Брой 04, 2015

Тема: ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ

Един висок и суров тест за мен


Разговор с актьора Янко ЛОЗАНОВ

От месец март гласовете на нашите книги се обогатиха с един нов – гласа на Янко Лозанов.
Роден е на 12 юли 1971 г. в София. Когато е едва на 9-годишна възраст, едно уж незначително на пръв поглед събитие се оказва съдбовно за Янко и определя целия му по-нататъшен живот.
При преминаването му като второкласник през един от задължителните тогава профилактични стоматологични прегледи зъболекарката д-р Ангьозова ненадейно изявява желание да се срещне с родителите на Янко. Повод за такава среща е впечатлението й от гласа на момчето и стоматологът горещо препоръчва на родителите му да не пренебрегват това и да обърнат вниманието си върху насочването на детето към една бъдеща актьорска кариера. И подкрепяйки думите си, тя настоятелно съветва бащата на Янко да го заведе на предстоящия след две седмици конкурс, обявен от студията на Детската актьорска школа към Комитета за телевизия и радио, която набира деца. В онези далечни години това бяха така наречените радио-деца, у които школата формираше актьорски умения и впоследствие те участваха в записи на Българското национално радио. Бащата на Янко се вслушва в съвета и така, измежду 6000 явили се за прослушване деца от цялата страна, момчето става едно от 20-те одобрени и в следващите години се обучава в Детската актьорска школа.
"Всъщност там, на 9-годишна възраст аз за пръв път се срещнах с микрофона като прибор и като средство за комуникация и за отправяне на послания към хора, които не те виждат, а само те слушат."
В тази студия Янко работи в продължение на 10 години – до 1990 г., когато заминава да отбие редовната си военна служба, но през всичките тези 10 години той непрестанно се обучава на изкуството да работи с гласа си пред микрофона. И както казва самият той - сега е модерно много публични личности да разказват как правят едно или друго още от малки, но "Истината е, че аз действително от малък работя пред микрофон, при това във възможно най-професионалната среда, достъпна тогава в България. Имах изключителния шанс да работя с едни от най-големите ваятели на българското слово още от дете. Това бяха режисьорите на "Балкантон" Кирил Каменов и Петко Радилов, режисьори на радио-театъра като Маргарита Благиева, Мария Нанчева и Зорница Нейкова. Това бяха всички онези хора, които създаваха онези приказки на онези прочути плочи в златните години на "Балкантон" и имаха изключителен пиетет към словото и огромен опит в работата с микрофон".
По онова време Янко има уникалния шанс да работи не само с големи режисьори, но и с великолепни актьори от златното поколение на българските майстори на художественото слово – Николай Бинев, Домна Ганева, Ицко Финци, Калоянчев, Парцалев, Слава Рачева, Надя Топалова, Мария Русалиева – все големи имена, останали завинаги на театралния небосклон на България. В продължение на 4 години Янко Лозанов е водещ на предаването "Голямото междучасие", където работи с големия ни актьор Асен Кисимов – бате Асен. Малко по-късно той става сред първите водещи на предаването "Юноша" по програма "Христо Ботев", с режисьор Мария Нанчева. Всичко това се случва в десетгодишния период от 1980 до 1990 г. и действително формира възгледите на Янко Лозанов за бъдещето му и предопределя целия му живот.
