Брой 05, 2016

Тема: МАЛКО ИСТОРИЯ

Кошничарството беше за нас не само професия!!!

Ангел СОТИРОВ

На 20 април, четири дни преди Връбница - Деня на кошничаря, отново сме заедно. Пак на същото място – съюзния клуб в стария "Успех". Настроението ни е доста приповдигнато не само от тазгодишното по-празнично меню и по-голямото изобилие от огнена течност, щедро отпуснати от УС на пловдивската регионална организация на ССБ. През януари се навършиха 60 години от старта на пловдивското предприятие за слепи. Неговите сгради ги има и то в два двора. Част от техните наематели също са налице. Но за съжаление вече от петнайсетина години хора с нарушено зрение не работят в предприятието с изключение на неговия управител Велик Атанасов и на няколко полуслепи охранители, получаващи си възнагражденията от частна охранителна фирма.
Еленко Милицин, патриархът на пловдивските невиждащи кошничари, съвсем спонтанно и развълнувано ни приветства със своя благ пасторски глас: "Кошничарството не беше за нас само професия, посредством която си изкарвахме своята прехрана, а тя се оказа и една школа, един университет. Хората, които минаха през тази школа, станаха с добри качества и добродетели, станаха и добри работници, които се реализираха в нашата система. Като ярко доказателство за това вече десетки години е Велик, който организира днешното мило тържество, и със своя възрожденски дух поддържа това направление. Така че кошничарството е неразривно свързано със създаването на нашето предприятие, защото тази професия изгради хора, а и дълги години кошничарството беше основата на "Успех". Искам да кажа още две думи. За мен това място, където сме, е било винаги скъпо, свидно и свято, защото тук започва нашето добро начало. Тук мина по-голямата част от живота ни, нашата младост. Тук имаше всичко. Имаше дейност. Ние работехме, създавахме. Правехме планове. Тук се създаваха семейства, раждаха се деца, купуваха се домове. И всичко! За съжаление нещата са се променили. Тези сгради наоколо, плод на труда ни, са само паметници и неми свидетели на нашия градивен и съзидателен труд, който някога се е полагал. И ако има нещо добро, то е, че тук си остава наша твърдина, И дай, Боже, завинаги! Наздраве, другари!".
Без никакво съмнение Еленко е сякаш доста, доста прав. Наистина голяма част от изтъкнатите дейци на ССБ от недалечното минало са били кошничари по професия: Янаки Градев, Христо Белобрадов, Желязко Пеев, Стойчо Милчев, Димо Мангъров, Марин Матев, Георги Даракчиев, Дончо Дончев, Дамян Дамянов, Владимир Желев, Георги Митев, Димо Тотев и други. Но колегата Милицин може би имаше предвид и други пловдивчани като Димитър Парапанов, Данчо Данчев, Коста Дечев, Георги Холянов - с високи публични роли и забележителни професионални постижения.
Освен Владимир Желев другият сляп кошничар с европейска и световна известност е Димитър Парапанов. Той, както е добре известно на читателската аудитория, е учредител и председател на Националната асоциация на сляпо-глухите. Парапанов също е един от двамата одитори на Световната федерация на сляпо-глухите и на Европейския съюз на хората с двойно сензорно увреждане. А преди три години само три гласа не му достигат да оглави и европейската организация на сляпо-глухите. И пак ще повторя, а съм готов и да потретя, че не ми е известно друг българин с увреждания да е заемал или да заема едновременно такива високи позиции в европейските и световните сдружения на хората с увреждания. Отдавна Димитър Парапанов трябваше да е носител на високо държавно отличие. И думите на Спасителя Христос са в пълна сила и в този случай: "Пророк не бива без почит, освен в отечеството си, между сродници и у дома си".
Патриархът Милицин е прав също в голяма степен и с твърдението си, че кошничарството за нас беше школа, университет. Сещам се веднага за индийската поговорка, че "човек за човека е учител". И ние, кошничарите, наистина се учехме един друг. Нещо като британската взаимоучителна Бел-Ланкастърска система. Сред нас имаше колеги и с висше, и със средно образование. Работните помещения бяха неголеми, което улесняваше нашето непосредствено общуване. Обменяхме различна информация, обсъждахме прочетени книги, дори учехме есперанто и френски. И непрекъснато спорехме. И то доста настървено! Връзваха се жестоки басове. Освен д-р Никола Вачев и Дамян М. Дамянов арбитри бяха трите тома на петтомната "Кратка българска енциклопедия" и един речник на чуждите думи в българския език, чийто автор вече не си спомням. Д-р Вачев е с висше стоматологично образование, но поради силно увреденото си зрение се бе преквалифицирал в най-обикновен дънар, плетеше дъна за дамаджаните, специална оплетка. А Дамян освен вечерната пловдивска гимназия бе успял да завърши и някаква партийна школа, най-вероятно за да улесни попадането си в железните редици на комунистическата партия. Енциклопедиите и речникът постоянно обитаваха един доста здравичък сак на Велик Атанасов. Въпросният сак ни съпровождаше и при нашите релаксиращи следработни запивки. Там също понякога се вихреха свирепи интелектуални препирни. И еднокракият ни окачествител бай Митко Графа тогава посягаше към тежкия сак и отваряше фолиантите.
