Брой 10, 2016

Тема: ПРЕМИЕРА

Из "За българските бежанци от Караклисе и за техния говор"

Ангел СОТИРОВ

II. ЗА КАРАКЛИСЕ И ЗА БЪЛГАРСКИТЕ БЕЖАНЦИ ОТТАМ

2. ПЪРВИТЕ БЪЛГАРСКИ БЕЖАНЦИ ОТ КАРАКЛИСЕ И ТЕХНИТЕ ОПИТИ ЗА ЗАСЕЛВАНЕ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ

Изминали са вече над 130 години от времето на Руско-османската война през 1877-78 година, след която част от българите, живеещи в Караклисе, го напущат и се отправят на север към Източна Румелия. Баба Стана, баба на учителя Димитър Димов, тогава по нейни спомени е 14-годишна и е пътувала през по-голямата част от прехода на магаре. Тя е починала през 1962 година на твърде преклонната възраст от 94 години. Посредством тези сведения, любезно предоставени от нейния внук и мой братовчед Димитър Димов, мога да предположа, че годината на първото напущане на Караклисе от българските му жители най-вероятно е 1882. Хипотетично е възможно и отпътуването да е станало една година по-късно, сиреч 1883, като се има предвид, че тези тогавашни поколения декларират обикновено не навършените години, а годините, които са започнали.
Сред тях са и моите предци по бащина линия - братята Апостол, Георги и Славчо, синове на Стайко Чилингира, и тяхната сестра Вашилка. С тях пристига също и Георги Вълков, сдобил се с прякора "Карнабата" - баща на майка ми. Това си прозвище той получил в резултат на негово пребиваване в град Карнобат. В Аладаалии Апостол поставя началото на рода Пастоллар, А Славчо - на рода Чилингиря. Дядо Георги и баба Каля Вълкови имат четири деца - Георги, Рада, Хрисана и Тонка (моята майка). Сред своите съвременници Георги Вълков - Карнабата се помни, разказва Димитър Ангелов Крушков, като атрактивен водещ на селската джамала по време на Сирни заговезни в село Левски. Той бил всепризнат майтапчия, ръсещ своите бисери на турски и български.
Тази първа вълна български бежанци тръгват от Караклисе, както вече споменах, най-вероятно през 1882 година - само четири години след решенията на Берлинския конгрес. Изглежда, след като разбират, че селото им твърдо остава в рамките на Османската империя, част от българските семейства, определено много по-малката част, решават да се преселят по на север в Източна Румелия. На базата на сведенията от трите посещения на акад. Милетич през 1913-1914 година, че българските семейства в Караклисе са "до 130", а това е само 30 години след като първите караклисейци емигрират за Източна Румелия, и също имайки предвид броя на първите караклисейски родове, заселили се в Аладаалии, предполагам, че числото на тези емигрирали тогава семейства е не повече от двайсетина. Към тях се присъединяват и семейства от Крушево, най-вече свързани с Караклисейци по роднинска линия. Младият краевед Живко Каранейчев от Стара Загора предполага, че в този бежански поток има семейства и от Димотика. От Крушево е семейството на Златин Петков - Крушевлията, чиято съпруга Мара (сестра на Петко Чанков Мандаджиев) е от Караклисе, и тяхното единствено дете - синът им Димитър. Това семейство в Аладаалии впоследствие поставя началото на рода "Крушкови", посредством внуците на дядо Златин Крушевлията - Христо Димитров Крушков и Ангел Димитров Крушков. Освен двамата си сина, Димитър Златинов Петков има и четири дъщери - Златена, Кера, Хрисана и Мара. От Крушево (Димотишко) е също Петко Георгиев Граматиков - Крушевлията, който със своите братя Тоню и Радю първоначално се заселват в Гюл бунар (Розов кладенец). Впоследствие Петко Граматиков се премества в Аладаалии. Той е баща на Димитър и Атанас Петкови. Димитър Петков е дядото на моя връстник и приятел Димитър Митрев.
Бежанците навлизат дълбоко в Източна Румелия, като стигат със своята покъщнина, едър и дребен добитък близо до Ески Заара (сега Стара Загора). Караклисейци първоначално отсядат в село Теке (сега Богомилово), намиращо се само на няколко километра западно от Ески Заара. В това село е роден и братът на моята баба Милка по бащина линия - Янко Неделчев Паламардьов, през 1882 година, по свидетелство на неговия внук по майчина линия Кольо Карамалаков.
