Брой 10, 2016
Тема: ЛИТЕРАТУРА
"Голямата червена книга"
Както обикновено, сутрешното кафе беше готово малко преди седем. Налях си и взех дистанционното на телевизора, за да избера някое от новинарските предавания. В този момент погледът ми падна върху книгата, която Петър Калинов беше ми подарил предишния ден. Имаше странно заглавие - "ГОЛЯМАТА ЧЕРВЕНА КНИГА", макар то сполучливо да се "връзваше" с цвета на корицата. Не по-малко интригуващи бяха и определенията за трите "спиращи дъха серии": убийствена поезия, тежка проза, безпощадна публицистика. Реших да хвърля един поглед, разгърнах страниците и…
Когато отново дойдох на себе си, преваляше осем. Бях прочел на един дъх стиховете, в които освен талант и поетично майсторство имаше много страст, внезапни обрати на мисълта и чувствата, които критиците май наричат "поанта", искрена човешка болка и ненатрапчива мъдрост - за тях, слава Богу, няма измислени термини. (Mоля за извинение, но ми е много трудно да анализирам поезия - респектира ме вложената в нея спонтанна енергия на словото, шлифованата до блясък лаконичност, както и куп други съставки на поетичната магия…) Бях наченал и "тежката" проза, оказала се толкова свежа и увлекателна, че рискувах да закъснея за работа, ако с усилие не се откъснех поне временно от нея.
Да, страниците вече не оживяваха пред очите ми, но не преставах да мисля за прочетеното. Първото, което ми хрумна, беше, че Калинов е автор със своя територия. Спомних си, едва ли съвсем случайно, за Стайнбек - любим мой писател още от младежките години и за неговия измислен квартал Тортила Флет, който туристите продължават да търсят в околностите на Монтерей. Помислих си, навярно също неслучайно, за Радичков и неговото родно село Калиманица, погълнато от водите на язовир "Огоста" в средата на 80-те години на миналия век. Само че територията на Калинов бе реална и съществуваше съвсем спокойно и до ден-днешен - това разбрах няколко дни по-късно, когато вече бях прочел и трите "серии". Неговата територия бяха най-вече Панчарево и Кокаляне, като бегло се споменаваха и още две села в близост до София - Казичене и Пасарел. ( Ще издам една малка тайна - самият автор живее в Панчарево, въпреки че немалка част от живота му е преминала в близост до столичния Орлов мост.)
Имаше още един елемент, който трайно присъства в "запазената" територия на Калинов. Това беше Пътят. Но пътят не като шосе или релси, не като средство за придвижване от точка А до точка Б, а като цел сам по себе си. И тук той поне за мен асоциативно се родееше с друг култов автор - Джак Керуак и неговия знаменит роман "По пътя". (Неслучайно споменавам тези три големи писателски имена; запомнете ги, след малко ще разберете защо!) Героите на Калинов обичат да пътуват, те пътуват и в двете му белетристични творби: "Не`ква такава история" и "Един Джулай завинаги". Привидно пътуването им има цел, начална и крайна точка, но в случая не това е най-важното. Бих казал дори, че не е важно изобщо. Важното е това, което се случва по време на самото пътуване, но за него не бива да се разказва, то трябва да се прочете и съпреживее, тъй като и по време на пътуването не се случват никакви грандиозни събития. Спорейки и пиейки, хълцайки и гушкайки се, героите на Калинов просто разкриват себе си. От време на време авторът деликатно им помага с лаконични характеристики. Като тази например: "Денев няма проблеми с духовното. Защото духовното е усложняване. Денев няма проблеми с материалното, защото и материалното е усложняване. Денев няма проблеми. Защото проблемите са усложняване. И когато се премахнат усложняванията по принцип, отпада и всичко останало в действителността".
За внимателния читател сигурно е станало ясно, че героите на Калинов, както вече свикнахме да ги наричаме (въпреки че в тях няма нищо кой знае колко героично), са нестандартни. Почти маргинални типове. И определено чешити. По това те си приличат с релефно изваяните от тримата споменати по-горе писатели образи. Но не само по това. Ето как завършва "Един Джулай завинаги": "Отпивахме, мезехме, слушахме монотонното движение на автомобила и се чудехме дали пък свободата не е по-важна и от пътя, и от постигането". Чувството, желанието, стремежът към свобода са същностна черта на колоритните млади сърдитковци на автора. Нищо, че в повечето случаи самите те не знаят нито защо им е, нито какво точно да правят с нея. И тогава започват вечните словесни, футболни и юмручни спорове между "панчарци" и "кокалци" ("Война на цивилизациите"). Но такова е нашето време, намига ни с неизменната си блага усмивка Калинов, а и не се знае кога стремежът към свободата ще ни потрябва, тъй че е добре да го има!
