Брой 10, 2014
Тема: ПЪТЕПИС
По каналите на Венеция
Градът-вълшебство, който прави чудеса
Полицаят разгръща паспортите ни и извиква на всеки един от нас името. Без да слизаме от колата, ние се обаждаме, той удостоверява нашата самоличност. Пресичаме границата със Сърбия при Калотина. На път сме за Италия и по-точно за Венеция. Първите 70-80 километра пътят минава през планински терен. Отдясно е продължението на Стара планина, а отляво други възвишения. Преди Ниш - родното място на император Константин, има 9 тунела, а след това магистрала, която се точи до Белград. До тунелите всичко наоколо изглежда много нашенско. Зеленина, тук-там разпилени къщички с нетолкова подредени дворчета. Спираме за малко, защото пътят е в ремонт. Един работник изникна отнякъде, хвърли се и започна да мие стъклото на колата. Позната картина от софийските улици. На магистралата разрешената скорост е 130 километра в час, но спокойно може да се кара със 140-150 километра без опасност от санкции. Магистралите са платени и затова местните шофьори предпочитат да карат по локалните пътища. За нас, които бързаме, това е голямо облекчение. Радиото гъмжи от станции с прекрасна фолклорна музика, което ме навежда на мисълта за уютна вечер в една димна кафана с жива музика, крушова ракия, сръбска скара и "Зайчарско пиво". За съжаление няма време. Венеция е някъде 1000 километра напред. Спираме за малко на бензиностанция на "Лукойл", хапваме по една баничка и сме разочаровани, защото и тук тя е с извара. Минаваме покрайнините на Белград и след 60-70 километра отново граница. Влизаме в Република Хърватска и си мислим за нашата нощувка в Загреб. Наоколо се простира равнина, разделена от синори на малки парчета земя. Очевидно тук дребните земеделци са мнозинството от производителите на селскостопанска продукция. Нивите са добре обработени от грижовните стопани. Не само пейзажът е различен, но и музиката по радиото. Във фолклорните изпълнения акордеонът и духовите инструменти отстъпват място на струнните.
Настаняваме се в уютен апартамент в центъра на Загреб. Градът е подреден с много добре поддържани междублокови пространства. Няма неподрязани храсти и буйни треви. Цари спокойствие и приветливост. Излизаме за вечеря и плисва страшен дъжд. На бегом потъваме в първия ресторант. Предлага ни се домашна ракия, плескавица и хърватско пиво, което е по-добро от повечето бири в България. Плащаме в евро, получаваме ресто в хърватски куни и бързаме да се наспим, защото на другия ден ни чакат още 450 километра път. Сутринта купуваме за из път колбаси, шунка, каймачено сирене и прекрасен хляб. Всичко е толкова вкусно и истинско, че не може да става и дума за сравнение с това, което се предлага в нашите супермаркети. Същите похвали мога да кажа за храната в Словения и Италия и ни е малко болно, че в нашата родина ядем най-големите боклуци. В Италия няма 100 вида салами. Има 5-6, но всички те са фантастични.
