролетен ден, празник на розата и Ататюрк изпратил като прощален подарък на любимата си един файтон, пълен до горе с гюл – дъхави български рози.
Пътищата им се разделят. Ататюрк и Димитрина не се срещат никога повече. Тя е омъжена насила за заможен адвокат и депутат, след години осъден на смърт от Народния съд. Димитрина и трите й деца са интернирани, а имуществото им – конфискувано. Ататюрк също се жени, но никога не заживява под един покрив със съпругата си и умира сам.
Съдбата и историята ги разделят физически, но не променят чувствата им. Макар и да не поддържат връзка и да не си пишат, Кемал винаги следи какво се случва с Мити. Един път само той се осмелява да наруши дистанцията, като й изпраща романа "Чучулигата" на Решат Нури с молба Димитрина да уреди превода и издаването му на български. Тази най-известна и трагична любовна история на Турция е последното послание, което Мити получава от своя любим. В спомените си Елисавета Багряна пише, че при една от срещите си с Ататюрк той й казал: "Аз оставих сърцето си в България. Кажете ми, как сега живее Мити?".
Димитрина Ковачева умира на 80 години. През целия си живот тя не говори за Ататюрк с никого, дори с близките си. Последните й думи са "Тази нощ сънувах Кемал…".
***
На следващия ден се проведоха срещите по голбал, шахмат и домино. Те нямаха състезателен характер, но не може да не се радваме, че нашият отбор по голбал се наложи убедително над отбора на Македония. Интересно бе хрумването на селекционера на нашите Иван Янев, който ни представи отбор с две девойки и двама младежи. И в този момент нашите домакини ни зарадваха приятно, защото въпреки несъстезателния характер, Стефани, Стела, Христомир и Александър заслужено получиха купата.
В шахмата ни представиха Илияна Димова, Недялко Димов и, разбира се, Илинка Дилкова, за която няма спор, че е една от най-добрите ни шахматистки.
По същото време в трета зала се провеждаше състезание по домино - една твърде популярна игра за незрящите от Македония. Изненада за нашите участници – Дочка, Румяна и Пламен, бе доминото, с което се играеше. За разлика от познатото у нас то беше с 45, а не с 28 пула, освен това брайловите точки бяха не 6, а 8, но нашите представители незабавно се ориентираха в нетипичната за тях ситуация и се справиха блестящо.
Нескрит интерес към събитията от този ден прояви и местната битолска телевизия, за чиито репортери състезанията показват, че в тези игри незрящите могат да бъдат равностойни с виждащите - "Вие сте лишени от зрение, но виждате със сърцата си!".
Въпреки своята ангажираност по организацията, която безспорно беше перфектна, председателят на незрящите в Битоля Стефчо Константиновски ми отдели достатъчно време, за да разкаже за начина на живот на незрящите хора от този старинен град.
Битоля е регионален център за градовете Ресен и Демирхисар и общините Могила и Новаци. В организацията членуват 220 човека.
В училището за незрящи в Скопие, освен общообразователните предмети, учениците учат и получават диплом за телефонисти или масажисти. Намирането на работа е сериозен проблем. Някои работят по тези специалности, а има и хора, които работят във фабрики за хартия. Още по-редки са случаите, в които висшисти си намират работа по специалността. Например в Битоля има един юрист, който работи в общината и е ангажиран в общинската управа. Повечето от незрящите обаче са без работа. Затова ролята на регионалната организация е да ангажира своите членове, за да се чувстват полезни и пълноценни. Набляга се на плетенето и дори тъкат на стан. Всяка година в Битоля се прави изложба на занаяти, в която непременно членове от организацията представят изработени от тях тъкани вълнени покривки за легло и всякакви ръчно изплетени изделия. Другите им основни занимания са голбал, шахмат и домино. "Много свирим и пеем" - споделя Стефчо. Имат два големи музикални състава.
"В нашата организация има хора с различна етническа принадлежност, но всички сме толерантни към тези различия и се разбираме прекрасно. Например за Великден ние демонстрирахме християнския обичай с боядисването на яйца и отбелязахме заедно този велик празник. Нашата задача е да се обединяваме, а не да живеем постоянно в напрежение."
Битолската организация се издържа изцяло от общината. Всяка година тя представя проект за работата си и на тази база получава 1000 евро на година. Останалото й финансиране идва от държавната субсидия, която е само по 350 евро на месец. Любопитно е, че индивидуалните преференции от държавата са много по-привлекателни от тези в нашата страна. В Македония незрящият получава от държавата по 300 евро на месец, което е нещо като нашата инвалидна пенсия. За да се пенсионира обаче са му необходими 15 години трудов стаж. Градският и междуградският транспорт са изцяло безплатни. Заплаща се само транспортът извън границите на страната. Таксата за ползване на стационарен телефон е сведена до 40 процента от стойността й. Бях особено изненадана, като разбрах, че ако човек със зрителни увреждания реши да си построи още един етаж на къщата, в която живее, държавата поема изцяло разходите по построяването му.
