Брой 09, 2015
Тема: ПЪТЕПИС
На международна регата по Дунав
Когато разбрахме, че двете изчезнали лодки "ЯЛ 6", собственост на Съюза на слепите, се намериха в язовир Искър, ние тук в София бяхме много заинтригувани. Научихме, че Съюзът заделя пари за оборудването и пускането им отново на вода в Панчаревското езеро. През есента на 2013 г. заведохме потребителите на Центъра за социална рехабилитация и интеграция на хора със зрителни увреждания за първото гребане. Беше пълен хаос. Нямаше лодководачи, не знаехме как да гребем, карахме на зигзаг по езерото, добре че нямаше други лодки. И все пак преживяването можеше да се нарече изключително. Близостта на водата, природата наоколо, близката планина – всичко това го чувстваш с цялото си същество и не е необходимо да го виждаш.
Мина доста време, когато един ден на ул. "Цар Симеон" 110 дойдоха трима души – Филип, Николай и Слави. Последният е незрящ, бивш моряк и настоящ ветроходец. Останалите двама са правоспособни лодководачи и ветроходци. Те предложиха доброволно, без заплащане да тренират слепи, желаещи да се занимават с гребане. Направихме две колективни посещения на езерото, а най-запалените гребци започнаха усилено да тренират.
Когато чух, че се подготвя участие в международната регата по река Дунав, аз не вярвах това да стане. Търсеше се финансиране за транспорт на едната от лодките, храна за екипажа, такси, палатки и тъй насетне. Бях твърдо решен да участвам. Отидох на една тренировка с бъдещия екипаж и карахме 6 часа в езерото при 32 градуса температура – условия, близки до реалните по време на регатата. Установих, че гребането е спорт за мен. Нямах нито мускулна треска, нито мазоли, а единствено бях много изгорял от слънцето. Регионалната съюзна организация в София имаше решение да отпусне 1500 лева за регатата. Чакаше се още финансиране, което дойде три дни преди заминаването. Най-после на 9 август по-голямата част от екипажа се събра в Панчарево. Лодката беше натоварена в каросерията на един камион-кран и потеглихме за Видин. Камионът щеше да ни придружава през цялото време и накрая да върне лодката в София.
Международната регата се проведе тази година за шестдесети път. В нея участват гребци и ветроходци от всички крайдунавски страни. Сега участниците бяха около 160 човека, като най-многобройна група се очертаваха немците – 53 души. За пръв път в регатата организирано участват незрящи и то от България. Инициатор за всичко това беше Слави, а двамата ентусиасти лодководачи прегърнаха идеята и действаха тя да стане реалност. Николай не можа да дойде. Той ни изпрати с пожеланието – "Три фута под кила и попътен вятър". По-късно разбрах колко важно е било това пожелание. Екипажът през първите три дни наброяваше 7 души – Вихър Пеев, Йордан Младенов, Мария Бишкова, Михаил Недков, Сашо Шипков и нашият капитан Филип Битраков.
Лодката беше пусната на вода на плажа във Видин. Камионът затъна в пясъка, но ние успяхме да го избутаме, с което все още се чувстваме горди. Опънахме палатките на самия плаж - не точно в лагера, за да сме близо до лодката. На другия ден ни очакваше адска жега и почивка за регатата. Когато се събудих, слънцето вече печеше доста силно, но към обяд то стана непоносимо. Някои потърсиха сянка под камиона, а аз и Михаил блажено се отпуснахме в хладните води на Дунав. Вечерта направихме лека тренировка нагоре срещу течението и стигнахме почти до Дунав мост 2. Сутринта трябваше да станем рано в 5 часа, защото ни очакваше още по-голяма жега и преход до Лом от 48 километра. Бях доста притеснен, а чувствах, че и другите се притесняват от една единствена мисъл - дали ще успеем. Средната възраст на гребците беше 58 години. Голям кураж ни даде Андрей от Русе – 33 пъти участвал в регатата. "Не бойте се! – казваше той. – Вие сте 6 гребци. Лодката ви ще се движи с около 10 километра в час. Спрете и обядвайте на Рациария, а после спокойно продължете към Лом."