В ранния следобед на същия ден приближаваме Венеция. Вали проливен дъжд, напомнящ за Потопа. Магистралата е наводнена. Трудно се виждат табелите и затова пропускаме отклонението и се отправяме към Падуа. За щастие 10 километра по-нататък има друго отклонение и успяваме да се върнем назад. Настаняваме се в Местре. Това е доста голямо градче, разположено точно срещу Венеция. Свързва ги един мост над морето дълъг около 2 километра. Венеция е остров. До нея може да се достигне с автобус или влак, но в никакъв случай с кола. Всъщност другият алтернативен транспорт са корабчетата и множественото моторници със знак "Такси". Изморени сме и оставяме отиването до острова за другия ден. Сутринта се качваме на претъпкан автобус и то толкова претъпкан, че ми напомня градския транспорт по времето на социализма у нас. Венеция има малка автогара и малка железопътна гара, от които ежедневно се изсипват хиляди туристи. Тесните калдъръмени улички ги поглъщат и те се движат, притиснати от двете страни от много стари къщи. Повечето от тях са на по 500-600 години. Мазилките са олющени и се виждат голи тухли. Чудим се как тези постройки са оцелели толкова дълго време. Знаем, че в основата си те лежат на дървени дебели греди, забодени дълбоко в земята. Това дърво е специално и е внасяно от Русия. На много места улицата всъщност представлява канал, от двете страни на който е мястото за движение на пешеходците. Често пъти този канал е толкова тесен, че едва се разминават две гондоли. Гондолата представлява дълга лодка, полирана като пиано. В предната й част има нещо подобно на гребен с шест насочени напред зъбци. Подобен гребен има и на шапката на дожите – някогашните венециански крале. Този символ илюстрира шестте региона, които Венеция е управлявала след разпадането на Римската империя. Гондолата има луксозни тапицирани седалки за четирима души. Почти винаги тя е украсена с цветя. Гондолиерът стои прав. Гребе с едно гребло и полага доста сериозни физически усилия. Бях разочарован, че не чух нито един гондолиер да пее, но като вземем предвид физическия труд, който полага, едва ли му е до песен. Повечето от посветилите се на тази професия са млади, силни момчета, които привличат погледите на женското съсловие от туристите. Финансово - този труд си заслужава. Половин час разходка с гондола струва 80 евро. Преценяваме, че по-комфортно ни е да се движим пеша. Долните етажи на къщите са магазинчета или ресторантчета. Туристите и особено дамите са раздвоени. Те не знаят на кое да обърнат повече внимание – красотите на града или магазините. Всевъзможни стоки се продават и на самата улица. Учудващо е, че цените на дрехите и тук не са високи. На повечето от тях стои знак – "Произведено в Италия". Някои от стоките са придружени със сертификат на производителя. В Париж и Лондон повечето дрехи се внасят от други страни и най-вече от Китай и Индия. Движението по каналите е интензивно. Водата ври и кипи от непрекъснато преминаващите лодки. Минаваме по тесни улички, някои от които са около метър и двадесет сантиметра широки. Това не пречи те да си имат имена, а къщите от двете страни номера. Имам чувството, че се движим в лабиринт и крайната цел е да достигнем площад Сан Марко. Посещението на тоалетната струва едно евро и петдесет цента, а ако пожелаете да пийнете чаша розе в уютно заведение, трябва да си приготвите три евро и петдесет цента. Заведенията предлагат най-вече италиански специалитети – паста, пица, лазаня и равиоли. Пицата е по-скъпа отколкото в Рим и е направена доста пестеливо. Тук не видяхме китайски ресторант или дюнери.
Пресичаме малки площадчета, които често вземаме за Сан Марко, но указателните табели показват, че трябва да продължим. Най-после достигаме крайната цел. Тя е крайна, защото оттук нататък следва морето. Площад Сан Марко е просторен. Тук са едноименната катедрала и дворецът на дожите. Има и един изключително луксозен ресторант с жива музика. Духа бриз, който, провирайки се между сградите, става доста силен. Пред катедралата млада двойка е избрала точно тук младоженецът да поиска ръката на булката. От ресторанта музикантите улавят момента и гръмва Менделсоновият марш. Множеството започва да ръкопляска и всички се чувстват съпричастни в този радостен момент.
Свети Марко – един от авторите на Евангелията в Новия завет, е покровителят на града. Още една от забележителностите тук е часовниковата кула. Тя се извисява над двореца и над катедралата. Това обаче не е оригиналната кула, построена преди хиляда години и паднала от само себе си в началото на миналия век. Всички са знаели, че предстои тя да падне и никой не е пострадал освен котката на пазача.
Влизаме в двореца на дожите – някогашните владетели на Венеция. След разпадането на западната част от Римската империя тя се разделя на няколко самостоятелни държави, които често дори са воювали помежду си (Венеция е била център на самостоятелна държава повече от 1000 години). В края на ХVІІІ и началото на ХІХ век Наполеон завладява повечето от тях. Италия е станала обединена държава едва през ХІХ век, като в обединителния процес особена роля е изиграл Гарибалди.