Трябва да отбележа съвсем коректно, че съществува и мнението, че селото не е Теке (Богомилово), а село Ловец. И без да съм се ровил в Държавния архив, в регистрите за гражданското състояние, на базата на горното свидетелство на братовчед ми Кольо Карамалаков и на твърденията на други, достатъчно авторитетни за мен хора като Димитър Ангелов Крушков аз съм склонен да смятам, че селото, в което отсядат, е Теке (Богомилово). Естествено, не е изключено семейства от този първи поток да са се заселили и в с. Ловец - Старозагорско. За с. Теке (Богомилово), вече изглежда изцяло изоставено от дотогавашните си мюсюлмански жители, за което поп Минчо Кънчев в своята забележителна книга "Видрица" пише, че е "богато турско село - овце, кози, говеда, храни, пари" (Кънчев, 1985). Не успях да уточня колко дни, седмици или месеци са престояли в село Теке, но изглежда моите предци съвсем не споделят суперлативните оценки на поп Минчо за това село. И тези западнотракийски бежанци от Димотишката кааза (околия) стягат отново цялото свое движимо имущество и се насочват този път на юг от Стара Загора и се спират след четиридесет километра шосеен преход в село Аладаалии. Там те намират все още незаети от други заселници къщи и земеделски земи, изоставени от изселилите се мюсюлмани към териториите, все още подвластни на Османската империя. Селото силно им допада и с това, че само на около километър североизточно от него минава река, а на юг - съвсем от самото село започвала дъбова гора, която пък доста харесва и на техните кози - преобладаващия добитък, доведен от тези бежанци. Препатилите вече много преселници са били особено удовлетворени също и от модерния за времето си транспортен факт, че само на десет километра по шосето на юг от Аладаалии се стига до Търново-Сеймен (сега Симеоновград), покрай който минава и наскоро построената железопътна линия Белово - Едирне (Одрин). По време на Източнорумелийския период Търново-Сеймен е обявен за околия (1880 г.), в рамките на която е включено и село Аладаалии.
Разбира се, след години част от тези бежанци ще съжаляват, че са напуснали село Теке (Богомилово), може би най-вече поради близостта на въпросното село до Стара Загора. Те ще упрекват за това моя дядо по майчина линия - Георги Карнабата, който изглежда е основният подстрекател за тръгването им към село Аладаалии. Той им разправял за гората и реката до това село, вероятно и за незаетите дворни места, и за безстопанствените земеделски земи. Откъде дядо ми е имал тази информация - не можах да разбера. На укорите от тъгуващите по Богомилово Георги Карнабата сякаш без особени угризения на съвестта си отговарял: "Еее, Георги Карнабатлията пак е кабааатлията (виновният)!". И тази негова закачлива фраза, израз май на лъжепокаяние и на добро чувство за хумор, той ще използва често и в други ситуации и ще я превърне в своя патентована самоирония. Въпросната крилата фраза на своя баща до края на живота си ще ползва и неговият син Георги Георгиев - Карнабата - мой вуйчо.
Бежанците от Караклисе, пристигнали в село Аладаалии цели четири години след Руско-османската война от 1877-1878 година, изглежда е съвсем нормално да заварят вече тук български семейства от околните селища. Някои смятат, че това е родът "Каравеля", други са на мнение, че това е родът Минчулар. Най-вероятно и двете твърдения да имат основания. Сигурно и двата рода, а може би и други домакинства от други близки селища, са изпреварили караклисейци при заселването на Аладаалии и неговата българизация и християнизация. С голяма вероятност можем да предполагаме, че родовете Пульолар и Чореня са дошли преди този първи поток бежанци от Караклисе.
