ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 07-08, 2015

Тема: КОНКУРС

Щастливец

От няколко дни съм в санаториума. С моя нов приятел Стойне правим обичайната си разходка преди вечеря.
- Ти Митко, шъ извиняваш - казва Стойне, - ама нали си невзрачен, та такова…
- Кой е невзрачен бе - прекъсвам го аз, - кой е невзрачен? Аз ли? Аз дето съм една глава по-висок от тебе и тежа десетина килограма повече от тебе. Аз ли съм невзрачен?
- Да бе, да бе, така е. Висок си, хубав си, ама нали на вас дето не виждате ви викат невзрачни.
- Не невзрачни бе, Стойне! Не невзрачни, а незрящи - поправям го аз.
- Знам бе, знам бе, ама аз обърках думата, защото нещо зъбите ми не са съвсем наред - не се предава Стойне, - та затова обърках думата.
А бе аз мога да ти оправя зъбите, си казвам наум, ама нейсе. И след като си изясняваме що е това "незрящ" и "невзрачен" аз и моят приятел продължаваме разходката си, защото до аперитива преди вечеря остава малко време, а при него ние лингвистични недоразумения нямаме.
Както вече разбрахте, аз съм с увредено зрение, незрящ или направо казано сляп, въпреки това съм твърде мобилен и обичам да се разхождам. Когато съм сам ползвам бял бастун. Веднъж, движейки се с моя приятел белия бастун, чувам:
- Здравей! Как си?
- Благодаря, добре съм - отговарям аз, - но не мога да те позная по гласа.
- Върви си по пътя бе - троснато казва гласът, - не говоря на теб. Приказвам по мобилния си телефон.
- Моля да ме извините - казвам притеснено аз и бързам да изляза от обсега на сърдития глас.
Слава Богу, не всички хора са недружелюбни. Много от тях ми помагат. Веднъж, изчаквайки да преминат няколко автомобила, за да премина и аз на свой ред от другата страна на улицата, чувам:
- Приятел, чакай, ей сега шъ тъ прекарам.
- А, не! Не разрешавам - отговарям аз.
- Защо бе, приятел - чуди се човекът, - аз искам да ти помогна да пресечеш улицата.
- Така може. Да ми помогнеш може, но да ме прекараш - не!
Та такива недоразумения се получават понякога, но общо взето съм щастлив. Така поне ми казват моите приятели, защото не съм могъл да видя това, което се случва около мен. Не било много лицеприятно. "Ти - викат, - Митко, си добре, че не виждаш. А бе направо си щастлив. И аз взех, че им повярвах. Един ден мой съученик от гимназията, с когото не бяхме се срещали много години, като ме видя, каза съчувствено:
- Ех, Митак, докъде си я докарал. Жалко, много жалко!
- Напротив - казвам му аз. - Аз съм по-добре от теб, защото ти виждаш и все не можеш да си харесаш жена, а за мен всички жени са хубави.
Това, което казвам за жените, е вярно, но то е тема за друг разговор.

Димитър ГРУДЕВ