Движейки се в многобройните зали на двореца, украсени с картини на Веронезе и други художници, посетителят усеща някогашното могъщество на венецианската държава. Инвалидите влизат в двореца напълно безплатно заедно с техните придружители, без дори да показват някакъв документ за самоличност. В едни от залите са били посрещани посланиците на чужди държави, а в други са заседавали членовете на Сената или Голямото събрание. Тук пипнах най-огромната камина, която съм докосвал. Една от залите е с размери 57 на 23 метра. Тук са се събирали по 2 хиляди души – първенци на града, пред които дожът е представял плановете си за развитието на държавата и поканените гости са могли да вземат отношение по тези въпроси.
Турското нашествие е достигнало и до Венеция, но не така успешно както на Балканския полуостров. Венецианският флот е разбил агресорите безпощадно. Пред турските войници бранителите на Венеция демонстративно са яли хляб във формата на полумесец - символа на исляма. Това би трябвало да означава: "Елате и ще ви изядем както този хляб". По-късно, в средата на ХVІІ век, когато османлиите са атакували Виена, австрийците също са яли хляб с подобна форма. Така се е сложило началото на виенската кифла. Мария Антоанета я пренася в Париж и кифлата постепенно се превръща в днешния кроасан.
От двореца на дожите тръгваме по Моста на въздишките. Не мислете, че това е мост, по който са се движели влюбени двойки. Мостът е покрит и той отвежда към затвора. През тесните отвори от двете страни мнозина от осъдените са могли да хвърлят последен поглед към Венеция и морето. От разкоша на двореца се пренасяме в мизерията на затвора. Килиите са тесни, без прозорци и преградени със здрави решетки. Никак не са за завиждане онези, които са имали нещастието да попаднат там.
Натисналото ни малко тягостно настроение бързо се разсейва в кафето на музея. Капучиното е истинско италианско, а отвън се виждат преминаващите гондоли. Качваме се на корабче само срещу 7 евро, което ще ни отведе до автогарата, но по Канали гранде. Това си заслужава, защото покрай този канал ненавсякъде може да се върви пеша. От двете страни се нижат старинните венециански къщи, пред много от които има паркинг за лодката – единствения транспорт тук.
На следващия ден правим прощална разходка из Венеция с маски, наподобяващи маските, които носят местните жители по време на карнавала през март. Привечер улиците опустяват от туристите и тогава местните жители могат малко да отдъхнат. В заведенията остават онези от гостите на града, имали щастието да се настанят на хотел в самия град.
Довиждане, Италия! Надяваме се някой ден пак да се завърнем. Искаме да направим финално пазаруване в един мол, но пропускаме отбивката и само го виждаме как остава далеч назад. До границата със Словения са 100 километра. Очакваме срещата с тази съседна страна, която много малко се различава от Австрия. Същата архитектура на къщите. Островръхи покриви, по които има стъклени капандури на таванските стаи. В далечината отляво на пътя се виждат величествените склонове на Алпите. Любляна ни посреща накичена с майска зеленина. Зелени са дворчетата на кокетните къщи и многото дървета по улиците. Местните жители са любезни и почти всички говорят английски. Пешеходната улица в центъра на града има водеща линия за слепите хора – нещо, за което ние все още не можем да се преборим тук в България. Не намираме заведение с национална кухня. Повечето ресторанти предлагат италиански специалитети или китайска храна. Хотелските ни стаи са на тавана на старинна къща. В съседство е студентското градче, откъдето се чува музика до късно през нощта.
Отново сме по магистралите на бивша Югославия. Малко след Ниш спираме и поръчаме мешана скара в една типична кафана. Тихо звучи сръбска музика, а крушовата ракия е забележителна с шопска салата. Шопската салата се различава от сръбската по това, че в сръбската няма сирене. Имаме само още стотина километра път. Завръщането винаги е свързано със смесени чувства. Радост, че си отиваш вкъщи, и малко тъга, че завършва едно прекрасно пътуване.
Йордан МЛАДЕНОВ
Всички статии на Брой 10, 2014
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБГЛОБУС
Химикалките за Белия домТой направи това, което трябваше да направи
ЕСЕ
Най-добрият човек, когото познавамИДЕЯ
Свободна мрежа на компютърните потребителиИНТЕРВЮ
Тайнството "Йога"КОНЦЕРТ
Богат е този, който даваПЪТЕПИС
По каналите на ВенецияСПОРТ
Честит рожден ден на "Вихър" ВарнаДържавно първенство по шоудаун
Спортен риболов