Брой 10, 2014

Тема: ЕСЕ

Най-добрият човек, когото познавам


Беше отдавна. Беше септември.
Вървя по улицата, замислена за своето тежко ежедневие.
Среща ме позната. Спира ме и ме заговаря. Работела в някакъв Съюз на слепи – незрящи хора, като сътрудник. Не съм чувала за такъв съюз, нито за такава длъжност.
Сподели моята позната, че след два дни трябва да замине за Канада при децата си по спешност. Не може да си намери заместник. Отчаяна, разтревожена. Моли ме да я заместя за 6 месеца.
Всякаква друга работа съм работила, но за такава не съм и чувала.
Каза ми адреса, каза ми и кого да търся и ако приема - да се обадя.
Не отлагах. Бях свободна, а и ми дожаля за моята позната. Поставих се на нейно място. Реших да опитам. Ако не се справя, ще се откажа. Явих се на посочения адрес.
Посрещна ме мъж малко над средна възраст. Стана, поздрави ме любезно, покани ме да седна и заговорихме.
Оказа се, че е много словоохотлив, с лек хумор, но движението му е плахо, опипва предметите и се шегува "Аз съм малко кьорав".
После разбрах, че това малко е 100 %.
Обясних му случая, обясних му какво съм работила и опасението ми, че няма да се справя със задачите, стоящи пред мен, ако приема.
Даде ми надежда, че той ще ми помага. Но как като не вижда?
Оказа се, че този човек знае имената на всички членове, адресите им, телефоните им. Вещ е по всички финансови въпроси. С много широк спектър на познания в областта на организацията.
Учудих се, но плахо приех.
Той не ме подведе. За всяко нещо питах и той ми обясняваше подробно. Свърза ме с ръководството на Регионалната съюзна организация на слепите. Те ме приеха много топло, вдъхнаха ми вяра, че ще се справя. И започнах.
Човекът, който ме посрещна, т.е. председателят, се оказа, че е и много весел. Където ходи, все пее. А има и глас чуден.
По-късно усещаше кога ми е тъжно, болно и запяваше весели песни, и ме извеждаше от това състояние. Понякога аз работя, пиша, чертая, преглеждам нещо, а той тихо пее някоя балада, някоя романтична песен. Приятно се работи с такъв човек.
Идваха хора. Много. Кой да запита нещо, кой да донесе документ или просто на раздумка, а той топло и сърдечно посрещаше всички и с добро ги изпращаше.
Понякога имаше хора, които и плачеха. Оплакваха си тежката съдба. Аз плачех с тях. Те не ме виждаха и аз скрито споделях болката им.
После се упрекнах. С какво помагах на тия хора, като плача!? Аз трябва нещо да направя.
Обсъдихме. Първо да покажем на обществото, че тези хора са живи, че ги има, че те се нуждаят от внимание и уважение. Та те са били учители, агрономи, счетоводители, медицински сестри, техници, работници, служители. Те са дали част от своя живот на това общество.
Той се свърза с местната телевизия. Покани ги на наша сбирка. Взеха интервю от него за ролята на Съюза в интегрирането на тези хора в обществото.
Оказа се, че е и страхотен организатор. Организирахме тържествено честване на национални, битови и организационни празници с ритуали, песни и развлечения.
Не мога да опиша всичко добро, което правеше. Ще се спра само на 3 основни момента - иначе трябва да напиша цял роман.
В организацията дойдоха и се приеха по устав млади хора, незавършили средното си образование, по лекарска грешка или божие провидение бяха изгубили зрението си, отчаяни, унили, без път и надежда. Но не и при чичо Иван.
Той започна да им отваря вътрешните очи, че пак ще завършат средното си образование, дори висше. Стига да искат - той ще им помогне.
Това ги окуражи. Най-напред ги изпрати в рехабилитационния център към сляпо-глухите в Пловдив за шест месеца. Там да усвоят самостоятелно ориентиране, брайлово писмо, различни други специалности, подходящи за тях. Беше върхът на тяхното щастие, а той остана удовлетворен от стореното.
После ги запали да учат и да се явят като частни ученици, за да завършат средното си образование. Ходи, търси пътища, начини как да постигне целта си. Успя. Година след година нашите млади хора се дипломираха със завършено средно образование.
Най-тежко беше положението с едно момиче, загубило зрението си в девети клас по лекарска грешка. Затворило се в себе си. Изключило се от света, без контакт с някого, отчаяно, безнадеждно. Дойде майката и сподели.
Той я окуражи. Каза й, че до няколко месеца ще направи всичко възможно, но ще избави момичето от тази депресия.
Ходи при професори, психолози, психиатри, стари учители с опит и откри пътя към душата и сърцето на момичето. Използвайки съветите на психолозите и малката младежка група, успяха да събудят жаждата за живот у него. То дойде при нас и стана член на нашата организация.
Събра ги един ден и им постави въпроса "Искате ли да завършите висше образование?".
Господи, каква радост!!!
И пак консултации, търсене на пътища и начини, и ето в следващите години ние имахме трима студенти. Споделяха как минават лекциите им, изпитите им, успеха им. Отчитаха се пред него – най-добрия човек за тях.
Един случай обаче ме изуми. В летен ден в офиса дойде едно момиче, крехка фиданка, красиво като пролетно цвете, като родопска капка роса.
Доведе я една случайна жена и я остави. Поканихме я да влезе, но тя не мръдна. При втора покана тя отговори "Аз съм сляпа".
Станах, подадох й ръка и я сложих да седне. Разказа момичето цялата си одисея, че е завършило средното си образование в София в специално училище, но искаше да продължи висше образование в Пловдивския университет.
Чичо Иван имаше вече трасиран път и й даде точни указания, и каза, че той ще й помогне с каквото може. Попита я как се ориентира в обществото. "Трудно ми е" – каза момичето. – "В училището имаше пансион, където живеех и всичко беше отмерено, и не срещах трудност, но сега ми е много трудно".
"А защо нямаш ориентировъчен бастун?" – попита той.
"Татко купи много апаратура и до бастун не стигнахме."
Добрият чичо Иван стана. Отвори чантичката си. Извади своя бял ориентировъчен бастун. Разтвори го. Пригоди го за нейния ръст, сложи го на ръката й и каза: "Краси, с този бастун аз ще бъда винаги с теб и ще те пазя. Носи го, ползвай го. Желая ти успех!".
"А как ще Ви се отплатя?" – попита тя.
"С твоя успех! От сърце ти го желая!"
"Аз няма да Ви забравя!" – каза тя.
Аз плачех, но никой не ме виждаше.
Аз виждах в незрящите им очи колко доброта има в този човек и колко благодарност има в това дете.
Всичко написано дотук е за него, за Иван Шопов, председателя на ТСО на слепите – Асеновград.

Руска ДИМИТРОВА



Назад

Всички статии на Брой 10, 2014

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБ
ГЛОБУС
Химикалките за Белия дом
Той направи това, което трябваше да направи
ЕСЕ
Най-добрият човек, когото познавам
ИДЕЯ
Свободна мрежа на компютърните потребители
ИНТЕРВЮ
Тайнството "Йога"
КОНЦЕРТ
Богат е този, който дава
ПЪТЕПИС
По каналите на Венеция
СПОРТ
Честит рожден ден на "Вихър" Варна
Държавно първенство по шоудаун
Спортен риболов
ЮБИЛЕЙ
Метаморфозите на Тачката




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017