Брой 07-08, 2014

Тема: ЛИТЕРАТУРА

Беласица - лето 1014 - българската голгота


"И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи, и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила."

"Към родината", Атанас Далчев


Годината е 986 от рождението на Христа. Изминало е повече от десетилетие, откакто комитопулите – четиримата синове на силния болярин комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил – се борят за възстановяване на Българската държава. Столицата Велики Преслав е завладяна от дружините на войнствения княз на Киевска Рус Светослав Игоревич, жадуващи непрекъснато за походи, завоевания и грабежи, а след това от византийския император Йоан Цимиски. След тежки битки голямата част от земите, влизали в пределите на мощното Българско царство – днешните Македония и Албания, Епир и Тесалия, Косово и Поморавието, Мизия, Добруджа, Влахия и крайбрежната ивица от устието на Дунав до устието на Днепър, отново са под българско управление. Под ромейска власт остават Горна, Източна и Беломорска Тракия и Родопите. България отново стъпва на три морета. Номинално цар е Роман – внук на Симеон и последна издънка на Крумовия клон от династията Дуло, основала Българската държава. По време на пленничеството си в Константинопол обаче той е полово осакатен и това слага край на династията. Най-малкият от братята – Самуил, се изявява като даровит пълководец и държавник. След смъртта на двамата му големи братя Давид и Мойсей и предателството на третия – Арон, наказано от Самуил с екзекуция на цялото му семейство, юздите на властта реално са в неговите ръце. Българският патриарх също се премества от Преслав в новата столица Охрид. Така изцяло е осигурена приемствеността в българската държавност. Напъните на съвременните македонски управници и псевдоучени да преиначават историята, говорейки за възникване на самостоятелна македонска средновековна държава са просто смешни и жалки.
През лятото на 986 г. младият василевс на Византия Василий ІІ решава да разсече възкръсналото от пепелта Българско царство, като превземе крепостите по стария римски път Виа Милитарис, минаващ през Сердика, Ниш и Белград и свързващ от векове Константинопол със Средна и Западна Европа, за да бие след това двете половини поотделно. Средец (днешна София) е подложен на обсада. Но българите успяват да подпалят стенобитните машини и да заграбят обоза, в същото време от столицата на Византия идват слухове за готвен преврат срещу императора. Василий е принуден да снеме обсадата и войската му с бърз поход се отправя към Константинопол през прохода Траянови врата. Тук в засада го очакват Самуиловите войски, идващи след дълъг и тежък преход от югозападните земи. Поражението на византийците е страшно, подобно на това при Върбишкия проход, където кан Крум смазва цвета на ромейската сила. За разлика от Никифор обаче Василий успява да се спаси по чудо, заклевайки се да осъществи мечтата на поредица от свои предшественици – да унищожи веднъж завинаги българската държава от картата на Европа.
Започва гигантска тридесетгодишна война между Източната Римска империя, наречена Византия, и царство България – двете най-мощни държави на Балканите. Междувременно Роман умира и пълноправен български цар става Самуил. Почти няма година без сражения, войната тече с променлив успех. Борбата е на живот и смърт, пощада няма.
Развръзката настъпва в битката при Беласица планина, където на 29 юли 1014 г. Василий ІІ нанася с военна хитрост тежко поражение на Самуил. Петнадесетхилядна българска войска попада в плен. Царят с част от войската си успява да се отскубне от клопката и се отправя към Охрид, за да организира противоудар. Василевсът обаче подготвя жестока изненада за Самуил. Той ослепява всички български пленници, като на сто слепци оставя един едноок за водач. От този момент получава прозвището Българоубиец. После в безкрайна върволица изпраща пленниците към Охрид. Самуил не може да понесе гледката на завръщащите се ослепени войници и на 6 октомври 1014 г. умира от сърдечен удар. Самуиловият син и племенникът на царя продължават борбата, но инициативата вече е загубена – след четири години България губи своята независимост.
***
Има легенда, че идеята за ослепяването на пленените български войници е дадена на Василий Втори от византийски военачалник от български произход – Никифор Скифий. Родоотстъпничеството и предателството са съпътствали всяка епоха и всяко общество. Той заповядал да избодат очите и на родния му брат, за да не го издаде, че е българин. Никифор поискал част от пленените войници и семействата им да работят в земите му край Филипопол, днешен Пловдив. Там те основали село, което нарекли Белащица, за да им напомня за родната планина Беласица. Част от слепците се измили с вода от извора над селото и прогледнали. Тогава Никифор Скифий в знак на разкаяние издигнал манастир около аязмото – днешния манастир над Белащица "Свети Георги".
***
Големият български писател Димитър Талев пресъздава тази драматична епоха в прекрасния си роман-трилогия "Самуил". Талевото страстно българолюбие, оплодило епическото му дарование, има в основата си едно дълбоко премислено, пронизано от моралистичен патос преклонение пред вековното историческо страдание на народа ни. Тъкмо страданията, крушенията, пораженията, погромите в историческия процес задържат трайно авторското му внимание, мобилизират духовната му енергия и воля за въздействие със средствата на художествената реч. Представеният по-долу откъс от романа чудесно илюстрира това.

