Брой 07-08, 2015
Тема: ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
Запознайте се с Даниела
На редовните читатели на говорещи книги навярно е направил впечатление новият нежен, почти детски глас, с който от март зазвучаха някои от новозаписаните заглавия в звукозаписното студио на ССБ.
Името й е Даниела Николова. Родена е на 13 март 1978 година в София – зодия риби. Живее в столицата през целия си живот с изключение на година и половина, в която работи на сцената на драматичния театър "Гео Милев" в Стара Загора.
За разлика от актьорите, с които сме се срещали досега, Даниела не е випускник на НАТФИЗ, а завършва театралния колеж "Любен Гройс" през 2000 г. в класа на професор Елена Баева, с асистенти Биляна Петринска и Роберт Янакиев. Попитах я каква е разликата между театралната академия и колежа.
"Разликата е единствено в това, че в НАТФИЗ се учи 4 години, докато същият материал и същият брой учебни часове се изучават в нашия колеж за три години, при по-натоварена учебна програма и заетост всеки ден от сутрин до вечер, включително и събота. Единственият ни почивен ден беше неделя, в който пък разучавахме текстове или подготвяхме етюди."
- Как и кога избра актьорската професия?
- Винаги ми е харесвало да разказвам истории, да пея, да танцувам. Всяко изкуство ме е привличало, дори рисуването и приложните изкуства като керамиката. Шила съм даже гоблен. Привличали са ме всички красиви неща, всичко, свързано с това да изразиш себе си, възможността да фантазираш и да развиваш въображението си и да го използваш, за да създаваш красиви неща.
Още като дете много слушах детски приказки на грамофонни плочи. Много ги харесвах и знаех наизуст всичките, които имах вкъщи. Обожавах да чета книжки, обожавах някой да ми разказва приказки, а после аз да ги разказвам на някого. В училище бях много добра по български език и литература, а също и по рисуване.
Привличаха ме всички неща, свързани със сцена и изяви пред публика. Когато бях малка, гледайки някое дете в телевизионен филм, реклама или музикален клип, аз все си представях, че съм на неговото място. Когато си играехме с приятелчетата ми, много обичах да взимам интервю или пък на мен да ми вземат интервю, или пък да водя предаване, някое шоу или телевизионно състезание, каквито бях гледала по телевизията. Обичах тези превъплъщения и запомнях наизуст всички роли. Привличаше ме това, че ти можеш да си себе си, но в същото време във всяка една роля можеш да бъдеш различен и да имаш някакъв отделен живот. Това е като едно интересно приключение, което няма как да ти омръзне. Освен това ти го правиш по начин, по който никой друг не може да го направи.
Даниела постъпва в театралния колеж веднага, още с първото си кандидатстване. По нейни думи, приемният изпит не се е отличавал от този във висшето театрално училище. Като любопитна подробност тя ми разказа за тази част от приемния изпит, която е включвала импровизация на танц. На Даниела се е паднало да танцува с музиката на Лайза Минели, като задачата е била да се движи само напред и назад, без да мърда ръцете си.
"Аз много се учудих и казах, че това няма как да стане, но си сложих ръцете в джобовете, за да няма как да ги поместя, и се справих."
Самото кандидатстване и постъпване в колежа е станало стремително бързо. Връщайки се от почивка, Даниела решава да кандидатства, подава документи и фактически на по-следващия ден се явява на първия кандидат-студентски изпит. Разбира, че е приета в рамките на 6 дни и при това без никаква специална предварителна подготовка.
"Не знаех имената на хората, за които си говореха останалите кандидати, споделяйки, че са ги подготвяли за изпитите. Дори след първия изпитен ден си казах, че хората са се подготвяли толкова дълго време, а аз не съм се подготвяла, дори не знам за кого говорят, когато споменат някое име - къде съм тръгнала? Дори се чудех да ходя ли на следващия ден, или да се откажа. През нощта обаче сънувах много интересен сън. В съня ми имаше едни големи навити на ролки картони, които аз взимах, разгъвах и виждах черно-бял образа на Чарли Чаплин – множество еднакви образи. И когато се събудих, реших, че този сън не е случаен и че ще отида. Казах си, ако не друго, то поне ще имам още един интересен ден в живота си, независимо дали ще ме приемат, или не. Казах си, че ако не ме приемат, ще се готвя за следващата година, само че ме приеха."
