Брой 09, 2007

Тема: ОБЩЕСТВО

Велико Търново, Извинителен адрес


При тежка злополука през 1980 година тотално изгубих светлината. В мрака първа ми подаде ръка Маринка Спасова, тогава председател на Великотърновската окръжна организация на слепите. По нейно давление отидох в рехабилитационния център за късно ослепели хора в Пловдив. В продължение на четири месеца там научих много неща. Директорът Димитър Парапанов ме запозна с живота на слепите в България и чужбина. От Владимир Желев научих за произхода на белия бастун и как да го използвам в пространството, за да имам повече самостоятелен живот. Благодарност изказвам и на Данчо Данчев, който ми помогна да овладея писмото на Луи Брайл. След завършване на курса активно започнах да ползвам релефно - точковата система за четене и писане. Чрез списание "Зари", орган на слепите в България, започнах да навлизам в живота на невиждащите от нашата страна. Личната ми кореспонденция бързо нарастваше и се сдобих с много приятели. За по-лесно навлизане в живота на съсъдбениците създадох шейсет и три анкетни въпроса. Много бяха хората, които по различен начин ми отговориха на въпросите.
Първи бяха преподавателите от рехабилитационния център. Ценни отговори получих също от Маринка Спасова - Горна Оряховица и от ветераните Дянко Мънкин от Габрово, Петър Ралчев от Симеоновград, Павел Димитров от София и по-късно от Желязко Пеев също от София. Анализът от анкетата се побра на двайсет и четири машинописни листа. Този анализ се отличаваше с голяма пъстрота. Това ми помогна  дълбоко да надникна в живота и разбирането на хората с угаснала светлина. Разбрах как те приемат предизвикателството на тежката инвалидност. Предишният ми живот беше активен и доста трудно се адаптирах към онова, което ми донесе съдбата, чувствах замразяване на моите възможности. Изхвърлен от релсите на житейския труд, аз хванах шилото и започнах да пиша. Първите ми опити бяха различните статии до списание "Зари". Тяхното редактиране ме окуражи, за да мога да бъда по-полезен за себе си и за обществото.
По-късно навлязох в прозата и лириката, без да имам  претенции за майсторско творчество. Този труд ми стана добро лекарство, което гони черните мисли от мен.
През 2006 година написах осмата си книга, в която отразих живота на чичо Илия Гуделов, член на ССБ и НАСГБ. С музикалния си талант той се раздава без остатък във фолклорния живот на слепите и сляпоглухите в България. Тази негова неуморна дейност ме накара да възпея неговата щедрост, за да остане с висока чест в историята на съюзното дело.
Имах предвид, че книжката "По стъпките на един живот" ще бъде четена от зрящи хора, затова на последните страници запознах читателите и слушателите със световното движение на слепите и техния водач - белия бастун, дългата ръка на невиждащия.
За първата тема ползвах книгата "Баща и учител на слепите" на Валентин Аюи. За водача на невиждащите започнах от прастаро време, как ослепелите войници на Самуил са ползвали дълги пръчки, за да се ориентират и завърнат по домовете си. Не отминах и тояжката на Колчо, която му помагала да ходи като разузнавач между турците, нещо което е отразил дядо Вазов в "Под игото". В заключение описах приноса на френските благородници допринесли най-много на света, за да може белият бастун да се узакони като помагало за невиждащите.
Въпросната книжка за чичо Илия Гуделов подарих на много приятели и познати. В това число влиза и Ангел Сотиров, когото уважавам като съсъдбеник. За този жест неговата благодарност дойде при мен с претенции - защо в написаната история за белия бастун не съм посочил неговото име като автор. Чрез този материал, който смятам че ще бъде публикуван в нашите списания публично се извинявам на господин Сотиров и в същото време желая да отклоня неговите мисли. Аз не съм преписвач! Информация за историята на белия бастун съм чел и чувал от много места и най-вече от Владимир Желев, бивш преподавател по мобилност и ориентация в рехабилитационния център в Пловдив.
Още веднъж се извинявам на господин Сотиров и то без да се чувствам виновен за нещо нередно. Във всяка една история има точни факти, а и историята не търпи никакви отклонения от действителността. По тази причина нашите мисли са огледални по израз, факти и съдържание.
В края реагирам върху думите на господин Сотиров, че той бил с висше образование, а аз със средно и най-вече, че съм шмекерувал за лични облаги, нещо, което не ми е в характера и никога не съм ползвал в живота. Тези думи ги пиша на господин Сотиров, който не ми даде възможност по телефона да ги споделя с него.
В заключение ще кажа, че животът е най-висшата академия за човека, стига той да е буден и да е добър анализатор на нещата в живота.

Аврам АВРАМОВ
15 юли 2007 г.
Велико Търново
ул. Никола Габровски 33 Б
тел. 165-89-341


Назад

Всички статии на Брой 09, 2007

АБОНИРАЙТЕ СЕ
Абонамент 2008 год.
ГЛАСОВЕТЕ НА НАШИТЕ КНИГИ
"Чете Олга Петрова"
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Смолянската организация днес
Долни Дъбник, Самостоятелността е дар
Бургас, Слепи, Сляпоглухи и инвалиди покориха връх Амбарица
Пловдив, Достойни граждани на Европа
Варна
Русе, Благодарствен адрес
Тополовград, Центърът за социална рехабилитация и интеграция от 2003-та година служи на хората
Добрич, Специализиран превоз на хората с увреждания
Монтана, Дейността на организацията ни се възражда като птицата "Феникс"
Монтана, Социалната изолация на хората с увредено зрение в Монтана намалява
ИНФОРМАЦИОННА БАНКА "ЗАРИ"
Науката помага на слепите
Наказанието за лъжа
В помощ на пушачите
Истинският виновник
ЛЮБОПИТНО
Проектът на д-р Есперанто се тества вече 120 години!
ОБЩЕСТВО
Варна е българският социален Клондайк
Значителна международна проява на невиждащите есперантисти в България
Велико Търново, Извинителен адрес
ОФТАЛМОЛОГИЯ
Австралийски изследователи тестват "бионично око"
Учени откриха връзка между цинка и дегенерацията на макулата
Солта е вредна за здравето на очите
Как да предпазим децата от късогледство?
ФЕСТИВАЛ
Кръстопът на музите




Архив на изданието
1 2 3 4