Брой 12, 2016

Тема: ПРЕМИЕРА

Сърцето не е самотен бог


ЗДРАВКО ЛЕКИШЕВ

ПРЕДГОВОР

Уважаеми читателю,

Обръщам се към теб, за да ти представя книгата на Здравко Лекишев "Сърцето не е самотен бог". Включените в сборника пет новели са четиво, което не се появява всеки ден.
Техният автор не придоби статута на утвърден писател, не защото не го искаше, а защото не се натискаше за него. За Здравко творенето беше по-стойностно от признанието. Прави са тези, които казват, че всеки пише за своята публика, но още по-прави са онези, които твърдят, че преди да пише за нея, всеки автор трябва вече да се е научил да пише за себе си.
Включените в сборника новели са създадени през 80-те години на миналия век, така че във времето на тяхното появяване на бял свят авторът им вече не би могъл да попадне в графата на младите писатели.
Роден през 1946 г., днес, при тяхното публикуване, той щеше да е навършил 70 години.
До самия край Здравко живееше своя обикновен и необикновен живот. Учи, работи, чете, рисува, обича, забавлява се по всички достъпни начини и през цялото време ПИШЕШЕ! Защото отдавна бе открил, че творчеството е онази единствена реалност, която ти създаваш за себе си и чрез която по най-завладяващ начин можеш да общуваш с другите.
Сред хората, които го познаваха и общуваха с него, беше известен като човек с оригинално мислене, с причудливи хрумвания и поетична душа. Ярко изразена индивидуалност със свое собствено присъствие във всичко, с неординарно, често граничещо с неприемливост поведение, но надарен с това, което понякога наричаме "Божията искрица".
Автор на различни поетични и белетристични произведения, издал две самостоятелни стихосбирки, участвал със свои творби в различни литературни сборници.
През 1989 г. пловдивското издателство "Христо Г. Данов" включва този сборник, съдържащ пет новели на Здравко Лекишев, в плана си за 1991 година.
Професионалната оценка на бъдещата книга е възложена на проф. Огнян Сапарев, който се отзовава много ласкаво за качествата на новелите и препоръчва включването им в плановете на издателството. Но настъпилият след 10 ноември 1989 г. хаос в ценностната система на четящата публика, както и влошаващото се финансово състояние на издателството, осуетяват появата на сборника на книжния пазар.
Петте новели в книгата по същество са самостоятелни произведения, които обаче се обединяват от своята жанрова обособеност и от това, че и в петте главният герой е един и същ персонаж.
Първата новела е със заглавие "Сърцето не е самотен бог".
Тя е първа и по същество, защото с нея героят влиза в битността на "космически разузнавач" и остава такъв и в останалите четири произведения.
Следват: "Петото негърче", "Иди не знам къде", "Доведи не знам кого" и „Най-прекрасните цветя”.
Няма да се опитвам да преразказвам и съответно да поставям желаните от самия мен акценти в новелите, а ще се огранича със съвсем кратки бележки по качествата на предлаганите произведения.
Първото, с което впечатлява сборникът, е чудесният, при това истински хубав, чист, цветист, сочен и много изразителен, емоционално въздействащ български език. Както и тънкото, хапливо, често граничещо с циничност, но все пак много изискано и премерено чувство за хумор, което с лекота си играе между безобидната насмешка и заядливата самоирония на героя.
За разлика от много други произведения от сферата на фантастиката тук технологичният елемент в повествованието не дотяга, не е самоцелен, няма стряскаща и досадна терминологичност.
Казаното за езика в пълна степен може да бъде отнесено и към характеристиките на героите в повествованието. Всички те, особено положителните, са много живи, много истински, нерядко смешни, от време на време добре подпийнали, винаги мъжкари, понякога до грубост привързани и до глупост самоотвержени. В тяхното изграждане и придвижване през повествованието си съперничат и взаимно се допълват полудетското, полукръчмарското и полуаристократичното начало в междучовешките отношения.