След тригодишно обучение по актьорско майсторство дебютът на Даниела на професионална сцена е в Старозагорския драматичен театър "Гео Милев", където тя попада ден след абсолвентската си вечер и още през лятото започват репетициите за предстоящия театрален сезон.
Подобно на други актьори, Даниела Николова е била забелязана от директора на Старозагорския театър на едно от студентските представления. В Стара Загора тя работи година и половина до момента, в който разбира, че й предстои да стане майка, което я връща обратно в София. Освен общинската квартира и ниското заплащане – обстоятелства, които не бива да бъдат пренебрегвани – играните от Даниела роли не са били подходящи за бременна жена.
Сега синът й е на 13 години, а самата тя известно време работи в театрална къща "Мариета и Марионета" в ролята на Снежанка в продължение на няколко години. Освен това Даниела участва в снимки в "Бояна студио", като дори в последните няколко дни има ангажименти там.
"Честно казано, киното е моя страст, която до последно ще бъде много голяма част от живота ми. Всичко там ми е много интересно, много ми харесва и дори си мисля, че ако можеше очите ми да бъдат камера, аз щях да снимам отстрани още един филм. Привличат ме костюмите, декорите, целият реквизит, различните епохи, които се пресъздават, различните прически и гримове, та дори осветлението. Когато виждаш различни режисьори от различни държави с различните им стилове на работа, научаваш много за киното – режисьорската работа, работата на сценариста, за работата по костюмите... И всичко това е толкова интересно, толкова взаимосвързано, че аз приемам всички тези хора като свое семейство. Дори синът ми, който е там покрай мен още от бебе, също започна да се учи да снима реклами и филми.
Освен това разбрах колко е важно човек да учи чужди езици и това се превърна във втората ми страст. Много държа да науча поне четири езика.".
Досега Даниела Николова е изучавала английски, италиански, испански и руски езици, като най-добре се справя с английския и испанския.
- Какви роли си изпълнявала в киното и театъра?
- В Старозагорския театър ролите ми бяха няколко. Първите ми бяха в детско представление. В "Снимка с кукла" бях домакинята, след това в "Спасителят в ръжта" бях седемнадесетгодишна проститутка, момиче в един бар и една от бездомниците, които пеят в края на представлението много известна песен по стихотворение на Селинджър. Така че в тази пиеса всъщност имах три роли.
В представлението "Реката" на Иван Михайлов, което беше забележително и пожъна много голям успех, играх ролята на съпругата, а в друга детска пиеса играх ролята на майката и на едно духче. Понякога липсата на актьорски състав налагаше да играем по няколко роли в една и съща пиеса и трябваше да се действа много експедитивно при смяната на образите. Случи ми се дори да работя с един куклен режисьор и да участвам в пиеса и като драматичен, и като куклен актьор.
Докато бях в Стара Загора съм записвала също и радио и телевизионни реклами.
- От колко време си свързана с киното?
- Ако говорим за любовта ми към киното, тя е започнала още от мига, в който съм имала изобщо съзнанието да разбера какво е телевизия, какво е филм, какво е кино. Оттогава съм имала огромно желание, дори страст да се снимам. Питала съм родителите си дали ще ме заведат и къде трябва да отида, за да участвам в снимки, но те ме водеха и ме записваха на други неща като ски и спортна гимнастика.
Реалното ми влизане в света на киното стана, когато вече имах дете. Тогава една случайна жена, която аз не познах в първия момент, ме спря на улицата и се оказа, че тя не беше случайна жена, защото беше певицата Ирина Флорин. Не зная защо, но тогава тя просто ме хвана за рамото, докато се разминавахме на улицата и ми каза: "Днес там и там, в толкова часа има кастинг, отидете!". Аз, разбира се, отидох и бях приета. Кастингът беше за една сцена във френско-белгийския филм "Обиколката на Фландрия", където имах само три реплики на френски – "оui, оui, оui".
