Брой 09, 2015
Тема: ИНТЕРВЮ
Блиц
Вече шест години конкурсът за поезия "Зрящи сърца", рожба на програма "Христо Ботев" на Българското национално радио, приютява даровитото вдъхновение на слепите поети в България.
Понеже Бог е отредил хората със зрителни увреждания непрекъснато да се борят с проблемите в живота, те намират утеха в най-истинската форма за душевна разтуха - писането на стихове. Подадената ръка от страна на Националното радио е жест, за който може много да се говори. Ние, слепите поети, дължим огромна благодарност на целия екип на предаването "Познати, непознати" и главно на водещата Цвети Николова за възможността стиховете на повече от сто наши приятели и колеги по съдба да видят бял свят. Едни по-добри, други още по-добри, но всички еднакво силно заредени с позитивна енергия и нагласа за свобода на мисълта.
С две от дамите, участвали в поетичния конкурс, спечелили първо и второ място, искам да ви срещна днес и да представя техните творчески дръзновения на вашето внимание под формата на едно импровизирано блиц интервю.
Това са Лушка Маджарова от град Лъки и Димка Дамянова от Пловдив.
- Откога се занимавате с писане на стихове?
Лушка:
- Започнах да пиша, след като загубих зрение. Не съм правила опити да пиша стихове по-рано поради житейски обстоятелства. Всичко дойде от само себе си и стигна до издаването на първата ми стихосбирка "Живот като миг".
Димка:
- От ученическите години. Тогава беше времето на лексиконите. На кратките стихове от типа на хайку. Обичах много да пиша стихове и да ги чета на приятели в компания. Казваха ми, че трябва да стана писателка.
- Какво ви доведе в "Зрящи сърца"?
Лушка:
- Исках да докажа себе си и да покажа, че съм като другите.
Димка:
- Изпратих моите стихове за конкурса с мисълта да проверя дали това, което съм написала като незряща, ще докосне сърцата на околните.
- Конкурсът е главна част от проекта на програма "Христо Ботев" "Познати и непознати". Какво не знаем за вас?
Лушка:
- Хората, които ме познават, знаят всичко за мен. Стремя се да правя това, което ми създава радост. Като знам, че достойните личности живеят до 120 години, както се казва – ще поживеем и ще видим.
Димка:
- Преди да загубя зрение бях национален състезател по скокове във вода. Имам 101 скока. Сто и вторият се оказа фатален. Завършила съм Музикалното училище в Пловдив.
- Двете сте като в онази песен за двата стръка иглика. Едната израснала в топлата пазва на Средна гора, а другата под жаркото тракийско слънце. Какво ви топли, когато ви обгърне студенината на околния свят?
Лушка:
- Честно да ти кажа, за мен няма студенина. Обгърната съм отвсякъде с хубави хора. Имам прекрасно семейство. Децата и внуците ми помагат във всичко. Имам чудесен съпруг, който бди над мен като орел. Не дава да падне косъм върху главата ми.
Димка:
- Когато ме обгърне студенината на околния свят, разчитам единствено на акумулиращата печка. Шегувам се, разбира се. Най-много в живота ме топли обичта на моя съпруг, песента на славея на двора, лъчите на слънцето, които ме докосват сутрин рано.
- Как изглежда светът през очите на незрящите?
Лушка:
- Загубих зрение на 37 години. Това, че познавам света като зряща, е невероятно. Сънищата ми са наситени с цветове. Виждам цветята и дърветата както преди и когато отворя очи, имам чувството, че съм с нормално зрение. В началото ми беше трудно. Сега е друго. Свикнах и благодарение на семейството се намирам в отлична форма във всяко едно отношение. Светът е прекрасен и трябва да се стремим да продължаваме хубавите мигове.
Димка:
- Светът през очите на незрящите изглежда много интересен. Понякога тъжен, понякога палав и игрив, но винаги весел и непредвидим. И пълен с какви ли не изненади.
- Според вас какво е необходимо на хората, за да бъдат щастливи?