След като преминава през задължителната военна служба, той работи известно време като водещ на нощния блок на радио "Експрес" – предаването "Черно кадифе". Всъщност Янко постъпва в театралната академия от втория път и именно затова е трябвало да отслужи военна служба между двете кандидатствания. Преживява първия неуспех много тежко, но по онова време критериите са били изключително високи и 2200 човека са кандидатствали за 20 места. Въпреки неуспешния опит, той достига до последния кръг от класирането, но предпочитанията са паднали върху неговия единствен конкурент Стефан Вълдобрев. Постъпва във ВИТИЗ след завръщането си от родната казарма и попада в класа на професор Димитрина Гюрова. Получава се така, че студентите от класа на Янко Лозанов постъпват във ВИТИЗ, а завършват НАТФИЗ при това с магистърска степен. При малко повече късмет той е можел да се обучава при Леон Даниел, който го е подбрал за сформирането на клас от девет студенти, но в последния момент се отказва да води поради вътрешни административни неуредици. Затова, по думите на Янко Лозанов, не е истина, ако някой твърди, че се е обучавал в класа на Леон Даниел, тъй като той е сформирал клас, но не е водил такъв.
По някакъв начин съдбата на Янко отново е предопределена. Като четвъртокурсник в театралната академия той участва в един студентски опит, който е бил камерен спектакъл по произведение на Пушкин. В пиесата "Моцарт и Салиери", поставена на камерната сцена на Академията, Янко играе ролята на Салиери и на едно от техните представления присъства Маргарит Минков – големият български драматург, който по онова време е директор на театър "Сълза и смях". Изглежда тогава драматургът е останал силно впечатлен от играта на младия Янко Лозанов, защото, когато след завършването на НАТФИЗ той кандидатства за работа, веднага я получава. Така точно на рождения си ден през 1995 г. Янко става част от трупата на театър "Сълза и смях", като, по негови думи, се качва на влака в движение. Съдбата обаче се разпорежда Янко Лозанов да не остане неин галеник за дълго време. След смъртта на Маргарит Минков новият директор на театъра Андрей Калудов навлиза с идеи за големи реформи, като разделя трупата и довежда нелепо пенсионирани тогава актьори от Народния театър. От една страна това дава на Янко Лозанов възможността да види с очите си как работят титаните на българския театър, но от друга – довежда до неговото съкращаване.
В продължение на 3 години актьорът работи в трупата на Пътуващия театър, което му дава отлична закалка и сериозен опит да играе на всякакви сцени, отличаващи се от академизма на столичните театри. Попадайки в тази нова въртележка, той среща и работи с великолепни хора и професионалисти като Здравко Методиев, Дейвид Славчев, Ани Михаилова, Вяра Табакова и много други. Директор на трупата е бил актьорът Румен Димитров.
"Беше фантастично, но и страшно уморително, дори за моите тогава младежки години. Ставахме сутринта в 5, за да хванем сутрешния влак до Варна, в три следобед започвахме да строим декор, тъй като нямахме сценични работници, в 5 часа сцената беше построена, в 6 започвахме да играем, в 8 играехме отново и в 10 вечерта хващахме обратния влак за София, защото нямахме пари за преспиване. Театърът изцяло се самоиздържаше с парите от представленията и това беше наистина някаква лудница. Случвало се е да имаме турнета, в които сме играли 40 представления в 30 града за 45 дни."
- Чувала съм те понякога да пееш и си мисля, че оперното пеене ти се отдава…
- След като завърших театралната академия и докато още работех в "Сълза и смях", имах щастието да посещавам уроци по оперно пеене при един голям български оперен певец – Асен Селимски. Това е най-добрият в света Фигаро – изключителен изпълнител на баритонов репертоар. Някъде тогава се разпали страстта ми към операта и оперното пеене. Разбира се, не можах да стана оперен певец, защото освен талант това изисква един друг вид дисциплина, друг тип нагласа към света, друг тип работоспособност, каквато аз не притежавам, а може би не притежавам и тази вокална характеристика, необходима за това. Въпреки всичко, оперното пеене, по-скоро разпяване, защото аз не съм имал оперни изяви, е нещото, което гарантира на актьора добрата кондиция на гласа му. Единственият начин актьорът да поддържа говорния си глас е да прави певчески упражнения. Убеден съм, че актьор, който не пее, не може да работи добре пред микрофон. Така че пеенето е онова нещо, което ми даде възможност да работя пред микрофон с успех. Още в Пътуващия театър аз опитвах да пея на сцена и дори имах някои успехи в това поприще, но разбрах, че не мога да разчитам на пеенето като основна своя професия.