Общо взето ролите ми са били малки и епизодични, с не повече от 8 снимачни дни на продукция, както и в един късометражен филм с продължителност 29 минути. Филмът беше по поръчка на Министерството на здравеопазването във връзка с кампания против тютюнопушенето и аз бях в ролята на консултантка, при която идват хора, желаещи да се откажат от цигарите.
Самата Даниела е непушач и почитател на здравословния начин на живот.
"Уважавам много и живота и здравето, които са ни дадени от Бога, и смятам, че човек, който обича и уважава себе си, би трябвало да се стреми да пази както своето здраве, така и на всички хора около себе си."
Тя не е пълна вегетарианка, въпреки че предпочита безмесните ястия. От няколко години си пада по суровоядството и се чувства в отлична физическа форма.
- Какъв тип човек си?
- Може би това зависи от обстоятелствата и какви са ми целите и приоритетите в дадена ситуация. По-скоро мога да кажа, че съм спокойна, весела и забавна. Имам добро чувство за хумор и проявявам разбиране към хората. Понякога обаче бих могла да предпочета уединението, да поставям някаква граница или в краен случай да сменям темата. Но като цяло намирам подход към всякакъв тип хора и мисля, че мога да се разбирам с всякакъв тип характери. Това не ми е трудно. Умея да прощавам, приемам всекиго и не очаквам от никого да е перфектен, както и аз самата няма как да съм перфектна.
Умея да създавам настроение и да се забавлявам. Голяма романтичка и мечтателка съм. Понякога съм много искрена с хората, друг път пък предпочитам да запазя мислите и емоциите си за себе си. Като цяло имам самочувствие и често го показвам. Категоричен оптимист съм и мисля, че няма нещо, което да е в състояние да ме извади от релси, поне досега не мисля, че подобно нещо ми се е случвало.
Може много да се ядосаш, притесниш, може да си под голям стрес, което понякога е неизбежно, но въпросът е да не се тюхкаш, да не мрънкаш, да не се вайкаш, а да се постараеш да решиш проблема.
В Съюза на слепите Даниела Николова попада през март 2015 година. Дотогава единственият незрящ човек, с когото контактува, е нейната баба, която загубва зрение внезапно от глаукома на една твърде преклонна възраст.
В звукозаписното студио на ССБ тя идва по препоръка на актьора Янко Лозанов, с когото имат добри приятелски и колегиални отношения и в еднаква степен обичат професията си.
"Дойдох, хареса ми обстановката, работата, атмосферата и хората, с които разбрах, че ще трябва да работя. Честно казано, аз много обичам да чета книги за себе си. Имало е случаи, когато съм била по-свободна, да чета от сутрин до вечер. В последните години обаче нямах толкова свободно време за четене и сега чета тук с огромно удоволствие. Още повече че при вас започнах да чета нови за мен жанрове, които не съм харесвала преди това, но вероятно не съм попадала на добри автори. Но сега книгите, които ми дават да чета, са много интересни."
Като куриоз първата, изчетена от Даниела, говореща книга се случи да бъде "Скритият живот на една помакиня" от скандалния писател Христо Стоянов.
Книгата е написана в един твърде натуралистичен и дори вулгарен стил и с нежния й, почти детски глас тя звучеше, най-меко казано, странно, създавайки едва ли не усещането за някакъв своеобразен тест за издръжливост, на който е подложен новият четец.
- Това не те ли стресна?
- Ами не, именно защото съм чела толкова много книги. Вкъщи имаме толкова много, че може би бихме могли да отворим една частна библиотека и ако някой ден имам възможност, бих направила свой бизнес да отворя собствена книжарница.