Авторът е оставил далеч зад себе си дребнавостта и блудкавите норми на будещото уважение с ограничеността и сериозността си приличие и се забавлява така, както само "СВОБОДНИТЕ" могат да го правят. Не мога да се удържа да не изразя възхищението си от начина, по който героят на първата новела доказва правотата на своето решение пред чуждите колебания:
"- Но, любезни графе – колебливо започва Войводата, - как така точно...
- Виж какво, Войводо – прекъсвам го аз, - можеш ли да пиеш повече от мен?
- Не! – със съжаление се съгласява той.
- Да въртиш меч по-добре?
- Не!
- Знаеш ли повече?
- Не!
- Колко си килограма? – и понеже той унило мълчи, го довършвам безжалостно с последния въпрос:
- Колко си висок?
Сразен от превъзходството ми по всички пунктове, особено по двата последни, Войводата покорно прибира парите".
Тук аргументите нямат логическа сила, не притежават дори и само подобие на научност. Това е нагледен пример за доказателство "Argumentum at hominen", но точно такива са и аргументите на порасналите деца, за които смешните са тези от нас, които не разбират необоримостта на току-що демонстрирания начин на доказване на собствената правота. Сериозното, страшното, смешното, грубото и нежното вървят ръка за ръка. В бъчвоподобното тяло на сър Тоби се е разположила душа, много по-голяма от самото тяло - широка и човеколюбива, предана и самопожертвователна, по човешки суетна и искаща, радваща се на дреболиите и готова да жертва и самата себе си за тези, които обича.
В новелите естествено има и женски образи. Авторът без стеснение показва пристрастността си към по-класическите, по-традиционните разбирания за същността и спецификите на мъжкото и женското начало. Спецификите тук се представят като средоточие на различия и подобия и служат единствено за уплътняване и индивидуализиране на образите, а не за подреждането им в някаква йерархична структура. И не за да принизява или възвеличава което и да е от тях, Здравко Лекишев ги рисува не само такива каквито те са, а и такива каквито ни се иска да бъдат. Очевидно той все пак държи неговите жени да бъдат женствени, а мъжете – мъжествени. И логично жените в новелите са повече или по-малко нежни и посвоему очарователни. Те не се отличават с признаци на станалата напоследък доста модерна дамска мъжественост и може би точно поради това и мъжкият контрапункт е по-изразително подчертан.
И все в тая посока, след като жените не се отличават с мъжественост, то, естествено, и мъжете не се разкрасяват с неща, по които жените си падат.
(Не знам защо, но докато четях новелите си помислих, че на героите на Здравко Лекишев и през ум не би им минало да си бръснат краката...)
В петте новели има материал за много повече, бих казал дори, че има материал за пет отделни книги! В сборника авторът ни предлага плодовете на едно много "развинтено" въображение, пораждащо интересни и неочаквани обрати. Понякога у читателя възниква усещане за някаква самоцелност на следващите едно след друго увлекателни приключения, но в крайна сметка те се оправдават с финалните развръзки.
Главният герой е един твърде ексцентричен тип, но той и не би могъл да бъде друг, защото професията, която упражнява, изисква неординарност във всичките й измерения.
Ексцентричен и неординарен, но все пак с ясно определена нравствена координатна система, с ясно изразени разбирания за добро и зло.
Във всичките си помисли и действия героят се стреми да прави добро, но, както се оказва, правенето на добро не е проста работа и много често дори и съвършено добронамерените деяния на човека пораждат съвършено непредвидени и още повече неприемливи следствия. Появяват се едни или други еманации на злото.
Нашият космически разузнавач е възпитан в най-добрите традиции на научната фантастика и следователно той всячески се стреми да се придържа към принципа за ненамеса в живота на другите цивилизации. Той е възпитан да не убива и да не се опитва да господства над по-слабите.