Според войводата - поп Минчо Кънчев, в чиято книга село Аладаалии се споменава три пъти, това село до освобождението ни от османско владичество е чисто турско. Дългогодишният свещеник в моето родно село Димитър Илиев, дядо на актьора Димитър Карамалаков по майчина линия, също е споделял пред него, че в Аладаалии до Руско-османската освободителна война (1877-1878 г.) са живеели само бедни турци, работници на хасковския валия, което сякаш частично не се потвърждава от поп Минчо Кънчев. Във вече споменатата, изключително ценна негова книга "Видрица" авторът твърди на два пъти, че там е бил чифликът не на хасковския валия, а на Крачол Джафар Исмаил (Кънчев, 1985). В същата книга бунтовният поп Минчо се оплаква, че при първото си посещение е посрещнат за "добре дошъл" от турчетата на Аладаалии с камъни. Отървал го е чифликчията, с който поп Минчо Кънчев се познавал и който го е изпроводил донякъде по пътя му за Търново-Сеймен.
За съседното ни село Шеримет (сега Столетово) поп Минчо пише, че има училище с 20 ученици и че успял да основе дори и революционен комитет. Без особено да се засягат многоуважаемите ни съседи от село Бяло поле, за тяхното село авторът на "Видрица" отбелязва, че "тези хайдути от Кючуклери" доста са го изпотили - вероятно не е успял да основе там революционен комитет. В село Кючуклери не е съществувало училище, за разлика от съседите им от селата Опан и Шеримет. Не съвсем положителното отношение към предците на белополските ни комшии поп Минчо не променя и при второто си споменаване на селото им, чиито жители този път характеризира също не съвсем ласкателно като "палиплевньовци и крадци" (Кънчев, 1985). Можем само да гадаем за евентуалната причина на неособено позитивното отношение на автора на "Видрица" към предците на нашите добри съседи от село Клементиново - от 1891 до 1950 година Бяло поле е носело името на царица Клементина (майката на цар Фердинанд). Една от причините би могла да бъде липсата на училище, друг евентуален негативен мотив вероятно може да бъде отношението на кючуклерци към революционната мисия на съратника на Васил Левски. Не е изключено и да има и някоя лична причина, която свещеникът-хайдутин пропуска да сподели с читателите на неговите изключително ценни спомени. Тези мемоари доста ме стреснаха, да не кажа някоя по-силна дума, с признанията на светиня му за разбойническите нагласи на част от българите по онова време, чиито жертви са били и техни сънародници - християни.
Своето незабравимо село караклисейци, а също и техните потомци наричали не съвсем правоговорно "Караклес", а себе си "караклесци". Но местните жители на Аладаали, а също и жителите на околните на Аладаали селища именували закачливо бежанците от Караклисе и техните потомци "карабаджаци" (Чернокраки), най-вероятно за това, че отначало повечето от тях ходели поради беднотията си често боси и краката им били оцветени от тамошния чернозем в характерния за него доста траурен цвят. Причината за този прякор може да е и друга, но това, на пръв поглед доста правдоподобно обяснение получих от Тильо Христев, мой отзивчив и неизтощим консултант, отговорил на много от моите краеведски любопитства. И пак според калек’ Тильо "карабаджаците" в отговор на закачката викали шеговито пък на местните аладаалийци "толумбаджаци" (дебелокраки), произнасяно на чудесния аладаалийски диалект "тумбъджаци". Не само "Каравелята" и "Пульолар", доколкото можах да изясня с помощта на същия мой консултант Тильо Христев, към "Тумбаджаците" се отнасят и родовете "Котуманя" и "Чореня". Карабаджаците (бежанците от Караклисе и техните потомци), живеещи в Аладаалии, били наричани присмехулно и сякаш малко завистливо от жителите на околните селища "гърци", посочвайки не само територията, от която те идват - Западна или Гръцка Тракия, а също и културата, която караклисейци донасят със себе си тук. Изглежда, винаги е имало някакво скрито напрежение и явно съперничество между "тумбаджаците" и "карабаджаците". Дори има и такава приказка в селото, че до 9 септември 1944 година в село Васил Левски - Старозагорско уж предимно са управлявали "карабаджаците", а след тази преломна дата - "тумбаджаците".
Караклисейци се заселват най-вече от двете страни на селската централна улица. По-голямата част от нея изглежда е била незаета, защото по време на османското владичество хората са избягвали да строят своите домове около шосетата, по които често са се придвижвали военни и паравоенни формирования. Войсковите части понякога (сякаш не съвсем рядко) са били реална заплаха за имуществото на живеещите домакинства покрай шосетата, за жените и девойките от тези къщи.