Иначе в Пътуващия театър създадохме един спектакъл, който продължи доста дълго да обикаля България и хората го харесваха. Казваше се, разбира се, "Шоу на колела" – че как иначе – и в него ние като актьорска трупа от 12 човека бяхме нещо като подгряващи изпълнители на скечове и музикални закачки към един основен популярен изпълнител, който правеше след това свой концерт. Всъщност с този спектакъл успяхме да обиколим страната заедно с най-популярните ни музикални изпълнители. Така се оказа, че съм пял с дует "Ритон", с Панайот Панайотов, Тони Димитрова, Ваня Костова, Васил Найденов и даже с Лили Иванова, с която имаме два концерта във Варна през 1998 г.
След трупата на Пътуващия театър Янко Лозанов се явява на професионален кастинг за слово пред микрофон. Става дума за единствения и до днес безпрецедентен случай, в който Българската национална телевизия обявява открит кастинг за дублаж на сериала "Дързост и красота" заради обявена поради ниско заплащане стачка на утвърдения преди това екип от дублиращи актьори. Спечелвайки този кастинг, Янко Лозанов напуска Пътуващия театър и започва да озвучава Кларк Гарисън и Торн Форестър от популярната сапунка. Всъщност това не е първата изява на Янко в дублажа, защото още през 1995 г. Иван Танев го завежда на проби за дублаж на сериала "Есперанца" в Нова телевизия. Тогава обаче той не поема по този път.
Работата по "Дързост и красота" е била изключително много и натоварваща. Работело се е по 16 часа на ден. Това продължава няколко години, през които Янко Лозанов дублира и в други филми за различни студиа – студио "Доли", "Александра видео", "Тандем видео" и други. Конкретно в БНТ той работи по няколко филма за редакция "Кино", които остават за него невероятен спомен и изключителен професионален опит. Именно в тези продукции Янко е имал щастието да работи с големи актьори като Иван Иванов, с когото заедно озвучават "Клетниците", "Разходка в облаците", "Усещане за жена" – все филми, които по-късно са преправени с нов дублаж.
- Как попадна в съюза на слепите?
- Това за мен по някакъв начин се оказа предопределено, защото още във времето, когато озвучавах "Дързост и красота" имах изключителния шанс да се срещна с един великолепен актьор и аристократ на духа, когото аз гледах как работи буквално със зяпнала уста. Бях силно респектиран от неговите възможности. Това беше Петър Евангелатов. Той озвучаваше ролята на Ерик Форестър в "Дързост и красота" и аз имах щастието да седя до него, докато работехме. След това си тръгвахме заедно от сградата на телевизията. Сближихме се, тъй като аз много исках да се уча от него и му го казах директно, защото рефлексът ми още от детската радио-школа беше такъв – да питам и да продължавам да се уча. Той откликна радушно и ме съветваше много сърдечно и бащински. Когато се запознахме, Петър Евангелатов беше на 70, а аз на 29-30 години и той наистина се отнесе към мен като към син – с много внимание и търпение, с много мъдрост. Контактът ни продължи доста дълго и винаги след запис аз го изпращах до дома му, тъй като живеехме в една посока. Още тогава ми правеше впечатление, че обикновено той казваше "Сега се прибирам да си почина малко и после отивам да чета "говорещата" книга". На петия или шестия път аз го попитах каква е тази говореща книга. Тогава той ми разказа за Съюза на слепите, фонобиблиотеката и звукозаписното студио. Разказа ми, че това е начинът на хората с увредено зрение да четат, за което аз дотогава дори не се бях замислял. Много ме впечатлиха дисциплината и отговорността, с които Петър Евангелатов се отнасяше към този ангажимент. За него това беше кауза и още тогава той ми казваше, че може би някой ден не е лошо да ме доведе и да опитам и аз. За съжаление пътищата ни се разделиха и за мой ужасен срам и огромна болка той почина, без да успеем да се видим.