И пак, също в най-добрите традиции на фантастиката, нашият герой бива въвлечен в ситуации, в които не може да не вземе страна, т.е. не може да не се намеси. На практика, без да се замисли, той връща към живот едно полуубито човешко същество. Впоследствие се оказва, че с този си хуманен акт е върнал към живот създание, което с цялата си същност се стреми към превръщането си в универсално въплъщение на злото. Тогава как трябва да постъпи този, който макар и съвсем неволно е станал причина за неговата поява сред нищо неподозиращите други същества?
Авторът не се впуска в разсъждения и тежки размисли по тези така наречени вечни проблеми. Той се задоволява с това да ни ги покаже - да спре нашето внимание върху тях, да ни накара самите ние да се замислим и накрая, когато ни предложи и своето реалистично, житейско решение, мъничко да се подвоумим дали пък наистина това е най-правилното, дали не можеше да се постъпи и по друг начин?
На много и различни мисли навеждат думите на космическия разузнавач: "Не съм бог, та да прощавам". Правя алюзия с една от книгите на братя Стругацки - "Трудно е да бъдеш бог". И през мъглявините на фантастичното ни спохождат мислите - кога и докога по-силният може да си позволи да бъде безучастен наблюдател? Може ли той да се намесва в работите на другите, след като добре осъзнава собствената си ограниченост, след като разбира, че неговата намеса може да доведе след време до нежелани последствия? И накрая - все пак може ли страхът от непредвидимостта на бъдещето да бъде за човека удобно оправдание на нежеланието му да противодейства на обикновеното, всекидневното зло. Да продължава да се прави на стоящ над нещата тогава, когато пред очите му се извършват зверства, и трябва ли, и допустимо ли е той да продължава да мисли за тежестта на евентуалните последствия, за да мотивира, да обясни и оправдае собствената си безучастност?
В сборника присъстват познати и масово използвани сюжетни модификации като например разновидности на машината на времето, взаимоотношенията между човека и роботите и в частност разбунтувалият се срещу своите създатели робот. На тази основа обаче авторът ни поднася много своеобразни, много необикновени, много неочаквани истории. Мисля, че Хорхе Луис Борхес беше писал някъде, че истинският писател е всъщност "разказвач на истории". Към това бих добавил, че Здравко Лекишев е разказвач на "истории, които се запомнят".
Петте негови новели могат да се наредят сред добрите образци от нашата и чуждестранната художествена литература. Авторовите хрумвания са оригинални, събитията са разказани по един много ангажиращ начин, езикът е богат, гъвкав, интензивен, цветист и много приятен. Героите са истински и като че ли съвсем естествено и съвсем ненатрапливо стават част от кръга на нашите добри познати.
На фона на многото мрачни и тежки за четене съвременни български произведения те радват душата със своята човеколюбивост, веселие, доброта и жизнерадост.
Ако този предговор се пишеше през 1989 г., логично идваше редът на отправянето на някои ценни или не чак дотам ценни, дружески и не чак дотам дружески препоръки и забележки към младия автор. Съдбата спести на Здравко Лекишев това съмнително удоволствие, защото, уважаеми читателю, книгата, която ти представям, е първата фантастична, но за съжаление и последната книга на писателя. Здравко не дочака публикуването на своите новели и ще пропусне нашите оценки. Щом е така, нека и ние да спрем дотук и без излишни условности да се впуснем в стихията на неговото слово.
И съвсем накрая все пак ще си позволя в заключение да цитирам един пасаж от "Сърцето не е самотен бог", в който с няколко само изречения е посочено всичко онова, от което най-много се нуждаем:
"За момент ми се иска да го попитам как е там на кораба или нещо подобно – както е прието между стари познати, които не са се виждали дълго време. Въздъхвам и изключвам линията. Задушевен разговор няма да се получи. Роботът приема всичко в точния, буквален смисъл. На въпроса "Как е там?" би последвал дълъг ред от цифри, точно отговарящи на параметрите на заобикалящата среда – температура, влажност, химичен състав... Все пак, струва ми се, че натрупаната в мен необходимост от човешка близост си има свой отдушник. Всички ние имаме нужда да сме необходими на някого, да знаем, че сме близки и полезни, с една дума да СЪЩЕСТВУВАМЕ".

