Брой 12, 2014

Тема: КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Иванко, убиецът на Асеня, от село Мъст, Ловешко

Йордан ХАДЖИЕВ

Чорбаджия-изедник, поп-винопиец, кръчмар-лихвар… Едно време народът, като нямало какво да прави зиме, измислял народни песни и приказки да си убива времето и да приспива децата. Овчарят е все с кавал, хайдутинът е юнак, сиромахът с цървули, а за попа и чорбаджията са едните обиди.
Той, този народ все знае и все си бие главата!
Но ние сме се захванали сега за Иванко, убиецът на Асеня, от село Мъст, Ловешко, иначе казано - за Янаки кръчмаря, дето игра ролята на Асеня и показа на селския народ какво е патриотизъм.
Този Янаки беше кръчмар по наследство, по вид и по жена. Даже престилка връзваше. И ние се запитваме: какво му пречеше да стане селски изедник или лихварин? Имотът му имот, кръчмата на площада, веждите дебели, мустаците сърдити, а жена му – като веждите и мустаците. Тогава защо той не пое съдбата си, отредена му от народните песни и учебниците по философия?
Ние не сме по-умни от философията, но ще кажем: едва ли го правеше нарочно. Защо да извъртаме и не си признаем - Янаки нямаше сърце на изедник! А без сърце човек ни люби, ни мрази, ни песни пее, макар сега да се пеят едни песни без сърце, без глас и думи. Даже без мелодия!
А Янаки имаше сърце на артист и мерак за сцена. Добре, но талант нямаше. Всъщност донякъде имаше – додето беше в кръчмата. Тя тази е много стара – да се вреш, дето не ти е мястото. Та и Янаки - в кръчмата весел, засмян, умен, ще речеш, че баща му не е умирал! И по стар кръчмарски обичай все измисля нещо, дето тръгва по хората и сърди околийския началник. Жалко, че в онуй време нямаше магнетофони. Стенография имаше, но до село Мъст не беше стигнала.
Кой каквото и да казва, кръчмар и поп глупав няма. Кръчмар и поп винаги знаят какво да рекат и какво да премълчат, додето измежду нашите редици ден из ден срещаш съществителни и нарицателни имена, дето не могат ни да рекат, ни да премълчат, ни да пишат, ни да не пишат. Види се, нашият занаят го позволява, а попският и кръчмарският занаят искат изкуство.
Ама този сърцат и ръкат Янаки напираше да излезе на сцена и там да декламира думи, да се бие в гърдите и да му ръкопляскат…
Защо ти е бе, Янаки? Защо ти са лепени бради и големи приказки, писани от бедни даскали? Хем знаеш, че ти отваряш и затваряш тая политическа черква и държиш тезгяха на народното събрание! Ама на, суета, хващат я и в кръчмите.
Резултатът? Едно кръчмарско сърце, дето бие за съдбата на България. Вълнуваше се Янаки за съдбата на България, оправяше средновековните й работи, дърлеше се с византийци и боляри, разсъждаваше за корона и власт и търсеше корена на злото в главата на рибата. "Колкото до опърпания народ - обичаше да казва, - неговото място в държавата е като в кръчмата: дадено му е да приказва, но последната дума има кръчмарят!"
Да не беше се родил Янаки - той щеше да се роди Васил Друмев и щеше да напише същата пиеса, но малко преиначена - "Иванко, жалкият убиец на Асеня". Грешката на този писател-поп, казваше, била, че се хванал за молива преди да стане владика. Държавни пиеси трябва да се пишат от държавни мъже и с разрешение на властта. Това не са любовни песнопойки! От любов въздиша всеки чирак и бърбори всеки даскал - селото загуба няма. Но държавата не ти е бащиния, не е жена на пътя, тя иска да й вардиш мерата, да редиш хора и добитък и всеки да е доволен от хляба си.
Такъв беше Янаки в кръчмата, но на сцената се объркваше. Опитваха го да играе, даваха му всякакви роли – не ще и не ще! Щом се изстъпи пред горещите лампи, току се вдърви, издуе жили, очите му засвяткат – да ти се доплаче! Толкова работи знаеше зад тезгяха, а на сцената забравяше, че големите думи се казват просто, като на чаша. И го гледаш, и си мислиш, че не човек ти приказва, а паметник, от тия, дето се навъдиха навред.
