Брой 08, 2007

Тема: ПИСМА НА ЧИТАТЕЛИ

Поет на всички времена


ДО
РЕДАКЦИЯТА
НА СПИСАНИЕ "ЗАРИ"
СОФИЯ

Уважаема редакция,
Изпращам ви статията си "Поет на всички времена", посветена на големия наш лирик Димчо Дебелянов. На 27 март се навършиха 120 години от рождението на поета и е нужно да си спомним за него и да почетем паметта му. Дебелянов е един от най-обичаните български автори. Надявам се, че моят материал за нежния лирик ще зарадва читателите на списание "Зари".

С почитание: Костадин ПАПАЗОВ

Димчо Дебелянов е петото дете на Вельо Дебелянов и Цана Илиева. Той е роден на 27 март 1887 г. в Копривщица - град, разположен в едно от най-красивите кътчета на Средна гора и дал на отечеството ни бележити книжовници и големи революционери. Копривщица заслужено може да се гордее с богатата си история.
Съдбата не е благосклонна към поета. Когато умира баща му, той е само на девет години. Семейството му осиротява. Мизерията здраво ги сграбчва в прегръдките си.  Изселват се в Пловдив при най-големия брат на  Димчо - Иван, който е дребен чиновник. С една заплата той изхранва седем гърла заедно с майката на вдовицата. Мизерното съществуване на Дебелянови продължава, то оставя дълбоки рани в душевния мир на бъдещия поет. Димчо се затваря още повече в себе си, детството му отшумява без игри и без веселие.
Чете непрекъснато и постоянно обогатява умствения си кръгозор. Годините се изнизват, момчето расте, изменя се, но тъжният спомен за детските дни не угасва никога. По-късно ще напише сонета "Пловдив", в който ще покаже цялата душевна буря разразила се над него с опустошителна сила:

"Как бяха скръбни мойте детски дни!
О, колко много сълзи спотаени!
Тук първи път се моя взор стъмни
и безпощадна буря сви над мене.

До VI клас Дебелянов учи в пловдивската мъжка гимназия "Александър I", където в по-късните години се издава сп. "Ученически устрем". В един от броевете му се сочи с подчертана гордост, че тук са учили големите поети на България Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Димчо Дебелянов.
Поетът продължава средното си образование в София, където брат му Иван е назначен на работа. Димчо Дебелянов завършва с отличие гимназията, натрупал е солидни знания, чете в оригинал френски и руски поети - пионерите на френския и руския символизъм - Бодлер, Пол Верлен, Стефан Маларме, Абел Самен, Франсис Жам, Валери Мрюсов, Константин Балмонт, Андрей Белий, Александър Блок. Усилено пише стихове. Съществуването му е живот на несретник, на неудачник. Назначаван е на работа в метеорологическата станция, бива репортер, коректор. Дотяга му сивата делнична работа. В едно от писмата си пише, че му е омръзнала дейността на коректор - да чете и поправя глупостите на вестникарите. Често е безработен, дълго гладува, ходи с протрити ръкави и с изтъркан панталон, а носи възвишена душа с високи нравствени качества. Иска да преодолее това противоречие в себе си, но е безсилен да го направи: "Живот-красота, о, живот-наслаждение, /докрай ли ще бъда разлъчен от теб!" - пише той в едно свое стихотворение. Действителността, в която живее, го отвращава, мечтае за един свят, красив, светъл, далече от всяка сивота и суета: "... в призвездни висоти да се издигна / над пропасти от смрад и суета." В тази неразрешимост на проблема произтича цялата трагедия на поета.
Донякъде късметът му проработва. Запознава се с Николай Лилиев, Георги Райчев, Димитър Подвързвачов, които са утвърждаващи се имена в българската литература. Те долавят поетическия талант на Дебелянов и спомагат за поетическото му израстване. И така Димчовите стихотворения виждат бял свят и името му става популярно в литературните среди и сред почитателите на поезията, но начинът му на живот не се променя. Движи се в обществото на литературната бохема. Георги Райчев, чиновник в една от гимназиите в София, спи в училището и приема Дебелянов с някои от другарите му да нощуват при него. В някоя от учебните стаи бездомниците свалят черните дъски и спят върху тях. Поетът се навърта около братята и сестрите си. Най-много живее при сестра си Мария. Тя е учителка, живее в Ихтиман, после в София. В Ихтиман се сближава с Гьончо Белев, един от най-верните му другари.
В същия град изгрява първата му любов с Иванка Дерменджийска, момичето с гълъбовите очи. Тя е начетена учителка с богата поетична душа. Живеят повече разделени. Между двамата се завързва дълга кореспонденция. Не се забравя първото му писмо към любимото момиче, написано толкова искрено, толкова сърдечно и естествено, с поетическа сила, че ни поглъща изцяло.
Любовта въздейства благотворно върху чувствата на поета, разпалва вдъхновението му и ръката му реди чудни по форма и съдържание стихотворения. Веднъж отива у дома й, но нея я няма. Докато я чака, нахвърля едно стихотворение от три строфи, което записва на корицата на методиката й. То започва така:

Потокът стене в долината,
отеква спомен в всеки звук -
тук нявга двамата със нея
пристъпвахме един до друг."

