ЗАРИ - Специализирано издание на Съюза на слепите в България

Брой 07-08, 2015

Тема: ПЪТЕПИС

По долината на река Сома

Макар рядко, но отвреме навреме преглеждам своите реликви – модели на различни исторически забележителности, които съм посетил, други сувенири и ето, бели като тебешир камъни, събрани от брега на Ла Манша, и шрапнели от долината на река Сома във Франция. В съзнанието ми изплува всичко, което преживях преди повече от 5 години.
В едно ранно септемврийско утро с учениците от "Рочестър индипендънт колидж" се качихме на автобус и потеглихме на открит урок по история на мястото на събития от Първата световна война. Сред придружаващите учители беше и съпругата ми, а аз имах щастието да заема последното свободно място. След около час и половина бяхме във Фолкстън, откъдето започва тунелът под Ла Манша. Тунелът е уникално съоръжение. Дълъг е около 50 километра и се състои от три тръби. Лявата и дясната са за движение в двете посоки, а средната е аварийна. В случай на инцидент хората се евакуират в нея. В тунела се движат само влакове, защото те не изхвърлят изгорели газове и не се налага да има специална вентилационна система. Освен пътнически и товарни влакове от единия до другия бряг на канала се движат и така наречените совалки. Това са пак влакове, но те превозват автомобили, камиони и автобуси. На една такава совалка се качи нашият автобус. Той влезе в задната част на влака и се придвижи до най-предния вагон, като между вагоните леко подрусваше. След него се нанизаха много други превозни средства. Вероятно вагоните бяха по-широки от стандартния размер, защото от двете страни на автобуса имаше пространство за минаване на пътниците. По време на пътуването на влака всички пътници са задължени да слязат от превозните средства и да застанат в пространството зад тях. В случай на евакуация да могат бързо да напуснат влака. Преди потеглянето на влака автоматично се спуснаха прегради между вагоните, през които може да се мине през врата. Да пътуваш под дъното на морето не е от най-приятните изживявания. Пътуването трае половин час. Учениците бяха предупредени да не снимат във влака, защото камерите засичат светкавицата и подават сигнал, че има късо съединение. Както всички деца, така и нашите не се съобразиха особено с направеното предупреждение и след малко чухме във високоговорителя глас, който съобщи, че в нашия вагон е открит инцидент и веднага трябва да се придвижим в съседния вагон. Направената бърза проверка установи, че някой все пак е използвал фотоапарат. Щом влакът спря вече на френска територия, преградите между вагоните изчезнаха и се отвори изход в предната му част. Автомобилите слязоха, без да се движат на заден ход. След малко се носехме по локалните пътища на Франция.
Учителят по история Джон – така му казваха всички, включително и учениците – обясни, че отиваме в долината на река Сомa. В този район са проведени най-тежките сражения по време на Първата световна война. Именно на тази тема щеше да бъде урокът на мястото на събитията. Никога и никъде не сме имали по-добър екскурзовод. Ние бяхме предупредени, че макар да са изминали повече от 90 години от онези събития, все още е възможно в района да се открие неизбухнал снаряд или бомба. Слязохме от автобуса на място, където е минавала фронтовата линия на 2 юли 1916 година. За тази дата е било предвидено решително настъпление на английската армия. След много интензивна артилерийска подготовка, при която срещу немските позиции са били изстреляни 1 милион и 500 хиляди снаряда, войниците получили нареждане да тръгнат към окопите на врага. Английското командване е било убедено, че немците са смазани от огъня на оръдията и на бойците било казано да се движат спокойно, прави и дори, които желаят, да си запалят лула. Тази грешка струва много скъпо на атакуващата армия. Оказва се, че немците са се окопали дълбоко, като е имало бункери с дълбочина девет метра и съвсем не са лишени от възможността да се съпротивляват. Те изкарват множество тежки картечници и откриват смъртоносен огън срещу приближаващите английски войници. В този ден и в тази част на фронта са убити 40 хиляди души от настъпващата армия. Единствено един ирландски капитан е казал: "Моите войници ще тичат към немската позиция приведени и с пушки, готови за стрелба". Тази рота е дала най-малко жертви.