Лушка:
- Да си помагат един на друг и да не изпадат в отчаяние. Да бъдат силни духом. Да не ги напуска никога обичта в сърцата. Човек трябва да живее преди всичко с любов.
Димка:
- Да няма войни и да има истинска любов между хората. Всеки да бъде готов да помогне на другия, за да бъде щастлив като него.
- От какво ви боли най-много?
Лушка:
- От това, че някои хора нямат хляб и топлина в домовете си. Моля да няма бедни и болни. Ние, хората с увреждания, сме равноправни и се борим непрекъснато за правата си. Трудно е, но нямаме друг избор.
Димка:
- Най-много ме боли от предателството. Особено когато е било от човек, когото съм обичала и държала на него.
- Най-трудната крачка във вашия живот?
Лушка:
- В живота съм имала много трудни крачки, но не съм се спирала, не съм се страхувала да ги направя. На препятствията съм гледала като на нещо мимолетно и не съм се огъвала пред тях.
Димка:
- Когато се налага заради това, че съм сляпа, да си премълчавам. Това ме убива.
- С какво не бихте се разделили никога?
Лушка:
- С любовта в сърцето ми.
Димка:
- С плюшените играчки, изпълващи немалка част от дома ми, и двете котета, които ме посрещат с много любов, когато се прибирам вкъщи.
- Каква е цената на зрението?
Лушка:
- Голяма. Неоценима. Ценя дори и това, което ми е останало. Частицата светлина, която ми е останала, е по-ценна от всичките пари на света.
Димка:
- Какво е небе без слънце, нощ без звезди? Така бих определила да имаш или да нямаш зрение. А що се отнася за цената - зрението няма цена. То не може да се купи нито със злато, нито с диаманти.
- А каква е цената на приятелството?
Лушка:
- Приятелството и предателството вървят ръка за ръка.Виновни са и двете страни.
Димка:
- Изобщо има ли го в днешни времена?
- Имате ли кумир и кой е той?
Лушка:
- Кумирът, към който се стремя цял живот, е бъдещето. Бъдещето е моят кумир.
Димка:
- Лили Иванова. Нали помните какво бяха казали преди години за нея - времето се бои от пирамидите, пирамидите се боят от Лили Иванова.
- Славата тежко бреме ли е?
Лушка:
- За мен славата не съществува. Не съм се чувствала никога велика. Стремяла съм се да дам на другите най-доброто от себе си.
Димка:
- Категорично да! Тя винаги е била съпроводена с много лишения и труд и още повече - завист от страна на ближните, когато постигнеш някакъв успех.
- Освен с писане на стихове с какво друго се занимавате?
Лушка:
- Имаме голяма градина. Моят съпруг я направи с цел да има къде да ида, когато искам да си почивам. Садим картофи, домати и други видове плодове и зеленчуци. Занимавам се с домакинството като всяка нормална българска жена. Спортувам дори и на тези години, на които съм в момента. Вземам участие в ежегодните национални и международни спортни мероприятия, организирани за хората в неравностойно положение.
Димка:
- И аз като Лушка не си стоя мирно и кротко вкъщи. Голямата ми слабост обаче е музиката, благодарение на която със съпруга ми повече от седем години обираме овациите на публиката из цялата страна. Лично аз с много любов пея песните на моя кумир и хората казват, че съм втората Лили Иванова. Старая се да спортувам активно, обичам шопинг терапията. Болна съм на тема чистота. Обожавам готвенето.
- Опишете се с едно изречение…
Лушка:
- Обичам сутрин по роса да тичам,
с очите си света пред мене да обгръщам
и никога от идващия ден глава да не отвръщам.
Това е, такава съм, не крия.
И вие ми простете,
че воля имам да летя.
Не ме съдете.
Димка:
- Борбена, упорита, любеща и състрадателна.
- Вашето послание към читателите на списанието…
Лушка:
- Да се обичат и да вървят ръка за ръка в живота!
Димка:
- Раздавайте обич, за да я получавате!
Кирил ДАМЯНОВ
Всички статии на Брой 09, 2015
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
ДобричКърджали
Монтана
София
Пловдив
Плевен