Гьончо Белев, в един от спомените си за Дебелянов, пише: "Любовта често му поставяше криле и тогава той целият се преобразяваше. Просто летеше."
Любовта на Димчо към момичето от Ихтиман не върви винаги гладко, прекъсва се за дълго, не по негова вина. И той обиква Мария Василева, също учителка. Нарича я Звънчето, защото притежавала сребърен като на камбанка глас. От тази нежна любов се ражда елегията "Аз искам да те помня все така". За мен това е най-нежното стихотворение в българската любовна лирика. Който прочете тая елегия, трябва да е с ограничен интелектуален кръгозор, трябва да не е обичал никога, за да остане чужд на  красотата, която носи това произведение.
Димчо Дебелянов е от най-четените поети у нас за всички времена. Той е една от ярките звезди в съзвездието - Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, Николай Лилиев и Христо Ясенов. Но тази негова слава идва след смъртта му. Приятелите му са малко, зложелателите му - много. Братята му по перо се отнасят със завист към таланта на Димчо..
Дебелянов си отива от света огорчен, самотен, забравен. Там, на фронтовата линия, в последното си стихотворение "Сиротна песен" ще изрече верни слова, напоени с горест:

"Ако загина на война,
жал никого не ще попари, -
изгубих майка, а жена
не найдох, нямам и другари."

Той приживе не бе дооценен, не бе признат от литературната мисъл като цяло. Пречеше му се. Дори и Яворов, един от великаните в българската поезия, не приема да бъде отпечатан в списание "Съвременна мисъл" сонета "Грижа", който е един от бисерите в Дебеляновата лирика. Трябвало е да се намеси Димитър Подвързачов, за да попадне това стихотворение на една от страниците на списанието. Жалко, но факт! Тази неправда и днес се шири в литературния ни живот - властна, наранителна, разрушителна. Владимир Русалиев, авторът на "Бездомник в нощта", ще въздъхне: "Колко малко щастие е видял той (Дебелянов). А колко много страдания." Такава е тъжната истина! Изкушава ме мисълта да цитирам като завършек думите на Николай Райнов, един от приятелите на поета: "Тогава Димчо още не беше велик, а аз - още по-малко; той беше поет, комуто отказваха печатане не само в списания, дето обнародваха свои "трудове" безусловни бездарници, но и в издания, пълнени от люде, скарани със самия правопис, (а за граматиката и дума да не става)."
Да, Димчо Дебелянов се радва на голяма популярност, признава се твърде високата му дарба на поет, но това всеобщо признание става едва когато на Южния фронт в 1916 година вражеският куршум прекъсва неспокойния ритъм на сърцето му.
Димчо Дебелянов си отива млад от този свят, във възрастта на Ботев, но подобно на Ботев остава безсмъртен в историята на новата българска литература.

Костадин ПАПАЗОВ, гр. Стамболийски

По случай 120-ата годишнина от рождението на Димчо Дебелянов ще припомним на читателите ни някои от безсмъртните творби на най-нежния лирик в българската литература.

ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ В БАЩИНАТА КЪЩА...

Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Кат бреме хвърлил черната умора,
що безутешни дни ти завещаха -
ти с плахи стъпки да събудиш в двора
пред гостенин очакван радост плаха.
 
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо...
Смирено влязъл в стаята позната,
последна твоя пристан и заслона,
да шъпнеш тихи думи в тишината,
впил морен поглед в старата икона:
аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина...

О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!

АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА...

Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
 
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
 
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...

***
ПОМНИШ ли, помниш ли тихия двор,
тихия двор в белоцветните вишни? -
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? -
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни -
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

Елегията е публикувана за първи път в сп. "Родно изкуство", кн. 2 от 24.11.1914 г.



Назад

Всички статии на Брой 08, 2007

IN MEMORIAM
170 години от рождението на Васил Левски
ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ИНФОРМАЦИЯ
ССБ открива "Лятна практика 2007"
ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
Запознайте се с Вероника Лилова
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Вести от Добрич
С един куршум - два заека
ИНФОРМАЦИОННА БАНКА "ЗАРИ"
Виното предпазва от кариес
Оцветител в наденици и кюфтета предизвиква рак
Медикаментозното лечение на наднорменото тегло помага на лекарствата за кръвно да действат
Стволови очни клетки ще лекуват слепота
ЛИЧНО МНЕНИЕ
Заговор на петима държавници срещу болните и възрастните
ОБЩЕСТВО
София - по-удобна и по-достъпна за незрящите
Читалищен форум
Новини от Европейския съюз на слепите
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Клетъчни трансплантанти възстановяват зрението
ПИСМА НА ЧИТАТЕЛИ
Поет на всички времена
ПРАЗНИЧНО
15 Август - Голяма Богородица
ПРОЕКТИ
Техническа помощ на Института за публична администрация и европейска интеграция за разработване на програми и провеждане на обучение за малцинства и уязвими групи
СЪРЕВНОВАНИЯ ПО ГРАМОТНОСТ
София
Силистра




Архив на изданието
1 2