Георги ГЕНОВ

***
През нощта срещу четвъртия ден на месец Листопад над Преспа валя непрекъснато. Съмна се при облачно небе и все току преваляваше ситен дъжд. Едва към пладне задуха силен западен вятър, разпокъса ниско надвесените облаци и ги понесе на изток. Между тях се показа ясна, дълбока небесна синева, блесна и слънцето, ала през тая нощ всичко по земята се бе променило. Напоени от влага, планините наоколо бяха потъмнели, шумата по дървесата беше окапала и бяха щръкнали към небето голи гранки.
Камбаните и клепалата на църквите току-що бяха били за вечерня, когато се дигна тревога низ целия царски град. Една и съща дума се повтаряше от всички страни:
- Идат! Идат…
Никой не питаше кои идат, защото всички чакаха тях — слепите войници. Стече се народ към малкия пристан на брега на острова и войниците сега бяха може би повече, отколкото мирните люде. Зададе се откъм двореца и цар Самуил, а някой би казал, че това бе сянката му, облечена в неговите воински доспехи, препасана с неговия меч. Така бе пожелал да се облече и препаше той за тая среща, но се виждаше колко тежко беше желязото за неговото изтощено тяло. Потъмнялото му лице се губеше под сенника на бойния му шлем и изглеждаше още по-тъмно поради снежнобелите коси. Светеха под сенника само очите му и в тях беше сякаш цялата сила, която още крепеше неговото тяло, та и железата на гърдите и на рамената му.
На две стъпки след него вървеше Иван-Владислав, следван от челника на всички вътрешни крепости войводата Богдан, от болярина Самоход, някогашен кавхан на Самуила, от неколцина още по-стари боляри, които живееха в Преспа, от хилядника Георги Кичава — челник на неголемия полк, който се бе събрал напоследък около стария цар. Като стъци на горното стъпало на пристана, Самуил се спря за миг и втренчи поглед към отсрещния бряг, където се чернееше вече голямо множество люде, а голяма върволица се виждаше и нататък, по провлака между двете езера. Царят политна едва-едва напред, та Владислав и войводата Богдан мигом пристъпиха да го прихванат, но той рязко помръдна с лакти да ги отблъсне и заслиза неочаквано живо по следващите няколко стъпала. Бързо, нетърпеливо влезе в чуна, който беше прилепен там.
Чунът се отдели от брега и се плъзна по водата, последваха го и други два чуна, но Самуил като че ли нищо не забелязваше. Той не откъсваше втренчения си, някак уплашен поглед от насрещния бряг и нетърпеливо стискаше гладкия ръб на чуна, както се бе уловил там с малката си, изсъхнала още повече ръка. Той не дочака чунът му да се доближи до брега, стана от седалката и така стоя, докато стъпи на каменните стъпала там. Слепите войници се бяха струпали на брега с хиляди и продължаваха да прииждат по пътя откъм Обител. Неколцина стражи пазеха ред, но още повече пазеха да не изпопадат слепите във водата. Те се блъскаха и натискаха не само поради преголямата си възбуда сега, когато чуха, че сам царят слиза при тях, но още и поради слепотата си — въртяха се и се обръщаха, търсеха откъде да погледнат, като че ли можеха да видят нещо. И приказваха, викаха, плачеха като уплашени, безпомощни деца.
- Иде ли царят? Спря ли вече на брега? Чакайте да го видя! Искам да го видя! О, царю, царю, виж какво стана с нас! Ето ние при тебе, виж ни, а ние не можем да те видим...
Голям шум и викот се надигаше наоколо, надалеко го разнасяше студеният есенен вятър, който духаше откъм езерото. Викаха и стражите, викаха и еднооките водачи, но се дочуваше сякаш един вик, едно общо стенание и като че ли цялата тая хилядна тълпа стенеше с един общ глас, с едни и същи думи:
