Брой 11, 2014

Тема: ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

София

Териториалната организация "Възраждане" при Съюза на слепите и Спортен клуб за интеграция "Пираните" почетоха паметта на цар Самуил и ослепените му войни по повод хиляда години от трагичните събития.
По внушение на Ванга и с помощта на Людмила Живкова, тогава министър на културата, през 1980-81 година на десния бряг на река Струмешница, на 20 км западно от Петрич бе изграден Национален парк-музей "Самуилова крепост". С тържествено възпоменание той е открит на 23 октомври 1982 г.
По повод хиляда години от тези трагични събития през лятото на 2014 г. музейният комплекс е основно обновен. В най-високата част на местността, където добре са запазени останки от крепостната наблюдателна кула, са издигнати четири високи пилона, обхванати от широк пръстен. Те символизират четирите географски области - Добруджа, Мизия, Тракия и Македония, от които се е състояла тогавашна България. Пръстенът, който ги свързва, символизира единството и вечността на Българската държава. Височината на пилоните е израз на стремежа на българите към духовно и културно извисяване и всякакво човешко благополучие.
Малко по-ниско от мястото на пилоните на подходящо избрана площадка е издигнат величествен бронзов паметник на цар Самуил в цял ръст. Зад скулптурата на царя на висока стена са бронзовите фигури на ослепените Самуилови войни.
Музейният комплекс е много сполучливо оформен в паркова обстановка. Още в началото посетителят, влизайки в тази историческа местност, се запознава с художествено изработено табло, на което е показано родословното дърво на цар Самуил. Така всеки може да научи или да си припомни, че неговият баща е комит Никола. Титлата или званието "Комит" е означавало управител на големи по площ територии от Българската държава.
На 6 октомври 2014 в Националния парк музей "Самуилова крепост" бе извършено тържествено възпоменание с присъствието на президента на Република България, висши духовници и високопоставени държавни и обществени лица.
Музеят е включен в списъка на 100-те национални туристически обекта. Участниците в екскурзията, организирана от ТСО Възраждане при ССБ София и Спортен клуб за интеграция "Пираните", на 11 октомври 2014 г. посетиха и се поклониха пред делото и трагизма на един воювал за утвърждаването на Българската държава цар и неговите воини.
В програмата на двудневната туристическа екскурзия бе предвидено и се осъществи посещение и запознаване със защитената местност "Рупите", природната забележителност "Кожух" и църквата-паметник "Света Петка Българска".
Защитената местност "Рупите" се разпростира на десния бряг на Средна Струма, на 8 км източно от Петрич. Тя е обявена с цел опазване на единствената заливна гора, в която преобладава дървесният вид бяла топола, по цялото течение на река Струма. Местността е характерна с обстоятелството, че тук гнездят някои видове прелетни водолюбиви птици. Природната забележителност "Кожух" е кратер на изгаснал вулкан. На източния склон на хребета "Кожух" е изграден скулптурен голям християнски кръст. Той е направен по поръчка на Ванга в памет на загиналите в далечното минало от изригналия тогава вулкан.
От магмените скали в местността извират обилни термални води с температура 75 градуса по Целзий. Те са доказано лековити за редица заболявания на опорно-двигателната система, ендокринни, кожни, гинекологични и други.
На 31 май 1992 година по поръчка и финансиране на българската пророчица Ванга започна строителството на храм-паметник "Света Петка Българска". Изографисването на иконостаса и стенописите са дело на изтъкнатия художник Светлин Русев. През октомври 1994 година храмът е тържествено осветен от Неврокопския митрополит Натанаил и група свещеници. От южната страна, близо до храма, е гробът на Ванга. Приживе, в продължение на много години, тя дни наред пребивава в тази местност и твърди, че тук си почива най-добре и това място я зарежда с голяма енергия.
Ванга – прочутата българска пророчица от XX век, завеща цялото си движимо и недвижимо имущество на държавата. Основаната от нея Фондация "Ванга" изгражда в Рупите манастирски комплекс. Той включва две камбанарии, изложбена зала, помещение за кръщаване и 12 стаи с легла за нощуване.
Целият комплекс, включващ тези природни и духовни забележителности, е включен в списъка на 100-те национални туристически обекта.
Като се има предвид, че планината Беласица в близкото минало бе строго охраняема гранична зона и в нея нямаха достъп туристи, в програмата на екскурзията бяха включени нощуване, вечеря и закуска в най-голямата и намираща се в отлично състояние хижа "Беласица". Тя се намира на 8 км южно от Петрич на надморска височина от 720 м и е свързана с града чрез добър асфалтиран автомобилен път. Хижата се намира в изключително красива местност, предлагаща възможности за по-кратки или продължителни преходи.
Беласица е характерна с обикновения или наричан още питомен кестен и с изобилието на буйни реки, на които се намират няколко изключително красиви водопада. До всеки един от тях има пешеходни пътеки, маркирани със стандартна туристическа маркировка.
Месец октомври е най-подходящият за излети в Беласица, защото тогава падат плодовете на кестена и туристите могат да си съберат от този много вкусен и полезен плод.
През втория ден част от групата направи пешеходна разходка до красивия и най-достъпен за хора с увредено зрение Яворнишки водопад. По пътя участниците в излета се запознаха с царството на вековните чинари, които тук изобилстват. Местното население нарича този дървесен вид "Явор". Това е повод и причина селището да се нарича Яворница, реката - Яворнишка, а водопадът - Яворнишки.
Тъй като туризмът е пътуване с цел опознаване на природни, културни, исторически и духовни забележителности, смятаме, че екскурзията в най-голяма степен и ползотворно изпълни програмата си.