Потеглихме в 7 часа. Доста бързо пресякохме пристанището на града. Минахме покрай запустелите химически заводи и оставихме зад себе си последните къщи на Видин. Капитанът ни описваше природата наоколо. Поразителното в река Дунав е тишината. Водата изглежда синя и в комбинация със зеленината от двете й страни се очертава една изключителна картина. Чуваше се някъде далеч шумът от колите по пътя към Лом. С кратки почивки към 12 часа акостирахме в Рациария. Очаквах с нетърпение студената бира и топлите кебапчета. Акостирането става на необорудван бряг. Няма кей. Слиза се направо във водата и качването е по същия начин.
След обяда капитанът беше решил да направи сянка на лодката с едно от платната. Ние имахме мачта и платна. При попътен или поне страничен вятър можеше да се носим по реката със силата на вятъра, без да гребем. Този ден това щастие не ни се усмихна. Стана нещо друго. Един от членовете на екипажа се оплака, че от платното не вижда греблото си и това му пречи. Ние настояхме да не се сваля платното, защото гребането става със слушане на командите, а не с гледане. Същият член на екипажа отказа да сложи и спасителната жилетка. Влезе в спор с капитана, а после и с друг член на екипажа, който му припомни, че трябва да изпълнява нарежданията. Стана скандал пред очите на другите участници в регатата почти на средата на реката. При настъпилата неразбория аз започнах да се съмнявам, че ще стигнем до Лом, а оставаха още само 18 километра. В крайна сметка капитанът нареди двамата спорещи да оставят греблата и продължихме с 4 гребци.
Нарочно описвам подробно скандала, защото всички, които тепърва мислят да участват в подобно нещо, трябва да знаят, че къмпинговите условия, жегата или лошото време, физическите усилия опъват нервите на човека и той ако не успее да ги сдържи, приятното пътуване за всички може да стане ад. Още нещо трябва да се знае от самото начало – на борда на лодката трябва безпрекословно да се слуша капитанът. Той носи юридическата и моралната отговорност за целия екипажа.
По време на регатата има изискване всички участници да са пристигнали в лагера до 6 часа. В случай че някой не е пристигнал и не се е обадил, започва издирване с хеликоптер или катер. Разходите за издирването се плащат от издирвания. Ние пристигнахме в Лом в 6 часа и 15 минути, като преди 6 се обадихме за нашето малко закъснение. Всички останали дни не сме закъснели нито с минута.
Какво блаженство е след като акостираш, да седнеш в първото ресторантче на студена бира! Лично аз изпивах четири литра течност. В Козлодуй, плавайки покрай кораба "Радецки", капитанът извади тромпет и засвири "Тих бял Дунав се вълнува". В село Остров се разделихме с трима души от екипажа. Славчо Дедиков и Мария Бишкова бяха заявили, че ще участват три дни и си заминаха. Поради лош психоклимат на борда единодушно изгонихме още един член на екипажа. Останахме трима гребци. Чак в Свищов очаквахме към нас да се присъединят още хора, а дотам имаше повече от 100 километра. Капитанът остави руля и се присъедини да гребе с нас. В един от преходите не слязохме от лодката 11 часа при 35 градуса температура. Пикаехме през борда и се чувствахме като морски вълци. Наоколо можеха да ни видят само дърветата от двата бряга.
Когато стана скандалът в реката, много интересна беше реакцията на останалите участници в регатата. Едно кану се доближи до нас и човекът в него каза: "Извинявайте, момчета, че се намесвам. Аз съм правоспособен лодководач. Виждам, че вие имате добър синхрон и съм сигурен, че ще се справите. В началото винаги е трудно". В Козлодуй Поли, една от организаторките, ни успокояваше: "Не се притеснявайте. Когато за пръв път тръгнахме на такъв поход, бяхме в лодката само момичета. В началото щяхме да се избием". Всички искаха да ни дадат кураж. Макар и в намален състав, по-нататък нещата тръгнаха по друг начин. Оказа се, че Мишо свири прекрасно на китара. Даже три месеца е свирил на круизен кораб в Средиземно море. Тромпетът на капитана и китарата огласяха лагера всяка вечер. При нас започнаха да идват и българи, и чужденци. От четири човека трима говорехме английски език. Английски говореше и шофьорът на камиона Сашо, който също беше ветроходец. Една вечер отивах към душовете, когато един млад човек ме попита – "Къде са палатките на незрящите?". Това се казва интеграция. Заедно пътуваме, посрещаме различни предизвикателства и се забавляваме.
