Брой 02, 2015

Тема: ИНТЕРВЮ

Културни практики и интеграция на незрящите в България

С Ваня МАТЕЕВА разговаря
Димитрина МИХАЙЛОВА

През миналата година излезе от печат монографичният труд на доц. д-р Ваня Матеева. Както е ясно от анотацията и отзивите, това е първо разгърнато системно изследване върху общността на незрящите в България, където основният акцент е поставен върху културните изяви и достижения на слепите хора - плодотворна база за надмогването на известни стереотипни нагласи и за формирането на адекватно обществено мнение и отношение към тях. Представени и анализирани са актуални проблеми, потребности и препятствия в социалното интегриране на слепите в обществото. Изследването се основава на споделеното пред авторката при дългогодишното й общуване с незрящи. Използван е богат набор от публикувани и архивни източници.
Доц. д-р Ваня Матеева работи в Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН, секция „Сравнителни фолклористични изследвания”. Автор е на студии, статии, както и на монографията „Гагаузите – още един поглед” (София, 2006). Нейните изследвания са върху различни общности в и извън България. Научноприложната й работа е в областта на опазването, дигитализацията и експонирането на нематериалното културно наследство.

- С теб се познаваме от много години. От колко - ще запазим в тайна пред читателите. Само ще споделим, че бяхме първи курс българска филология. Много сме разговаряли по проблемите, свързани с незрящите. Сигурна съм, че имаш преки наблюдения и впечатления и все пак - какво те провокира да напишеш тази книга?
- Мисля, че ако не познавах отблизо незрящи хора, нямаше да предприема написването на тази книга. Може да се каже, че преди време не ми е хрумвало да свързвам изследователските си търсения и занимания с моето всекидневие и преживелици, конкретно с хората лишени от зрение. Те някак съвсем естествено се вписаха в моята индивидуална житейска палитра от радости и неволи. Заедно вървяхме ръка за ръка, къде по-плътно, къде по-лъкатушещо, та до днес.
За написването на тази книга може да се каже, че ме провокираха най-вече външни фактори. В началото на второто ни хилядолетие като цяло нашият живот претърпя коренен прелом. Случиха се различни неща и промени. Същевременно много приятели и познати без зрение останаха без работа, само на инвалидната си пенсия. Почти изведнъж нашият съвместен живот загубваше своята идилична, самодостатъчна, но посвоему волна атмосфера. Наред с това, някак демонстративно и пронизващо се усети един отявлен пробив, интерес отвън, от обществото, към така наречените хора с увреждания. Публично и гръмко се затръби за техните специфични потребности, трудности и препятствия, за тяхната интеграция в обществото. От тези неща се почувствах и аз провокирана.
В навечерието на обявената Международна година на хората с увреждания (2004) подготвих един научно-приложен проект "Документиране и съхранение на фолклора. Културният живот на незрящите в България". С този проект Институтът за фолклор при БАН спечели подкрепата на дарителската програма FORD, което ни позволи с моя колега Константин Панайотов да направим първите теренни проучвания по темата. С видеокамера, фотоапарат и касетофон документирахме различни културни прояви на и с участието на незрящи хора в страната. Резултатите от проучванията бяха илюстрирани чрез изготвянето на сборен филм "За две ръце протегнати за срещи", съдържащ фрагменти от направените видеозаписи в училищата за незрящи – София и Варна, среща-разговор с акад. Николай Кауфман за Петко Стайнов в Национално читалище "Луи Брайл 1928", празници в специализирания център за хора с увреждания в Благоевград и село Петрово и други. Спомням си как на представянето на филма бяха поканени хора от различни институции, председателят на Националното читалище "Луи Брайл 1928" Спас Карафезов произнесе прочувствена реч по повод на филма и съдбата на слепите, от която повечето от присъстващите колеги буквално се разплакаха.
- За каква читателска аудитория е адресирана книгата?
Книгата е предназначена за широк кръг читатели. Всъщност не знам дали тя е интересна за самите незрящи, но съм се старала и ми се иска да вярвам в нейната стойност за взаимното опознаване и полезния обществен диалог, за общото благо. Затова я посветих на приятелите.
- Освен личните контакти - какви източници си ползвала?
Първо, бих искала да благодаря на всички, незрящи и зрящи, които се съгласиха и ме изтърпяха да провеждам и записвам с тях разговорите ни. По-важни фрагменти от тези интервюта, в техния автентичен вид, бяха ползвани не само за илюстрация на различни проблеми и нагласи, но и подпълниха съдържателно, живо текста на книгата. Включих интервюта от трите най-големи града на България – София, Пловдив и Варна, където са и основните организации на незрящите.