Георги ПЕТРУШЕВ

Турция не като витрина

За едно различно пътуване

Купонът започна още от автобуса, когато придружителката ми установи внезапно, че задграничният й паспорт липсва...
Всъщност самата аз се включих в групата от 14 човека, пътуващи за южната ни съседка, почти в последния момент, тъй като имах известни колебания. Бяхме се разпределили помежду си така, че всеки от незрящите да има придружител, на когото да разчита и когато моята позната панически ми съобщи, че не открива паспорта си, честно казано, леко се паникьосах и аз. Автобусът не можеше да чака, защото това беше обществен превоз, а на всичкото отгоре беше пълен с пътуващи за Истанбул. Отивахме в Измит или поне всички мислехме така, докато се оказа, че се намираме в малкото курортно селище Кефкен, разположено в азиатската част на Турция на брега на Черно море. Всички заминахме по покана на Турския център за рехабилитация на слепите на петдневна почивка от 27 до 31 октомври, която ни струваше само цената за автобусния билет. Организатор на това пътуване беше председателят на РСО София Асен Алтънов, който осъществява много активни контакти и съвместни мероприятия с южните ни съседи.
И така, прословутият паспорт в крайна сметка се намери и след многочасово пътуване се озовахме на автогарата в Истанбул. Мегаполисът ни посрещна със ситен дъждец и улични търговци, предлагащи така популярния турски черен чай и симит – турски геврек със сусам, който, когато е пресен, е невероятно вкусен.
След известно изчакване се качихме на турския автобус, който трябваше да ни отведе до крайната цел на пътуването ни. Тогава осъзнахме какво огромно нещо трябва да се има предвид, когато става дума за Истанбул. Около половин час ни отне само излизането от автогарата, която там е една от многото такива, а около два часа и половина се измъквахме от града през оживения трафик. Пътьом направихме кратка почивка при рехабилитационния център на турските слепи, за да се качи една немалка група от тях и да се присъедини към нашето пътешествие.
В Кефкен пристигнахме около два и половина следобяд и почти веднага установихме, че мястото няма нищо общо с обичайните места за масов туризъм, с които сме свикнали. Неочаквано и непривично за нас тук бе почти всичко – от двуетажните легла в стаите до съдовете в помещението за хранене.
Всъщност базата е общинска и е предназначена за хора с най-ниския социален статус – социално слаби и хора с увреждания. Всяка година те могат да почиват там в продължение на цяла седмица напълно безплатно, като разходите са за сметка на общината. Това е част от социалната политика на турското правителство, което всъщност е една изключително удачна идея. С подобни бази разполага всяка община, което е напълно обяснимо, имайки предвид многобройното население в страната и съответно количеството на хората, живеещи на прага на бедността. Почивната база представлява множество малки къщички, разпръснати на площ от 50 декара сред широколистна гора, непосредствено на брега на Черно море. След първоначалния шок от спартанските условия, за които никак не бяхме подготвени, нашата група възприе петдневния си престой като забавно приключение, още повече че през цялото време имахме компания от около 80 човека турски незрящи, които проявяваха изключително дружелюбие, изразяващо се по всякакъв начин – от приятелски поздрави и малки почерпки до забавни опити да кажат нещо на български.