И нещо може би любопитно за част от читателите. Точно с този речник на чуждите думи в българския език великият Велик тестваше общата култура на приятеля си Атанас Сапунджиев, магистър по право: "Еее, бай Нас, ти нали си с висше образование. Случайно да знаеш значението на думите фолиант и констелация?". Сапунджиев се поизпотява, лицето му почервенява и отвръща с неприкрита досада: "Велко, като съм висшист - не съм длъжен да зная всички чуждици в нашия език. Има си речници за тези думи…".
Сигурно по повод на този малко тъжен юбилей сред нас са и тримата все още живи основатели на нашия "Успех". Това са ветераните Еленко Милицин, Петър Мишев и Тодор Лардев, специално дошъл от София за случая. Петър Мишев аз квалифицирам също за основател, макар той да започва работа цели 23 дни след старта на предприятието. Присвоявам му това звание може би заради неговите 17 години, а може би и поради ОГРОМНОТО му желание за работа като кошничар, щом занимава с този свой трудов порив чак министър-председателя Вълко Червенков.
Организаторът на кошничарската среща Велик Атанасов, сам брилянтен кошничар, връчва на основателите сувенири и ги поздравява по случай двойния празник.
В Пловдив Еленко пристига през 1952 година, съвсем наскоро навършил 18 години. Идва от далечното видинско село Горни Лом, община Чупрене. Постъпва в Държавното учебно-производствено предприятие (ДУПП) "Труд" на обучение по кошничарство. След усвояването на занаята остава да работи още известно време в предприятието, където учителства Янко Гаджалов – майстор-кошничар. А след това Еленко продължава да практикува царския занаят в Градския промишлен комбинат, цех 56. И от 3 януари 1956 година Еленко Милицин заедно с още двайсетина слепи кошничари започва работа в новоразкритото пловдивско предприятие за слепи. За нас, младите, бате Еленко е един изключителен модел за подражание. Той пръв се сдобива със собствен дом, без никаква помощ от родители и други близки. За много от нас той е отзивчив и безвъзмезден консултант как да си осигурим собствено жилище. Еленко Милицин години наред оглавява ревизионната комисия на районната ни организация. Избиран е също и за председател на съюзната организация в предприятието. Вече като пенсионер 11 години заедно със съпругата си Вeличка живее при своя син Емил в САЩ. Но преди две години се завръща в България. След година и синът му последва бащиния светъл пример.
Тодор Лардев, едва 16-годишен, постъпва в ДУПП "Труд" на 1 октомври 1953 година, където е на обучение и на работа до края на 1954 година (или цели 15 месеца по неговите доста точни сметки). Там македонският младеж е рамо до рамо с бай Христо Белобрадов, бъдещия управител на пловдивския "Успех". Тодор има известни кошничарски умения, защото през учебната 1952-1953 година завършва профкласа на училището за слепи "Георги Димитров" (сега "Професор Иван Шишманов"). От началото на 1955 година той се премества в Промкомбинат "Шипка", а от следващата 1956 е вече работник на пловдивското предприятие за слепи. Тук той е първият комсомолски секретар. През лятото на 1958 година, отпочивайки в село Шипково, открива своята брачна половинка Стоилка и заминава с нея за София. Там той постъпва на работа като артист-хорист в Професионалния хор на слепите. Благодарение на диригента маестро Стоян Бабеков, Тодор Лардев се утвърждава и като солист със записи в БНР. В същия хор той е и дългогодишен синдикален лидер.
Петър Мишев, известен сред всички основатели като "Човека на Вълко Червенков", навършил само преди пет дни своите 17 години, пристига от вадиножния и земетръсен Чирпан и започва своята плодоносна професионална кариера на пловдивска територия. И то с ходатайството на тогавашния всемогъщ български премиер! Да, макар и на тази крехка тийнейджърска възраст, и той се нарежда сред двайсетината основатели на пловдивското предприятие. В това предприятие Петър е комсомолски секретар, синдикален лидер, съюзен активист. Данчо Данчев надеждно свидетелства, че в далечната 1957 - 1958 година нахаканото чирпанлийче, заедно с Тодор Лардев, дори се учи да свири на акордеон.
Интерес към нашата сбирка прояви и агенция "БГНЕС". Неин репортер взе интервюта от Еленко Милицин и Велик Атанасов. Почти съм сигурен, че любопитството на медията е катализирано от неуморимия Георги Генов. Кошничарското тържество, както подобава, вече е текстово отразено и от сайта на пловдивската регионална съюзна организация – http://ssbplovdiv.eu.

Назад

Всички статии на Брой 05, 2016

ВЪТРЕШНО СЪЮЗНА ДЕЙНОСТ

В Управителния съвет на ССБ
Седма балканиада по шахмат за незрящи
Сърбите станаха първи

ДИСКУСИЯ

Опровержение относно "авторите на първия турнир по боулинг за хора с увредено зрение в България"

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Добрич
Варна
Силистра
Карнобат

ЛИТЕРАТУРА

Слънцето грее за всички

МАЛКО ИСТОРИЯ

Кошничарството беше за нас не само професия!!!

ПРОЕКТИ

Нов проект на фондация "Хоризонти"

ПЪТЕПИС

На Власинското езеро

ЮБИЛЕЙ

140 години от подвига на Христо Ботев и неговата чета
Канада пази тайната на "Тих бял Дунав". Композиторът Иван Караджов бил войвода и учител