По улиците на Битоля почти не може да се види да се движи човек с бял бастун.
"Това се случва изключително рядко, тъй като Битоля е стар град с много тесни улици и тротоари. Единствено това момче, което работи в общината, се осмелява да ходи с бял бастун сам из града. Пък и паркираните коли са също голяма пречка при придвижването" – разказва Стефчо.
Апаратите за измерване на кръвно налягане и термометрите за измерване на телесната температура са внос от Хърватска, но са им твърде недостатъчни. Уредите говорят на хърватски език, но това не е проблем, тъй като езикът им е добре познат. В момента се изпълнява проект, по който ще се обучават незрящите от Битоля да усвояват компютърни умения. Двете печатници в Македония издават по едно списание на брайлов шрифт.
Съвсем съзнателно попитах моя събеседник кой е основният им проблем, макар отговорът да ми беше предварително ясен:
"Липсата на пари" – ми отговори той. – "Затова се стараем поне да бъдем приятели, да няма етнически противоречия. Безплатно ходим заедно на театър. Разхождаме се ходим на екскурзии и заедно се веселим".
В Македония мандатността на регионалните председатели е 4 години. Стефчо Константиновски е регионален председател само от половин година. Членува в Съюза на слепите в Македония от 6 години и половина. Преди това е работил във фабрика за амбалаж като електротехник. През 2000 година участва в размириците и оттогава има пенсия като борец за Македония. Туморът на хипофизната жлеза го довежда до пълната загуба на зрение. По думите на незрящите от Битоля - това е човекът, който се бори за преодоляване на всички противоречия. Той работи много, независимо от шестте стенда в сърцето му. Моето лично впечатление от контакта ми с него е, че този човек излъчва невероятно спокойствие и благост.
Последната вечер нашите домакини бяха организирали концерт, в който взеха участие гореспоменатите състави от организацията на слепите в Македония и нашият състав "Веселите момчета". На концерта г-н Константиновски представи гостите от България и председателя на Сръбския съюз на слепите г-н Милан Стошич. Поздравления поднесоха българският консул в Македония, гости от общината в Битоля и председателят на Македонския съюз на слепите Жарко Селковски. Председателят на софийската регионална организация г-н Асен Алтънов също поздрави всички присъстващи. По думите на председателя на Македонския съюз на слепите целта на този концерт бе да се покаже на битолската общественост, че и незрящите умеят да се веселят и са надарени музиканти И тази цел бе напълно постигната. Нашите момчета започнаха своите изяви с известната песен "Битоля, мой роден край" - добро и обещаващо начало. После всичко прерасна в едно всеобщо веселие. На официалната вечеря Асен Алтънов поднесе подаръци на председателите на Македонския и Сръбския съюз на слепите, а също и на своя колега Стефчо Константиновски. Нашите и македонските масажисти в неформална обстановка споделиха свои професионални проблеми, музикантите пък намериха свои колеги музиканти. Изглежда е вярно твърдението, че музиката отпуска, а песните, особено ако са познати, обединяват.
Нашите домакини проявиха изключително внимание. Те бяха поели всички разходи. Преди да напуснем пределите на нашата югозападна съседка Македония имахме удоволствието да изпием по едно кафе на брега на прочутото Преспанско езеро. По пътя към нашата страна г-н Алтънов благодари на всички, защото това наистина не беше екскурзия, а доста ангажираща среща. Той изказа и нашата обща благодарност към Столична община, която ни осигури безплатен транспорт за това пътуване.

Димитрина МИХАЙЛОВА



Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2014

ЗА ЕДНА БЛАГОРОДНА ИНИЦИАТИВА
Истинското добро никога не търси причини
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Пловдив
София
Левски
КУЛТУРНО-СПОРТЕН ОБМЕН
Полъхът на стара Битоля
ЛИТЕРАТУРА
Беласица - лето 1014 - българската голгота
ПРОЕКТИ
Информация за изпълнението на проект "Създаване на център за подкрепа и целева ориентация на хора със зрителни увреждания (ЦПЦОХЗУ) с изнесени офиси"
Национален турнир по спортна табла
Кънка Витова взе златото на държавния шампионат по шахмат за незрящи
Държавно първенство по шахмат за мъже със зрителни увреждания
СЪБРАНИЕ
Годишно събрание на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България
ЮБИЛЕЙ
И на осемдесет - все така работохоличен!!!
Вместо изповед
Един неспокоен и целеустремен дух
80 години СГБ




Архив на изданието
1 2 3 4