След като напуска дублажа в БНТ, Янко Лозанов остава без работа и без доходи за дълго време. Както самият той споделя, буквално е гладувал, докато не научава, че една от големите български корпоративни компании търси рекламен мениджър. Уморен от безкрайната несигурност на актьорското поприще и попреситил се от играта, Янко постъпва като PR-директор в корпоративната компания "СОТ-161". Там работи в продължение на 5 години и половина и нарича работата си "Втората академия в живота си".
"Първата беше академията на духа, а втората – академията на честта."
За разлика от актьорската гилдия, където силата е в словото, в новото поприще Янко работи с хора, свикнали да говорят малко, мислят бързо и действат още по-бързо. Там той се среща с изключителната оперативност на новата среда, в която попада.
"Там се научих на ефективност. На това да планираш, да проверяваш, да действаш и да поправяш. Това са четирите основни принципа на цикъла на качеството."
Така "СОТ" се оказва много градивен етап от неговия живот - както заради всичко, което преживява и научава там, така и заради възможността да се отдели от средата, с която е бил свързан от ранното си детство, и да я погледне отстрани.
Кризата от 2010 г. заличава рекламния отдел на компанията и принуждава Янко Лозанов да търси други пътища. Известно време той работи в импресарския отдел на една от музикалните компании, като организира участията на нейните изпълнители. През 2011 г. съдбата го изпраща в фирма за почистване, където той работи като търговски директор, отговарящ за корпоративните клиенти. След като кризата го застига и там, Янко Лозанов решава, че е крайно време да спре да бяга от онова, което "Бог ми е дал като дълг, защото аз гледам на таланта по този начин. Смятам, че талантът е дълг и бреме, което онзи, който притежава, е длъжен да обслужва и ако бяга от него, плаща много висока цена".
През 2013 г. Янко се среща с Добромир Чочов, за да го помоли да му предостави възможността да излее себе си, като запише пред микрофон произведения от българската класика. Чочов с готовност предоставя едно от студиата си, където в продължение на 10 месеца и над 600 часа Янко записва на аудио 50 часа подбран от него цикъл от качествени художествени творби на български автори в проза и стих. Това поставя основите на личния му проект, наречен "Слова български", който е негова недореализирана мечта още от 2003 година.
"Поставих си за цел и изследвах цялата българска рецитаторска традиция, в която съм възпитан и чийто наследник аз скромно се опитвам да бъда. Факт е, че преди 30 години известната и много обичана българска рецитаторска традиция беше нелепо прекъсната и с това прекъсване ние за съжаление заличихме постиженията на великолепни актьори и посланията на гениални автори."
Записаните от Янко Лозанов 50 часа включват цикъл поезия от 12 български автори, както и българска класическа проза. Сред тях е записано на аудио и първото уникално издание на "Под игото" от 1894 г. под редакцията на Иван Вазов, където читателите могат да слушат автентичния език на големия класик.
Всичките 50 часа аудио могат да се прослушат онлайн на уеб-сайта на Янко Лозанов: http://www.slova.bg.
Създавайки тази платформа, той има предвид няколко групи читатели – ученици и студенти, учители и преподаватели, студенти от НАТФИЗ, българи, живеещи зад граница и, разбира се, хората, лишени от зрение.
"Ако съм успял да рисувам образи, да създам характери, да пресъздам атмосфера и епоха, да пресъздам стилистика и послание в тези записани от мен творби, значи най-високата летва, най-правдивата оценка и най-суровия тест за моята работа би следвало да са хората, лишени от зрение."
Тогава Янко Лозанов се свързва със Съюза на слепите и подарява записите на Централната фонобиблиотека и на софийския център за социална рехабилитация на слепи.