Освен бежанците от Караклисе, в Аладаалии се заселват и отделни семейства от с. Кум кьой (сега с. Пясъчево), с. Мандрица и от околните селища. От Кум кьой са потомците на рода "Пульолар" и рода "Чуряня", а от българското село Мандрица, обитавано от албанци-християни от Корча и Сули, идват братята Георги и Васил Хаджихристеви - Арнаутите, които се женят за девойки от Аладаалии. Според внука на Васил Хаджихристев - Арнаутина Тилю Христев, с който проведох няколко пространни интервюта, в Аладаалии се заселват и семейства и от Търново-Сеймен (сега Симеоновград). Не успях да разбера кои са техните потомци, ако въобще е имало такива преселници от споменатия съседен град.
Васил Хаджихристев - Арнаутинът, чиято земеделска земя започва непосредствено на изток от нашия двор, е развеселявал своите съселяни с цветистото си оплакване: "Сотир петел на снопи, Керанчо магаре у нива!". Така мандришкият албанец е споделял тъжните си констатации пред своите близки след поредната си обиколка на "хюртя" си. От брака си с местната девойка Яна Васил Хаджихристев - Арнаутинът има 15 деца, от които са живи и четирите му сина Георги, Тодор, Христо и Диньо, а от 11-те момичета са оживели 6. Посредством тази своя многобройна челяд това семейство се сродява почти с половината село. И още един твърде любопитен факт - този изглежда много предприемчив човек от село Мандрица става след време собственик на около 500 дка земеделска земя, което може би го прави най-крупния земевладелец в село Васил Левски - Старозагорско.
Естествено, през изминалите десетилетия семействата, заселили се в село Васил Левски - Старозагорско, се сродяват и сближават, като мнозинството от тях помнят своите корени. И село Васил Левски нараства и стига 350 къщи, обитавани през най-добрите години за селото от почти 1600 жители. 30-40 години след село Шеримет и в нашето село се разкрива училище. През 1928 г. се построява и нова едноетажна сграда за него с 4 класни стаи, учителска стая, директорски кабинет. То се позиционира на север от старото училище. През 1936 или 1937 г. в него вече се провежда и прогимназиално обучение. Дотогава нашенци получават своето прогимназиално образование в с. Клементиново (сега с. Бяло поле). До началото на 50-те години на миналия век в селото има пет кръчми. В северната част на селото срещу мелницата - дюкяна на Ангел Попов, в западната част по бащиновското шосе е била кръчмата на Ангел Чанков с емблематичното име "Одринка". На главната улица една срещу друга са кръчмите на Ангел Хаджистанков и Димитър Карамалаков. Малко по на север пак по главната улица е пивницата на Злати Хаджистоев, която е с по-кратък живот. Впоследствие в нея след 1950 г. е разположена пощата. На главната улица в къщата на Христоз Ангелов - Камбана марка е магазинът на Николай Рохлев, чиято съпруга Донка Рохлева учителства тук. В западната част на селото е магазинът на Иван Янков. В тази част и братята Диньо и Иван Теневи имат магазин, който по-късно преместват на главната улица. В селото има и две ракиджийници - на Златьо Стоев и на Пеньо Минчев. До насилствената колективизация на селското стопанство (1950-1956) в селото има много говеда и коне, за чието "обуване" са се грижели четирима подковачи. С налбантство са се занимавали Запрян Банев, Ангел Христев, Господин Георгиев и Коста Карамалаков.

Назад

Всички статии на Брой 10, 2016

IN MEMORIAM

Разделихме се и с Марин Матев

ЗА НАЦИОНАЛНОТО ЧИТАЛИЩЕ НА СЛЕПИТЕ

Любимото читалище и неговите седенки

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Благоевград
Добрич
Русе
Габрово

ИНИЦИАТИВА

Докосни галерията

КУЛТУРЕН ОБМЕН

Музикална вечер край Охридското езеро

ЛИТЕРАТУРА

"Голямата червена книга"
Стенописите

ПОКАНА

Общо събрание на ФСХЗУ

ПРАЗНИЧНО

Петковден

ПРЕМИЕРА

Презентираха шестата книга на Ангел Сотиров
Из "За българските бежанци от Караклисе и за техния говор"

ПРОЕКТИ

Пожелайте ни успех

СПОРТ

Държавно първенство по стрелба с лък

ЮБИЛЕЙ

Стоян Бабеков на 80 години