д-р Петър СТАЙКОВ

Откъс от "Сърцето не е самотен бог" на Здравко Лекишев

- Ще разреши ли благородният сър?
Вдигам глава и известно време гледам безсмислено човека, спрял се пред масата. Бие на очи огромният меч, натикан в пояса му, странно дисхармонизиращ с ниската, почти квадратна фигура на собственика си. Не можеше да се разбере дали тя е затъкнала меча на себе си, или обратното. Кимвам и правя знак на кръчмаря:
- Още една кана, чаша и нещо за мезе.
- По-евтино – скромно допълва новодошлият и като ме поглежда извиняващо, обяснява, – мезето трябва да е по-евтино от пиенето, защото е МЕЗЕ – то не е за наяждане, а само променя вкуса, за да се получи по-пълна изява на виното.
- Така е – казвам миролюбиво, разбрал, че имам работа с познавач, – хубавото вино гали небцето, нагарча на малкото езиче и претопля на челото.
- Светата истина – с любопитство ме поглежда събеседникът ми.
Войводата махва с ръка, сякаш иска да каже "Няма значение", но се опомня и като потупва ласкаво пълната кана, казва поверително:
- Те това помага най-добре за натъртено. Ако щеш вътрешно... – той вдига каната и пие на едри глътки, после пуска две струйки вино да се плъзнат от ъгълчетата на устата му, – ... ако щеш външно.
Виното капе по избелелия му нагръдник, но той е явно доволен от илюстрирането на думите си.
Той стреснато се навдига, вперва в мен почти трезвен поглед и умоляващо казва:
- Имам тук един приятел... Той не пие много – и понеже последните му думи звучат не съвсем уверено, допълва бързо – и прекрасно разбира медицината, особено за натъртеното...
"Изглежда, че освен натъртено не познава други заболявания, при това диагнозата май е хроническа."
С усмивка кимам.
Окуражен от съгласието ми, Войводата изпъчва така юнашки гръд, че заприличва на кубче и като изпъва жилеста шия, сякаш се готви да кукурига, изпищява с неистов фалцет:
- Сър Тоби-и-и!
Нещо в ъгъла, където са наредени бъчвите с вино, се размърдва и за мое най-голямо учудване една от тях тръгва към нас. Най-малко две ведра по десет литра – преценявам вместимостта на търбуха, пристегнат като чумбер от широк мръсен колан. Човекът-бъчва се приближава, клатейки се на късите си крака, и като свежда малката си червенобуза глава в бледо подобие на поклон, избоботва:
- На вашите услуги... е-е... имам честта... – по лицето му се вижда, че е напрегнал целия си ум и използва онази част от речника си, която е най-рядко населена.
- Ведро вино – правя поръчка на едро и с това покорявам веднъж завинаги сърцето на човека-бъчва.
- Графът се интересува от някои рецепти за... – Войводата спира, макар че думата "натъртено" е на върха на езика му – ...медицинската област.
Грамадата въздъхва дълбокомислено, после навдига каната, сякаш търсеният отговор се намира на дъното й и когато го намира, въздъхва отново.
- Пий червено вино! – тържествено провъзгласява той и явно доволен от себе си пресушава каната.
- А защо? – любопитствам аз.
- Червено пиеш, жълто пикаеш! – дълбокомислено произнася сър Тоби и като удря с огромния си юмрук в гърдите, така че те прокънтяват, пояснява. – Червеното остава вътре и дава на човека сила.
- Прав сте – миролюбиво се съгласявам, победен от логиката на “съра”, – но мен ме интересува техническата страна на въпроса, така да се каже не материята, а човекът.
Оглеждам ококорените им, нищо неразбиращи лица. Парите приятно удрят в главата. И двамата ме поглеждат с разбиране.
- Та, ако знаете някой, който се занимава с лечение посредством сиропи и мехлеми?
- Мошеничество и измама! – запалва се Войводата.
- И измама! – като ехо се обажда сър Тоби.
- Магьосничество и мръсна лъжа! – въодушевява се от тази подкрепа Войводата.
- Лъжа! – боботи ехото.
- Не ме разбрахте – търпеливо продължавам мисълта си и за да ги поохладя, поръчвам още вино, – искам да отделя есенцията, съдържаща се във виното.
И двамата ме гледат смаяни.