След като намерихме как да контактуваме помежду си, всички ние приехме почивката си и като интересен начин за набиране на нов жизнен опит и опознаване на Турция такава, каквато е тя за гражданите си, а не за туристите. Хранихме се с ежедневната традиционна турска храна, наслаждавахме се на отлично приготвено турско кафе в единственото кафене, което успяхме да открием в селището, опитахме прословутите турски дюнер и маджун – тънка питка с телешка кайма и подправки.
Още на втория ден пристигна и певецът Мурат, който две седмици по-рано беше взел участие в благотворителния концерт в Националния дворец на културата в София и който пя за нас в заведението, където цялата ни група беше поканена вечерта. Там се учехме от новата ни приятелка Дурсие как да играем кючек, а тя пък се учеше от нас как правилно да произнесе „обичам ви” на български. През свободното си време успяхме да се поразходим из селището и единствено лошото време малко ни възпрепятства да слезем долу на плажа и да погазим в морето.
Разходихме се и из истински турски пазар, намиращ се в съседно градче, предназначен за местните, а не за туристи, където много се впечатлихме от истинските плодове и зеленчуци, което у нас е вече рядкост. Доматите там миришеха на домати, краставиците на краставици, както и всички плодове. Дори от разстояние можеше само по миризмата да се разбере къде се намира сергията с морковите, които ухаеха. Там за пръв път опитах турския симит.
Когато наближи моментът на отпътуването, вече бяхме така привикнали към обстановката, че дори усещахме как всичко това мъничко ще ни липсва.
Последният ден беше предвиден за разходка и шопинг в Истанбул, което успяхме къде повече, къде по-малко да направим. Факт е обаче, че след завръщането си у дома повечето от нас бяха изгубили гласовете си, понеже явно национална черта на турците е да говорят много високо и за да се чуваме помежду си, ние трябваше да правим същото. Другото, което много силно ни впечатли у комшиите, бе, че това са хора, способни да се задоволяват с минималното и при все това да се чувстват напълно щастливи. Групата от турци, с които прекарахме времето си, беше много шумна и във всеки един момент чувахме някой от тях или малка групичка да пее.
Всъщност още по пътя към дома си дадох сметка, че във всяко пътуване най-важна е компанията, с която заминаваш, защото през всичките 5 дни, които прекарахме на турска земя, купонът не спираше да тече и, честно казано, лично аз не бях се забавлявала толкова от доста време. Всъщност съвкупността от необичайните условия, новите контакти и веселата компания направиха това пътуване за всички нас незабравимо.

Марина ПЕТКОВА

Назад

Всички статии на Брой 11, 2014

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Велики Преслав
Велико Търново
Варна
София
Добрич
Пловдив
Долни Дъбник
Видин

ИНТЕРВЮ

Живея така, че да мога да помагам на другите

КОНКУРС

Поетичен конкурс "70 години от рождението на Георги Братанов"

ОБЩЕСТВО

Делото на слепите и обществените промени
Време е ЕС да престане да игнорира незрящите хора

ПРОЕКТ

Млади изследователи представиха иновации за нуждите на възрастните хора