Ама с паметник театър става ли? Това беше село Мъст, Ловешко, а не София. Тука режисьор беше селският техник-земемер Денчо, човек самостоятелен и вироглав, несвикнал да му се месят в меренето на земята и избора на пиеси. Колко се мъчи тогавашният кмет да издейства една роля за дъщеря си, та да я ожени по-лесно, ама нито тя видя сцена, нито техникът уволнение.
Чудно ли е тогава, че и Янаки не получи ролята на цар Асеня, за която мечтаеше?
Да беше в наше време - Янаки можеше да потърси друг театър или да иде в киното. В наше време можеше да стане критик и тогава да каже на режисьора-земемер как се прекарва път в старо село. Днес има големи възможности за един непризнат талант, а тогава си беше така – не те щат на сцената, стой си в кръчмата. Е, можеше Янаки да се подвре, да похвали тоз-онзи, пък да ги смрази и скара. Колко му трябва на един артист – човек на изкуството!
Но Янаки даже не го помисли. Не извади стари тефтери да оправя нови сметки. Не се отдели от трупата, ами взе, че им стана суфльор. И предостави кръчмата за репетиции – забравихме да кажем, че тогава театър се правеше в извънработно време, зиме. Кой ще ти гори селски дърва за едно театро!…
Два вида суфльори има в историята, казваме ние. Едните четат текста без глас и душа, те са еднакво на страната на Асеня и неговия убиец. Другите са олицетворени в Янаки. Те шепнат с уста, очи, вежди, стиснати юмруци и скърцане на зъби. Първите стоят в будката, студуват, уж ги има, а публиката нехае за тях. И обратно, развълнуваният суфльор е действащо лице, макар да не се вижда. Не един път главата на Янаки удряше будката, тя подскачаше стреснато и пак се наместваше. В известен смисъл това внасяше нещо модерно в постановката.
Няма защо да казваме, че Янаки имаше памет. Поменахме за поповете. Сега ще добавим, че знаеше пиесите наизуст. Пак той лепеше брадите на монаси и царе, кладеше огън на сцената с червена лампа, подреждаше стаите и произвеждаше отдолу гръмотевици. Когато трябваше да се пие лимонада, донасяше от кръчмата истинска. Вярно, през Второто българско царство не са пили лимонада, тя е днешна измислица, затова артистите пиеха червено вино – за здравето на българския цар и на Янаки. От патриотизъм си наливаха по-често и играеха по-вдъхновено. Техният девиз беше - на сцената като в живота! Те и селяните от Мъст пиеха като през Второто българско царство, та образите им изглеждаха достоверни. Добрата публика знае, че положителният герой не се напива лесно.
Пиесата я готвеха да излезе по Игнажден, другия ден след Нова година. По някаква традиция премиерите в село Мъст биваха на Игнажден, а последното представление – на другия ден. Следната седмица отиваха в две-три околни села. Та и тази година. Добре, но цар Асен се разболя. Играеше го Стойчо Айдамака, предния ден клал прасе и се простудил. Хвърли го в огън, легна и не можа да стане. Няма и глас.
Ами сега! Умърлуши се Второто българско царство, даже византиецът Исак посърна. Асеновият брат - цар Петър, се тюхкаше:
- Все такъв ни е късметът! Миналата година Иван Срацимир щеше да се заколи с брадвата!
На Янаки му стана топло, радостно. Той знаеше, че царят не мре.
- Ами аз мога да изиграя ролята – обади се тихо и меко.
- Роа е мор, вив льо роа! - извика учителят по френски Цоньо, който назнайва нещо от този език на царе.
Трупата се въодушеви. Макар и да не беше най-достойният, Янаки можеше да заеме длъжността по член 64. Малко ли пъти на българския трон е седял такъв заместник и най-добре стигнахме 1300 години, с малки прекъсвания.