"Предоставих ги, давайки си сметка, че това е капка в морето на вашия фонд от аудиозаписи. Искам просто да добавя и своя скромен принос към него, което за мен е огромна чест, имайки предвид половинвековната традиция на вашата фонобиблиотека и имената на големите актьори, които са записвали за нея."
Тогава Янко Лозанов става един от гласовете на нашите книги. До момента той е представил все още само 3 книги, но желанието му е да продължи да ни радва с гласа си.
"При вас се чувствам свободен като личност и като творец. Въпреки че спецификата е доста особена, аз имам свободата да правя това, което смятам за нужно. Не съм принуден да върша неща отвъд личната си естетическа представа за крайния продукт. Имам възможност да правя нещата така, както ги виждам. Може би някои от потребителите ще преценят, че работата ми е твърде емоционално натоварена, може би някои ще решат, че твърде много се заигравам, че съм твърде прецизен в артикулацията и изказа, но това е моят начин да изразявам себе си като актьор и да пресъздавам образите от художествените произведения."
- Какъв тип човек си?
- По-скоро съм аналитичен. Не съм човек на острото физическо действие. Не съм поклонник на екстремните спортове например, но съм дълбоко емоционален човек, избухлив съм, суетен съм и имам изключително обострено чувство за справедливост, за съжаление такава, каквато аз си я представям. Много от близките ми твърдят че приемам твърде присърце неща, които не заслужават чак такова внимание. Колеги пък напоследък твърдят, че изразните ми средства са твърде патетични, но аз смятам че без патос това означава нещо мъртво - без дух и без сърце. Твърдя, че не е възможно образци на високата българска класика да се интерпретират без патос. Като казвам патос, аз нямам предвид фалш обаче. Затова твърдя, че моята работа не е да бъда просто разказвач, аз съм тук заради това, което мога.
- Да разбирам ли, че не би се захванал с изчитането на учебник?
- За мен това би било загуба на време и на ресурс. Въобще напоследък отказвам да върша неща, които някой друг би могъл да направи с по-голям успех. Аз искам да давам на хората това, което мога. Аз съм тук, защото съм актьор. В момента, разбира се, чета каквото ми се предлага и не искам да бъда придирчив, но не допускам компромиси с изговора. За мен българският език е свещен и аз мисля, че правилният му изговор е дълг на актьорите.
- Какво е личното ти послание към нашите читатели и към читателите на говорещи книги?
- Първото, което бих искал да кажа, е, че изпитвам ням възторг и смирено, коленопреклонно благоговение пред силата на вашия дух.
Българската езикова структура е такава, че българският език трябва да бъде слушан, а не четен. В този смисъл това, че вие не четете, а слушате, по никакъв начин не ви лишава от възможността да възприемате написаното, ако онзи, който ви говори, знае как да говори. Българският език притежава изключителна мелодика и невероятна изразителност. Нашият език е такъв, че посланията му са изключително дълбоки, емоционални, цветни, пъстри, ярки и многопластови, когато той бъде изговарян на глас.
Така че, моето послание е - бъдете щастливи от това, че именно вие имате невероятната възможност да слушате словото, защото много от зрящите просто не чуват словото, а всичко изречено на български трябва да бъде слушано, а не четено! Това е мое послание и мое дълбоко убеждение, така че чуйте българското слово!

Разговора води:
Марина ПЕТКОВА



Назад

Всички статии на Брой 04, 2015

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБ
ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
Един висок и суров тест за мен
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Монтана
КОНКУРС
Програма "Христо Ботев" на БНР обявява поетичен конкурс "Зрящи сърца" за хора с увредено зрение
ЛИТЕРАТУРА
Скандален, дори суперскандален!!!
ОТНОСНО
Кошничарска фиеста преди Връбница
СПОРТ
Състезание по стрелба с лък между журналисти и незрящи




Архив на изданието
1 2 3 4