За привличането на архивни документални записи много допринесе Красимима Донева - учителка по математика в Училището за деца с нарушено зрение "Проф. Иван Шишманов" Варна, сега пенсионерка. Тя предостави ценни лични материали за разнообразни културни прояви в страната, включително от дългогодишното й видеозаснемане на празници, обучение, концерти на варненските ученици с нарушено зрение. Създаденият в нашия институт архивен теренен фонд за незрящите в България, който се съхранява в Националния център за нематериално културно наследство, бе допълнен и с изготвения от Красимима Донева 100-минутен диск, съдържащ богат фото- и видеоматериал за 100-годишнината на варненското училище.
Освен проведените интервюта и наблюдения за написването на книгата съм ползвала в по-общ план изследвания от различни области - фолклористика, социология, психология, педагогика, история. Библиографските ми проучвания показаха, че наличната литература у нас за незрящите е предимно написаното от самите тях. В този тип литература разбираемо се акцентира върху всякакъв род проблеми, свързани с борбата за намиране достойно място на незрящите в обществото. Някак осезаемо липсваше един външен поглед към общността на слепите, който в моя случай можеше да стъпи върху общото ни преживяно. Оттук нататък обаче в книгата съм се стремяла да игнорирам собствените си субективни нагласи, да дам думата на самите незрящи, която да бъде представена пред другите.
Като източник на информация ми послужиха много и журналистическите материали, отпечатани от началото на 60-те години на ХХ век до днес на страниците на списание "Зари" – органа на Съюза на слепите в България.
В книгата се постарах да дам един системен поглед върху културните практики на незрящите в миналото и днес - от създаването на Държавния институт за слепи в София, по инициатива на видния учен и общественик проф. Иван Шишманов, и художествената самодейност през социализма до съвременните изяви на слепи творци и изпълнители в областта на любителското изкуство.
- Присъствала си на много наши концертни изяви на самодейни състави. Смяташ ли, че са на ниво?
Не бих отделила културните изяви и творчеството на незрящите от цялостното развитие в нашата страна през различните етапи. Както при всички, така и при тях има и по-надарени, има и по-амбициозни и прочее. Нещо, което обаче ми е правело впечатление – повечето труд и упорство, които се влагат в правенето на всякакви дейности, особено когато става дума за музика, за музикално изпълнителство и творчество. На това, макар и не подробно, съм обърнала внимание в книгата най-вече в частта за Професионалния хор на слепите. Тук систематизирано съм публикувала почти цялото ми интервю с един от по-старите хористи Гето Велков. Той ме въведе в спецификата на хора, където героите - хористи и диригенти, се справят методично с работата си, стремят се да постигнат перфектност, въпреки липсата на зрение.
- Мислиш ли, че обществото е длъжно на тази социална група?
От гледна точка на единичния човек мисля, че никой не е длъжен на никого. По правило всяка една общност, независимо какво я обединява и съответно разграничава от другите, има свои интереси, нагласи, потребности. Мисля, че конкретно при незрящите хора, които са също толкова разнообразни като човешки индивидуалности, интереси и прочее, както всички останали, проблемите и разминаванията с обществото тръгват от зрителния дефицит и за съжаление все още отново допират дотам. Тук не са важни декларациите, особено изказвани с патос, а простичко разбиране и полагане на ефикасни мерки за преодоляване на множеството препятствия.
- За по-лесното интегриране на незрящите в обществото, как мислиш, какво трябва да преодоляват незрящите, за да ги възприемате вие, виждащите, по-нормално?
Не съм квестор или някакъв съдник, че да си позволявам да давам препоръки и рецепти. Старая се вътрешно, като невинаги успявам, да бъда добронамерена и дейна в тази насока.
- В твое лице много незрящи винаги са получавали подкрепа и помощ, без значение дали ги познаваш, или не. Кое те дразни при придружаването им?
На този въпрос сега бих ти отговорила така - старите хора казват, че за да има хубаво хоро, то всеки, независимо дали е водач, или опашка, трябва да се съобразява с общата игра и от това ще получава радост.
- Налага ли ти се да убеждаваш твои виждащи приятели за качествата на твои невиждащи приятели?
По-скоро, доколкото е възможно, заради наистина голямото житейско предизвикателство, произтичащо от зрителния проблем, да бягат от едно неконструктивно, излишно за слепия човек, съжаление. И друго – да не се хиперболизират и митологизират каквито и да е било качества или слабости, на който и да е било човек.
- Смяташ ли да доразвиеш темата за незрящите?
- Труден въпрос. Имам желания и идеи за продължаване, но животът ще покаже.

Назад

Всички статии на Брой 02, 2015

120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕО МИЛЕВ

Българският народ днес

3 МАРТ - ДЕН НА ОСВОБОЖДЕНИЕТО

Генерал Столетов

IN MEMORIAM

И Марин се пресели в по-добрия свят

ГЛОБУС

Какво научих от временното си ослепяване в космоса
Слепият приключенец

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Добрич

ИНТЕРВЮ

Културни практики и интеграция на незрящите в България

ЛЮБОПИТНО

Интелигентен бастун за хора с увредено зрение
На Свети Харалампий се освещава медът в храмовете

МЕДИИ

Нещо ново в ефира

СПОРТ

Проект

ХУМОР

Денят на виното и любовта
Мъдри мисли за мъжете, жените, виното и любовта