Няма да споменавам прекрасната ракия, която си купувахме по крайбрежните селца. Фантастичната дунавска риба в ресторантчетата и гостоприемното посрещане във всяко населено място. Пристигането на регатата е празник за местното население. Посрещаха ни с литературно-музикални програми и танци, речи на кметовете и други видни гости. Вечер ни предлагаха паничка боб или рибена чорба.
В Свищов се присъединиха към нас Слави Цветков и неговият 16-годишен син Веско. Имахме вече още два чифта силни ръце. От всички преходи най-дълго беше разстоянието между Свищов и Русе. Малко стряскащо звучеше 55 километра, но имахме късмет. Духна попътен вятър, прибрахме греблата и се понесохме с 12 километра в час по течението. Вятърът обаче се усили, вдигнаха се вълни. Капитанът нареди да се свали голямото платно, а след това и малкото. Никога не съм предполагал, че вятърът може да движи лодката и без платна. Вълните станаха доста големи и Веско каза: "Капитане, ако бях на твое място, щях да акостирам". Капитанът отговори: "Защо да акостираме, нали сме тръгнали за Русе?". В Русе ни интервюираха журналисти от голям местен вестник. Един ден почивка в големия град и после отново на път. Разстоянието до село Ряхово беше 31 километра. Още в началото духна насрещен вятър. Отново с учудване установих, че вятърът колкото помага, когато е попътен, толкова пречи, ако е насрещен. Не можехме да спрем и за почивка, защото лодката се връщаше обратно срещу течението. Минахме под Дунав мост 1. За мен беше голямо преживяване. Бяхме бурно приветствани от работниците, които боядисваха моста. Ние също им отговорихме с възторжени викове. Бурната река, мостът над нас – всичко това беше наистина забележително. Спряхме за почивка едва на 800 метра от лагера в едно заливче. Почти връхлетяхме върху мрежата на възрастен рибар. След Никопол при нас се качи най-възрастният участник в регатата Адмирала. Той е на 84 години и 48 пъти е участвал в нея. Бяхме го поставили на носа да наблюдава за плитчини. Още не бяхме акостирали, когато той извика към рибаря: "Продаваш ли ракия?".
Добрахме се до лагера. Вятърът се усили още повече. Вълните станаха толкова големи, че някои от тях прехвърляха борда на лодката. "Дунав може да прави по-мръсни номера от морето" – казваше Адмирала и беше прав. Седнахме вечерта и Слави заедно с капитана обсъдиха ситуацията. Прогнозата беше за още по-силен насрещен вятър и проливен дъжд през следващите три дни. Единодушно беше мнението, че пътуването нататък не е безопасно нито за екипажа, нито за лодката. Взехме решение сутринта да качим лодката на камиона и да потеглим обратно за София. Изминали бяхме 330 километра и оставаха само около 60 до Силистра, но беше опасно да продължим. В тази си част реката е широка над 1 километър. Двата бряга представляват гъста гора, чиито дървета са обвити с бръшлян. Има много водоплаващи птици. Всички казват, че нататък било още по-красиво. С голямо съжаление си тръгнахме. Представяхме си последното акостиране в Силистра, партито за всички участници, последната вечер и нашето триумфално завръщане. В крайна сметка все пак е по-важно, че се върнахме невредими и ние, и лодката, която 12 дни беше наш втори дом. Искрено се надяваме, че още слепи и слабовиждащи хора ще се включат в бъдещи регати. Очакваме на борда повече младежи, жадни за приключения и купон на полеви условия.
Специални благодарности изказваме на нашите спонсори - Фондация "Български спорт", Регионална съюзна организация - София и спортен клуб "Вая" Бургас.
Йордан МЛАДЕНОВ
Всички статии на Брой 09, 2015
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
ДобричКърджали
Монтана
София
Пловдив
Плевен