- Когато се пие подгрято вино, парата, която се отделя от него, приятно замотава главата. – Те кимат с разбиране. – Така че, ако тези пари в такова малко количество са толкова силни, какво би станало, ако се отделят и втечнят – ето това ми е необходимо. Та затова търся човек, който притежава подходяща апаратура и опит...
- Това е славно! – удря с юмрук сър Тоби по масата. – Да отделиш парите, които замайват главата, от водата, която иначе изхвърляме по естествен път! Представяте ли си колко сила ще остане вътре... – Той замижава от възторг пред перспективата всичко да остане вътре.
Войводата е вече на крака:
"Ний пеем за туй, което
прекрасно пасва с мезето,"
Гласът му със залитане се катери по нотната стълбица.
"Червено, гъсто, ароматно,
направено от грозде златно!"
- О, да! Ний пеем за винцето, що радва на мъжа сърцето! – ревва сър Тоби и също става на крака...
"Ний пеем за туй, което
на топло долу във мазето
е скрито зиме дълго време
и в бурета дебели дреме!"
Сега и аз съм на крак и двамата със сър Тоби пеем като луди от щастие славеи:
"О, да, ний пеем за винцето,
Що радва на мъжа сърцето!".
Цялото заведение е на крак. Войводата сякаш го колят, а ние със съра поемаме дълбоко въздух, за да ревнем отново припева. Навсякъде наоколо лъщят пламнали от възторг лица, преливащи във всички нюанси и оттенъци на червеното.
На масата цари всеобщо благоденствие. Приятелите ми са в състояние, при което "морето е до колене". Гледам лъсналите им позачервени лица. Тази вечер ми е последна. Последен нощен поход по покривите и утре към обед ще се слеят в едно две далечни гръмотевици. Тази, оповестяваща появата на връзката между двата материка, и другата, предизвикана от заминаването ми от този груб и първобитен, но посвоему наивно привлекателен свят. Моите приятели витаят на ръба на двата свята. Този – реалния, и онзи – на мечтите. Гледам отпуснатите им усмихнати лица и вълна от нежност се надига в гърдите ми. В сравнение с мен те са все още в детския стадий, рожби на един току прохождащ свят.
- Какво бихте искали лично за себе си? – неочаквано и за самия мен казвам аз.
- Да си купя имение! – мечтателно казва Войводата. – Немного голямо... С немного голямо замъче, но с лозе... С ГОЛЯМО лозе...
Лицето му придобива онзи сомнамбуличен вид, така присъщ на поетите и на лудите. С една дума – той вече мислено е между редовете на "голямото лозе".
- А ти?
Месестото лице на сър Тоби пламва внезапно, той свежда срамежливо очи. Огромните му ръце неловко се свиват и разпускат.
- Аз... такова... – мънка той и ме поглежда като дете, направило нещо нередно. – Аз... ако може... такова – да имам хубави дрехи... Нови...
- А защо не имение? – внимателно го поглеждам и едва сега откривам колко невинни са очите му. Сякаш пред мен стои затворено в грамадата на чуждото тяло малко дете и от време на време плахо надзърта навън.
- Защо ми е? – усмихва се сър Тоби. – Нали той ще има?
- Така е – кимва посъвзелият се Войвода, – все едно че е твое...
- Скъпи приятели – тържествено казвам аз, – обществото на кръчмарите на тайно заседание реши да върне една милионна от парите, събрани досега, на онзи, който изпие десетхилядната кана през този сезон. Каната, от която пиете в момента, е печелившата, а ето и наградата.
Двамата гледат стреснати купчината монети, които изсипвам пред тях.
- Но, любезни графе – колебливо започва Войводата, – как така точно...
- Виж какво, Войводо – прекъсвам го аз, – можеш ли да пиеш повече от мен?
- Не! – със съжаление се съгласява той.
- Да въртиш меч по-добре?
- Не!
- Знаеш ли повече?
- Не!
- Колко си килограма? – и понеже той унило мълчи, го довършвам безжалостно с последния въпрос:
- Колко си висок?
Сразен от превъзходството ми по всички пунктове, особено по двата последни, Войводата покорно прибира парите.
- А сега, приятели мои, ми се налага да свърша още някоя и друга работа, така че довиждане. Използвайте парите тъй, както ви повелява разумът, а аз сигурно ще намина да проверя дали сте ги употребили добре.
- Всеки ден можеш да ни намериш в "Червения петел" – вика подире ми нисичкият набит мъж.
- "... петел" – боботи като ехо бъчвоподобният ми приятел.