Само че Янаки трябваше да бъде въведен в звание по указа на артистите. Процедурата трая късо – режисьорът Денчо го прекръсти и благослови, целуна го по челото и рече с патриаршеско достойнство:
- Господ да пази тебе и България от тебе! Само не се звери толкова на сцената. Ако и да си цар, не си селски кмет!
Денчо все имаше разправии с кметовете, които също бранеха България.
Янаки тури ръка на гърдите си. Направи го като тогавашен болярин и днешен министър. Всичко щеше да бъде в интерес на изкуството и народа.
Само че на сцената забрави обещанието. Беше взел властта. И се вкамени, смрази, обзе го фалшиво величие – не цар, а царски десетник! Думите ги гърмеше, като да съобщаваше с барабан общинските наредби. Беше недостъпен за брат и боляри, слугите не смееха да го доближат, а влезеше ли любимият му Иванко - едвам го гледаше. Режисьорът Денчо си удряше коляното, удряше си и главата – ще вземе да му стане нещо. Но народът долу оправдаваше царят, той знаеше, че Иванко ще излезе подлец. И пиесата течеше със същия успех, с който и сега текат някои наши пиеси. Додето се стигна до кулминацията: Исак успя да върже нишките на заговора и Иванко влезе през нощта в стаята на царя с меч.
Асен спеше. Спеше Янаки, но така, че публиката знаеше – преструва се. Иванко се засуети, чудеше се какво да прави, обикаляше сцената и тя поскърцваше. Работата течеше още по Васил Друмев. Затаила дъх, публиката чакаше – ще се убива българският цар! Дори жената на Янаки, дебелата Геновева, се умърлуши. Тя му се сърдеше, че се вре с ергените и момите, но сега я хвана женско умиление за своя си човек.
В този момент Асен се събуди. Изглеждаше страшен в нощния час.
- Аз те чаках, Иванко! – изрече с дебел глас, подозрително.
- И аз дойдох, царю! – пусна звънливия си глас Величко Гунин, дето все се записва за студент.
- Та нима за царя ти има някаква опасност, че си дошъл с меч в ръка да го пазиш?
- Царю… – смути се Иванко, после изведнъж дойде на себе си и извика драматично. – Аз дойдох за короната ти, Асене!
Сега цар Асен трябваше да се съкруши. Трябваше да прозре истината на предателството и да излее горки думи. "Мястото е шекспировско!" – казваше Денчо.
Но Янаки не се съкруши. Той остана мълчалив и намръщен да гледа неканения гост. Иванко помисли, че царят си е забравил ролята и му подаде отново:
- Дойдох за короната ти, Асене!
Никакъв ответ. Асен го гледа тежко и мълчи. Забравил селската си роля, Янаки наблюдаваше своя враг, като да се чудеше на ума му. Иванко додаде този път от себе си:
- Асене, дай си короната! Чуваш ли!…
Още миг-два царят го мери през цепките на очите, сетне отвърна с вяра на властелин, комуто е поверено царство и народ:
- Така ли се дава власт бре, копеле!… Ти знаеш ли какво нещо е властта!
Глупавият Иванко потрети заплашително-умолително:
- Дай си короната! Аз съм дошъл за нея. Иначе ще умреш! – И пристъпи.
Изведнъж Янаки дръпна меча от ръката му и додето Величко се сети да избяга, го стовари на главата му.
- На ти корона!
Иванко се свлече на пода и разпери ръце.
- Завеса! – извика отчаяно Денчо сред бурните ръкопляскания на публиката.

Назад

Всички статии на Брой 12, 2014

*РЕДАКЦИОННО

Скъпи читатели,

ВЕСЕЛА КОЛЕДА

Меню за празника

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Казанлък
Добрич
Перник
София

КАМПАНИЯ

Правото на живот без насилие

КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Иванко, убиецът на Асеня, от село Мъст, Ловешко

ОБЩЕСТВО

За хората, които ни подкрепят

ПРАЗНИЧНО

Свето Евангелие от Матей

ПРОЕКТИ

Метроводител за незрящи
Новите технологии - нови проблеми и нови решения за младежите със зрителни увреждания

СПОРТ

Регионални турнири по шахмат
Отворен турнир за купата на България по голбал
Отчетно-изборно събрание на федерация "Спорт за хора със зрителни увреждания"