Джон разказа за друг командир капитан Данкън Мартин, който бил по професия архитект и имал много ясна пространствена ориентация. Дълго време преди атаката той предупреждавал командването, че в неговия район, ако немците разположат една картечница "между ей това дърво и тази църква – посочва Джон – ще ни избият всичките". Командването не се съобразява с неговото предупреждение. Той излиза в отпуск една седмица и отива в Лондон, където на по-висше командване представя изработен от дърво модел на местността и отново изразява своите опасения. И този път никой не обръща внимание на това. В деня преди атаката той обяснил на войниците какво евентуално ги очаква. Един от тях, осемнадесетгодишен младеж, пише стихотворение-писмо до неговите близки, в което вълнуващо споделя чувствата си при приближаващата смърт. Осемнадесетгодишен ученик от колежа прочете стихотворението на мястото на атаката и ние всички не можахме да сдържим сълзите си.
На следващия ден става точно това, от което се е опасявал капитан Мартин. Немците разполагат картечница между дървото и църквата и избиват почти цялата рота, включително войника-поет и капитана. По време на атаката загиналите войници са наброявали 250 хиляди души. Днес по тези места в правоъгълник с дължина 18 мили и широчина 10 има 250 английски военни гробища. Има и издигнат мемориал с имената на всички убити. Джон подкани учениците да отидат там и да открият своите фамилии. Качихме се отново на автобуса и спряхме пред огромен кратер. На това място английските войници прокопали дълбок тунел точно под немската позиция. В тунела бил зареден взрив с обема на една стая. Експлозията хвърлила във въздуха цялата позиция, като отломки от оръжия, боеприпаси и пръст са летели на височина 1500 метра, по сведения на пилоти от авиацията. На това място днес е останал само кратерът. Земята все още е осеяна с шрапнели. Събирам от тях и грижливо ги увивам в лист хартия. През изминалите години металните късове са ръждясали и приличат на счукани в някаква страшна мелница червеникави камъни.
Спираме на друг участък от фронта, където все още са запазени противотанкови циментови ограждения и окопи, изградени от немците. "Тук – казва Джон – са атакували канадски войници". И тук хиляди канадски младежи са дошли от другата страна на океана, за да положат костите си по полетата на Франция. Когато посещавам военно гробище, винаги в съзнанието ми изниква онзи паметник на загиналите канадски войници в Грийн парк, недалеч от Бъкингамския дворец. Той символично показва как течащата вода на времето отнася падналите листа. Тези листа са загиналите войници от двете страни на фронтовата линия.
"Ученици – обяснява Джон, – тук в долината на река Сомa беше пречупен гръбнакът на немската армия. Тук обаче умря и старата Англия. Преди тази война хората от по-нисшата класа приемаха безусловно нарежданията на онези от по-висшата. Те бяxа убедени, че управляващите държавата и командващите армията не грешат. На всяка заповед или нареждане отговорът беше - "Йес, сър!". По време на тази война стана ясно за всички, че хората от горната класа също грешат. Английският войник нямаше нищо против тази война, но имаше против начина, по който тя се води. Оттогава народът подлага на съмнение и анализ всичко казано отгоре. Това е дало отражение и на вашето мислене днес".
Напускаме Франция в късния следобед. Смрачава се, минаваме през китни селца, без да спираме. На мен лично ми се искаше да влезем в едно от местните кафета и задено с учениците да опустошим запасите от прекрасни френски сладкиши. Совалката поглъща нашия автобус. Гмурваме се в тунела и след малко се озоваваме от другата страна на Ла Манша. Мисля си колко жертви е дала Англия за освобождаването на Франция през миналия век в двете световни войни. Имам чувството обаче, че французите не гледат на англичаните като на освободители. Нямат заслужената благодарност към тях за дадените жертви. Многобройните английски военни гробища във Франция представляват обширни зелени полета с хиляди надгробни плочи, на които пише името на войника, неговия чин и подразделение. Наоколо се усеща едно спокойствие и чистота. Чистотата вероятно лъха от невинните души на погребаните млади хора.
Всички знаем, че основната тежест на Втората световна война изнесоха руските войници, но през Първата тя се стовари върху плещите на английската армия. Спомням си за сраженията в Белгия при Ипр, където за пръв път немците са използвали отровния газ "Иприт". Считало се е, че заразеният от трипер войник се е cамонаранил и наказанието е било едно – разстрел.
Зимата мина и един топъл мартенски ден се насочихме със съпругата ми към Рамсгейт – крайморски курорт, отново на брега на Ла Манша. Гледаме следите по пясъка от маратонки - по-големи на мъжете и по-малки на жените, а до тях следи от боси крачета на деца и кучета. В далечината се виждат пристигащи и заминаващи огромни кораби и фериботи. Над главата ми прелита самолет, вероятно с някакъв товар от Европа. Събирам парченца от белите като тебешир скали и ги слагам при шрапнелите от Франция. Пролетният ден, плискащите се вълни и оживлението наоколо неизбежно навеждат на мисълта – дано никога повече млади хора не загиват във войни.

Йордан МЛАДЕНОВ