Общо взето аз знам колко много интересни и хубави книги са написани и че сред това множество човек може да попадне и на такава, която изобщо да не му допада и дори би се зачудил, че такава книга въобще е била напечатана и пусната да се разпространява, че някой я е одобрил и как е възможно някой да напише подобно нещо, да разсъждава и да се изразява по такъв начин. Нямах търпение да я приключа и да се махне от главата ми. Не искам дори да си я спомням, защото аз съм такъв човек, който предпочита да си спомня хубавите и впечатляващи книги, тези, които аз бих предпочела да имам вкъщи и бих препоръчала на сина си, на близките си и на другите хора. Чела съм чудесни книги, които са докосвали и ума, и душата ми. Няма как да четеш на хората и да искаш посланието на книгата да достигне до тях, ако тя не се е пречупила през собствените ти чувства и възприятия.
Така че най-сложното в този вид актьорска работа е, когато четеш нещо, което силно разтърсва душата ти, гласът ти трепери и очите ти са насълзени, обаче ти бършеш очи, опитваш се да преглътнеш, да дишаш нормално и да продължиш да четеш. Разликата да четеш за себе си и да го правиш за други хора е наистина огромна.
- Как приемаш факта, че прочетените сега от теб книги ще останат и ще бъдат слушани от поне две поколения след нас, докато са все още актуални като тематика?
- Аз оценявам това, осъзнавам го много добре и то всъщност ме кара още повече да се старая, защото четейки за други хора, ти не можеш да не си ги представяш по някакъв начин. Представяш си, че може би точно в този момент докосваш някаква част от живота на тези хора, че може би нещо подобно се е случило на тях или техни близки, че може би са били свидетели на подобно събитие, описано в книгата, или пък са били поставяни пред подобна дилема. Ти знаеш, че прочетеното от теб остава, знаеш, че можеш да накараш хората да искат отново и отново да прослушат този запис или пък да кажат - "О, не, не искам да слушам книги, записани от тази жена!".
Всичко това не е без значение и актьорът носи огромна отговорност, заставайки пред микрофона. Един професионален актьор винаги може да усети ритъма и настроението на книгата, без изобщо да я е преглеждал предварително. Той просто оставя книгата да го води и това трябва да се усеща от хората, на които я поднасяш. И аз с ръка на сърцето мога да кажа, че идвам с удоволствие на работа тук и нямам търпение да разбера какво ще се случи по-нататък във всяка от книгите, които чета. Много е важно човек да харесва това, което работи.
- Какво би искала да кажеш на хората, които четат говорещи книги?
- Надявам се да са щастливи – това е най важното. Надявам се да са здрави, да са максимално спокойни, каквото и да се случва. Да знаят във всеки един момент каква е целта в живота им – да не живеят безцелно, а да мечтаят смело. Да си развихрят въображението, да са позитивни и да постигат мечтите си. Да отделят внимание и да се съсредоточават върху хубавите неща, които им носят добри, позитивни емоции и да помнят, че дори ако не знаят, не разбират или не умеят нещо, това изобщо не е проблем. Никога не е късно. Човек винаги може да научи нещо ново, винаги може да промени, да подобри нещо в живота си, защото в него нищо не е постоянно. В живота стават и чудеса. Аз съм християнка, вярвам в Бог, вярвам, че за всекиго под слънцето има място и се надявам всички просто да са щастливи.
Радвам се, че се интересуват от книги и се надявам да си представят всичко, което слушат от мен и от останалите колеги, да го харесват, да им доставя удоволствие и с радост да слушат нашите записи.
Разговора води:
Марина ПЕТКОВА
Всички статии на Брой 07-08, 2015
АБСУРД
Петима квестори пазят незрящ ученик да не препише на матурата!ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ
В управителния съвет на ССБПрограма за дейността на Съюза на слепите в България през 2015 година
ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
Запознайте се с ДаниелаИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
ДобричПлевен
Кърджали
ИНТЕРВЮ
Екстремно изживяванеКОНКУРС
И се нареди сред баш майсторитеЩастливец
ЛЮБОПИТНО
Историята на едно специално кино в ПекинДоброто няма почивен ден. Разказ за една разходка със слепи хора в парка.