Ала колкото е той великодушен, нюансиран, обичлив и всеопрощаващ в прозата си, толкова е прям, категоричен и гневен в своята публицистика. Тук полутонове няма, тя с право може да се нарече "убийствена". На мушка са взети фалшът и конюнктурното политическо нагаждачество, агресивната простащина, превърната нерядко днес в норма на поведение, чуждопоклонничеството и безогледната алчност… Срещу тях писателят насочва своите две най-мощни оръжия - настойчивото напомняне за славното българско минало и светлите български имена - от Левски и Алеко до Стамболов и Петър Дънов, както и упованието във вечните християнски добродетели, от които със сигурност ще се нуждаем все повече и повече в обърканото бъдеще, което ни очаква.
Не знам точно защо, но на мен особено много ми хареса един скромен "материал" в края на книгата, озаглавен "Да подскачаш не е лесно". Историята е простичка - през 1997 г. в Журналистическия факултет, където Калинов е първокурсник, се организира подписка против опита на Николай Добрев да състави правителство. Обзет от общата еуфория, авторът се присъединява към мнозинството, но когато същото това мнозинство започва да скандира "Кой не скача е…", той избира самотата, гарнирана с едно горчиво кафе и няколко цигари, пред фанатичната тълпа, в която е и любимото му момиче. Ето как завършва тази история: "Следващия път, когато ми се наложи да избирам между славата, богатството и още нещо и две изречения, в които вярвах, избрах двете изречения. По случая сега бачкам за хората с увредено зрение в България като коректор и момче за всичко и съм благодарен на Господа, че ме е срещнал с най-прекрасните хора на света, които ме чувстват и възприемат такъв, какъвто съм. А и не ме карат да подскачам!".
Когато едно заглавие ми е харесало, обикновено се връщам към него, след като прочета написаното. Защо то е тъкмо такова, какъв смисъл, какво послание носи ? Този път прозрението дойде неочаквано бързо - нали в Червената книга са включени застрашените от изчезване видове!
Светослав НИКОЛОВ
Из "Голямата червена книга" на Петър КАЛИНОВ
Платих си
Платих си
заемите
към света.
Бях пръв,
отново
съм
последен.
И вярвам
сляпо
в Любовта -
разпъната
на кръст,
но не и
победена.
Фламенко
Слушай,
комедианте,
не търси
изкуствени брилянти,
Любовта е
Новият Завет.
Страстни
китари,
танц
на тъмнокоси
красавици
и стихове
на стар поет -
"Amor pequeno,
Amor grande".
Малката любов.
Голямата Любов.
Малката любов,
от която бягаш.
Голямата Любов,
от която се страхуваш.
Малката любов -
момичето, с което
се обичате.
Голямата Любов
е Той,
Спасителят.
Доближи се
до нея,
приеми
Светлината Му,
позволи на
Вселената
да влезе
в душата ти
и ще видиш
Новия Завет -
страстни
китари,
танц
на тъмнокоси
красавици
и стихове
на стар поет.
Алонсо Кихана
Алонсо
Кихана
мечти
отчаяни
няма.
Има
малко
имане,
кранта
дръглива
и
мисли
лениви.
Кихоте,
заблуден
и
самотен,
не задавай
въпроси,
яхни
Росинант
и
иди
във Тобосо,
грабни
Дулсинея,
Самодивата-фея,
върни се
в Ла Манча,
ожени се
за нея,
купи й
хортензии
и
вечно
ще имаш
Алдонса
Лоренсо.
Алдонса
е
страшна
мадама -
мечтата
на
дон
Алонсо
Кихана.
Всички статии на Брой 10, 2016
IN MEMORIAM
Разделихме се и с Марин МатевЗА НАЦИОНАЛНОТО ЧИТАЛИЩЕ НА СЛЕПИТЕ
Любимото читалище и неговите седенкиИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
БлагоевградДобрич
Русе
Габрово
ИНИЦИАТИВА
Докосни галериятаКУЛТУРЕН ОБМЕН
Музикална вечер край Охридското езероЛИТЕРАТУРА
"Голямата червена книга"Стенописите
ПОКАНА
Общо събрание на ФСХЗУПРАЗНИЧНО
ПетковденПРЕМИЕРА
Презентираха шестата книга на Ангел СотировИз "За българските бежанци от Караклисе и за техния говор"