Брой 03, 2016

Тема: ПРЕМИЕРА

Розата


На Таня НАФКА и Марат БАШАРОВ

Това беше интересно многоетапно състезание-шоу. Организираха го за първи път - фигурно пързаляне с кънки върху лед на танцови двойки. Единият от партньорите - професионален фигурист, а другият - преди това не се е пързалял с кънки и специално се e подготвял за участие в състезанието. Интересът беше изключителен. Рекламата си беше казала думата - "Звезди върху лед". Залата винаги беше препълнена.
На ледената площадка стоеше двойкатаq станала любимка на публиката. Тя - професионална фигуристка, той - млад ентусиазиран актьор, малко авантюристично настроен. Току-що бяха спечелили поредната си победа и сега публиката бурно ги аплодираше. Те стояха под разноцветните светлини на многобройните прожектори, щастливо се усмихваха и приветливо махаха с ръце. Особено много бяха аплодисментите за партньора. За краткото време, в което се беше подготвял, демонстрираше постижения, за които можеха да му завидят и някои професионални фигуристи.
По регламент след всяко представяне конферансиетата, също на кънки, излизаха на площадката и задаваха въпроси на състезателите. И този път жената конферансие с грациозни движения по леда застана пред тях.
- Щастлива ли си? - беше първият й въпрос към момичето.
- Да, та ние сме почти на финала!
- А какво ще кажеш за своя партньор?
- Той е изключителен! - с патос почти извика тя, прегърна и целуна Марат.
- За какво мислеше, докато танцуваше? - обърна се конферансието към младия човек.
- На сцената мисля само за това, което играя - отговори той сдържано.
- На кого посвещаваш твоята победа?
- Мога ли да разкажа една кратка история?
- Разбира се! - усмихна се жената.
В коридора се чуха стъпките и гласът на Марат:
- Тамарачка, аз съм.
Младата жена, като придържаше с две ръце големия си корем, бавно стана от дивана, където бе полегнала, и пристъпи към вратата. На прага застана Марат, висок, къдрокос и както винаги излъчващ неудържима енергия - това, което Тамара обожаваше в него, но забеляза веднага, че неговата винаги лъчезарна усмивка не беше същата.
- Какво ти казаха? - посрещна го тя.
Марат я прегърна, поглади косите й, наведе се и я целуна.
- Какво ти казаха? - повтори Тамара.
Вместо отговор, той зададе въпрос, като постави ръка на корема й и опита да се усмихне:
- Как е нашето бебе? Слуша ли ни? Безпокои ли мама?
- Какво ти казаха? - попита тя за трети път и в гласа й прозвуча раздразнение, чувствайки, че той съзнателно не отговаря.
Марат отново я целуна, притисна я към себе си и тихо каза:
- Мобилизираха ме.
- Кога?
- Утре.
Тамара трепна, притисна се по-силно към него и заговори бързо и на пресекулки:
- Ти не им ли каза, че аз съм бременна, всеки момент ще родя и сме само двамата. Да те отложат поне за месец.
- Не може, миличка, война е. Не е възможно - и отново я целуна.
Тамара стискаше с две ръце перилото на балкона и гледаше надолу. Пътната врата хлопна. Марат излезе с торба през рамо. Обърна се и махна с ръка:
- Щом пристигна, веднага ще ти изпратя адреса, за да ми пишеш - извика той и погледът му попадна на малкия розов храст с голяма разцъфнала роза. Наведе се, хвана го с две ръце, отскубна го и го хвърли нагоре.
- Това е подарък за двама ви! - махна отново, обърна се и се отдалечи с бързи крачки. Тамара улови розата и дълго гледа след него, докато изчезна в далечината.
След четири дни съседите я заведоха в родилния дом. Роди момиченце. Като я попитаха какво име ще му даде, отговори веднага:
- Роза - като розата, която ни подари баща й.
След една седмица ги изписаха и те си дойдоха у дома. Докато Тамара още оглеждаше да види кое къде е, дойде съседката. Поздравиха се, целунаха се. Тя похвали бебето, че е красиво и прилича на баща си. После бръкна в джоба на престилката си:
- Имаш писмо... дойде вчера.
Тамара трепна:
- От Марат!
- Не... - жената смотолеви нещо, подаде й малкия плик и веднага излезе. Тя знаеше какво може да е съдържанието на тези малки пликове.
Тамара разкъса плика, разгъна малкото листче и плъзна поглед по редовете. Остър сърцераздирателен писък се изтръгна от гърдите й и тя падна върху дивана. Марат беше загинал в първия бой. Писмото завършваше с обичайното "със смъртта на храбрите в защита на отечеството". Датата - един ден преди да се роди Роза...
Момъкът замълча. В огромната зала бе необикновено тихо. Всички се бяха заслушали в затрогващия му разказ. Пое дълбоко дъх и тихо продължи:
- Ето на тях: на дядо ми Марат, на баба ми Тамара, на майка ми Роза, на всички хора, благодарение на които днес ние живеем мирно, спокойно, щастливо, аз посвещавам нашата победа!
Миг тишина и залата гръмна от аплодисментите на двадесет и четири хиляди ръце.

2007 г.
Лвов, Украйна



Назад

Всички статии на Брой 03, 2016

ДЕЙНОСТ В НСИХУ КЪМ МС
Като че ли чуха нашия глас
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Монтана
Горна Оряховица
Силистра
ЛЮБОПИТНО
Незрящи шофираха по писта за Формула 1
ОБЩЕСТВО
Как използвам сонар, за да се ориентирам в света
ОБЯВА
Конкурс
ПРЕМИЕРА
Предисловие
Подаръците на Владимир Желев
Розата
ПРОЕКТИ
Изнесената приемна - удачен способ за обслужване на хората със зрителни увреждания
СЪОБЩЕНИЕ
НОС на ССБ
ТЕХНОЛОГИИ
"Toйота" прави устройство за навигация на незрящи хора
ЮБИЛЕИ
Предприятие "Успех" - Варна на 60 години
Владимир Желев - нима на 80?!
65 години Общ съюз на българските слепи




Архив на изданието
1 2 3 4