***
- Чакайте тук – тихо нареждам аз, – не се учудвайте на нищо. От вас се иска да издържите само докато се върна.
Войводата ми подава меча.
- Не – отблъсквам ръката му, – само ще ми пречи. – Той ме поглежда недоумяващо, но спомняйки си нареждането ми "на нищо да не се учудват", свежда очи. Промъквам се до зида. Притискам буза о зърнестата каменна плоча. Както и очаквах, зад нея се раздават ритмични стъпки. Пъхам ръка удобно в гнездата на командното устройство. Въжето оживява. Като дълга, неестествено тънка змия то разгъва мускули и пълзи по стената, увива завършващия с ноктеста лапа край около един от зъберите и извивайки се, ме изнася нагоре. На четири метра под мен различавам фигурата на патрулиращия войник. Свирвам леко. Той вдига глава и въжето-змия се обвива около опънатата му шия. Две стисвания и човекът се отпуска безмълвно. “Не съм бог и не мога да прощавам” – опитвам се да заглуша пробудилата се съвест. Покорно на командите ми, въжето се извива на дъга и ноктестата лапа захапва решетестия прозорец на върха на кулата. Още няколко секунди и ръката ми обхваща ръждивото желязо.
- Бъки – повиквам тихо в тъмнината, – жив ли си, Бъки?
Стоя с изстинало сърце и едва не извиквам от радост, когато от мрака на килията изплува познатото бяло лице. Устните му са разбити, под едното му око тъмнее огромна синина. Той ме гледа с широко отворени, невярващи очи.
- Аз съм – мъча се да се усмихна, защото някаква буца се е спряла на гърлото ми и ме души.
"Ще се разплача! Ей, Богу, ще се разплача!" – с отчаяние си мисля и като преглъщам, казвам бодро:
- Сега ще те освободя!
Той се олюлява и започва да се свлича по стената.
- Бъки – мъча се да сподавя гласа си, но чувствам, че крещя, – какво ти е, Бъки?
- Позна ли ме? – той отново се е изправил и се мъчи да прикрие голото си рамо със скъсаната дреха. – Позна ли ме най-после?
- Разбира се – успокоявам тази странна нервност, всъщност тя сега е без особено значение, – изпий това!
- Също като Ромео и Жулиета! – прошепва той и вдига банката с тонизиращ сироп.
- Глупости – машинално отвръщам, тъй като цялото ми внимание е насочено към решетката, на която прикрепям термичните лепенки, – това не е отрова, а тонизиращ сироп. А сега си затвори прекрасните очи...
Млъквам внезапно. Бъки не знае нищо за Ромео и Жулиета. Термичните лепенки светват, сякаш малко слънце изгрява на прозорчето, и при тяхната светлина малка тънка фигура, прикрила с ръка очи. Голото рамо... В падината между начеващите да се наливат гърди и върху нея на тънка връв моето копче. Онова същото, с ръка достигнало звездите. Решетката издрънчава някъде далече долу под мен и като ехо от края на уличката се донася друго дрънчене – Войводата и сър Тоби са препречили пътя на притичалата стража.
- Хайде, момичето ми – протягам ръка, – нямаме много време.
Тя увисва почти безтегловна и аз я изтеглям при себе си.
- Няма нищо, всичко ще се нареди – ласкаво казвам, защото едва сега ми става ясно в какво нелепо неведение съм пребивавал. Тя се притиска до гърдите ми и тихо плаче. "Горкото дете, поднасящо разцъфналото си под лъчите на първата любов сърце, мечтаещо да видят в него девойката и жената, дало всичките си пари, за да си купи рокля, мислейки, че така ще стане по-женствена и красива...". Какъв глупак съм бил! Притискам я още по-нежно до себе си. Серпантината на въжето внимателно се размотава. Тя потъва в тази прегръдка, сякаш влага в нея цялото себепожертване на отдаването. В края на уличката хриптят хора и стомана се удря о стомана. "Не съм бог, та да прощавам!" – със зловещо задоволство си повтарям, когато краката ми опират до земята.



Назад

Всички статии на Брой 12, 2016

*РЕДАКЦИОННО
Уважаеми читатели,
3 ДЕКЕМВРИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ
Поздравителен адрес от ТСО на ССБ Велико Търново
ВЕСЕЛА КОЛЕДА
Поклонението на влъхвите
Градът на коледните елхи
Невидимото
Двамата слепци
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Асеновград
Плевен
Велико Търново
Севлиево
Добрич
Кърджали
МОЯТА ДУПЛИКА
Относно Национално читалище на слепите "Луи Брайл 1928"
ПРЕМИЕРА
След 30 години - среща с читателите
Сърцето не е самотен бог
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
ЮБИЛЕЙ
120 години от рождението на Петко Стайнов
Хоров фестивал
Отново на висота, както винаги




Архив на изданието
2007
2008
2009
2010
2011
2012
2013
2014
2015
2016
2017