- О, царю, татко ти наш, помогни ни, при тебе сме дошли ...
Царят се изкачи по няколко стъпала и се спря на малкото свободно място, което бе останало там. На два разтега от него бяха слепите, напираха от всички страни наоколо, той ги виждаше как се мъчеха да стигнат по-близо, да го докоснат, виждаше слепите им очи, които го търсеха в своята черна тъмнина, искаха да го зърнат, виждаше грозните рани в очните им дупки, напрегнатите им лица, страшни бяха те без очи и като че ли без всякаква светлина по тях. Самуил дигна глава, погледна по-нататък – те бяха много и всички в една мъка, един и същ глас, един и същ вик отправяха към него:
- Царю, помогни ни...
Те се бутаха, клатеха, въртяха глави, търсеха него. Те бяха гладни, дрипави, студеният вятър пронизваше разголените им, посинели, почернели, мършави меса. Войнишкото им облекло висеше на дрипи и късове — разтеглени ризници, откачени железни раменици, наколенници, килнати шлемове, доколкото мнозина още носеха върху себе си такива части от желязното войнишко облекло, а сега стояха по тях като на присмех и те приличаха на жалки войнишки подобия, на смешно преправени войници. И тия страшни дупки вместо очи, тия гноясали рани, следите от кървави сълзи по лицата им... Това бяха неговите войници, ето на какво приличаше сега войската му. При него бяха дошли войниците му, него бяха дошли да потърсят. Те бяха вървели след него по всички краища на царството и вън, по ромейска земя. Никъде не бяха го изоставили тия проклети мърморковцн. Заедно бяха гладували и жадували, заедно бяха проливали кръв и бяха мрели в битки и по пътищата. Не бяха го изоставили те като неговите велможи, като роднините му. ? техният дял винаги е бивал най-горък. Ето и сега. Очите си бяха дали, светлината си. И пак при него бяха дошли, него да потърсят, а как ще им помогне той, техният цар, накъде ще ги поведе отново? Ето докъде ги бе довел той...
Той ги гледаше с широко разтворени очи, дигнал високо глава да ги види още по-добре, да ги види всичките, до най-последния между тях, най-нещастния между тях. И дълго стоя мълчалив и неподвижен, само вятърът подухваше дългите му бели коси. Сетне колената му започнаха негли сами да се ирисвиват, той се приведе и двете му колена отеднаж тупнаха върху влажния пясък. Поклони се царят ниско, на колена пред ослепените войници, и промълви най-добрите думи, които можеше да им каже:
- Деца мои, синове мои... Войници мои добри, войници мои храбри, народе мой ...



Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2014

ЗА ЕДНА БЛАГОРОДНА ИНИЦИАТИВА
Истинското добро никога не търси причини
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Пловдив
София
Левски
КУЛТУРНО-СПОРТЕН ОБМЕН
Полъхът на стара Битоля
ЛИТЕРАТУРА
Беласица - лето 1014 - българската голгота
ПРОЕКТИ
Информация за изпълнението на проект "Създаване на център за подкрепа и целева ориентация на хора със зрителни увреждания (ЦПЦОХЗУ) с изнесени офиси"
Национален турнир по спортна табла
Кънка Витова взе златото на държавния шампионат по шахмат за незрящи
Държавно първенство по шахмат за мъже със зрителни увреждания
СЪБРАНИЕ
Годишно събрание на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България
ЮБИЛЕЙ
И на осемдесет - все така работохоличен!!!
Вместо изповед
Един неспокоен и целеустремен дух
80 години СГБ




Архив на изданието
1 2 3