Брой 04, 2019

Тема: ОБЩЕСТВО

Втори в ЕС по добри практики при наемането на младежи с увреждания


Иван КАРАСТОЯНОВ

В слънчевото утро на 23 март 2019 г. пристъпвах бавно към групичката от хора до бюрата, разположени между двете двойни врати, през които се влизаше в конферентната зала на бляскавия хотел. В леко сумрачното пространство цареше обичайният за този тип събирания лек безпорядък. Двама души взимаха подписи от малкото участници, появили се по-рано, и им връчваха табелки с имената им и папки с материали. Две-три момичета разпъваха и разполагаха наоколо преносими рекламни табла за започващата среща с международно участие. Тъй като изпитваха някакви затруднения, спътникът ми се втурна да им помогне. Други хора стояха леко встрани и разговаряха тихо помежду си. До ушите ми достигаха отделни фрази на румънски, английски, италиански... Аз мълчах. Съвсем скоро щях да заговоря на английски пред същите тези и още много други хора. Всъщност, това бе основната причина да се намирам на това място. От мен се очакваше да представя добрите практики на фирмата, в която работя, във връзка с наемането на млади хора с увреждания. Нещо повече, трябваше да го сторя по такъв начин, че да убедя присъстващите гости да дадат своя глас за българското дружество в заключителния етап на едно дружелюбно съревнование, в което истинските победители бяха самите хора с увреждания.
Досущ като на филмова лента, в съзнанието ми изплуваха образи на изминатия път дотук. Всичко започна в средата на януари, когато моя позната ми спомена за предстоящото събитие. Крайният срок за изпращане на документите за участие в състезанието бе 31 януари 2019 г. Около седмица преди настъпването на тази дата мимоходом обсъдих възможността с оперативния директор на дружеството. Тя ми гласува пълно доверие и така, ден преди крайния срок, попълних и изпратих бланката за участие. На следващия ден получих съобщение от организаторите, в което ми благодаряха за проявения интерес и включването в надпреварата. Нямах големи очаквания, но, като всеки човек, таях надежда нещо добро да се случи. Три седмици по-късно, на 20 февруари, получих ново съобщение. С леко вълнение го отворих и зачетох написаното. След обичайните приветствия и ласкави думи, организаторите ми съобщаваха, че за участие били изпратили документи над 30 организации от цяла Европа. Жури било разгледало кандидатурите и избрало трите най-добри. Българската била една от тях. Поради това имали огромното удоволствие да ме поканят да присъствам на конференцията. Предоставяли ми точно десет минути, както и на другите две организации, в които да разкажа за добрите практики на фирмата. Съвсем естествено, пулсът ми се ускори от обзелата ме радост. Последваха още няколко уточнителни съобщения.
Сутринта на 22 март, придружаван от мой колега, потеглихме със служебен автомобил от София за Русе. Пътьом спряхме в градчета като Павликени и Бяла, които бях виждал само като малки точки на картата в часовете по география. Залезът ни хвана на Дунав мост, където, след заплащането на такса в размер на 4 лева, чакахме вечерната смяна на служителите от гранична полиция, за да преминем в северната ни съседка. След проверката на документите спряхме на първата бензиностанция и закупихме седмична винетка за сума, равняваща се на 3 евро. В оставащите около 60 км до Букурещ преминахме близо дузина кръгови, разположени през 2-3 километра. Около 9 вечерта се добрахме до хотела в центъра на града. Фоайето му беше просто огромно, с размерите на автогара, добре осветено и изпъстрено с всевъзможни растителни и изкуствени украси. След кратък престой на една от рецепциите, хванахме асансьор за петия етаж, на който се намираха запазените и заплатени от организаторите за мен и колегата стаи.
Обзавеждането на помещенията по нищо не отстъпваше на блясъка на фоайето на хотела. Банята разполагаше с просторна душ-кабина в десния край, вана – в левия, а между тях се диплеше, пищно накичената с хавлии и всякакви почистващи и разкрасяващи продукти, мивка с широко огледало. Плъзгащите се врати на трикрилния гардероб бяха огледални, а зад средната от тях се намираше разтегаема дъска за гладене, с окачена на стената като домофон ютия. Над малкия хладилник, преливащ от всевъзможни напитки, имаше дори машина за кафе с няколко капсули, термокана, както и друга кана с вградена цедка за направата на чай. За всички тези глезотии, обаче, при настаняването ни бяха запорирали сума, равняваща се на около 50 евро на стая. Тъй като нямахме осигурена вечеря, предприехме кратка разходка до заведение за бързо хранене, намиращо се на около 50 метра срещу хотела. Там, за по около 7 евро на човек, хапнахме прилично добре, след което се прибрахме по стаите за отдих от дългия път.
"Здравей, Иван! Как си?" Ведрият женски поздрав ме върна в настоящето. Късата опашка от хора пред мен се бе стопила и неусетно се бях озовал до бюрото за регистрация, а до него стоеше Лоредана, моя позната румънка от осъществен преди години проект в Лиеж, Белгия. Не се опитах, а вероятно не бих и успял добре да прикрия приятната изненада от неочакваната среща. Отвърнах на поздрава и всеки от двама ни набързо сподели новости от живота си. После с колегата ми взехме полагащите ни се папки и влязохме в залата.
На метър от вратата стоеше човек от екипа на организаторите, който радушно ни приветства. Оказа се, че това бе служителят, с когото си бях разменял съобщения по електронната поща. Намирахме се в задната част на залата. Пред нас имаше пет дълги реда маси със столове, разделени на две равни половини от пътеката в средата. Тя водеше към ниския подиум отпред. Бързо си избрахме места за сядане на последния ред до пътеката и се заехме да огледаме помещението по-добре. По протежение на дясната, къса стена на залата бяха разположени кабинките за т. нар. едновременен или покриващ превод. Пред тях се бяха скупчили няколко младежи и живо обсъждаха нещо. Явно това бяха преводачите от и на румънски, английски и френски. На всяка от масите имаше еднолитрова стъклена бутилка с минерална вода и стъклена чаша, поставени върху малко, платнено каре в горния десен край.
Мислите ми обаче ме теглеха към подиума. В левия му край имаше ниско стъпало, а в десния - полегат наклон за инвалидни колички. По протежение на предния му ръб бяха поставени три маси с микрофони на стойки върху тях. Четири огромни екрана, разположени в две двойки високо на стената зад подиума, щяха да показват презентациите на говорещите. На друг, значително по-малък екран с размерите на плосък домашен телевизор, щеше да се появява речта на говорещите под формата на текст на румънски и английски, въвеждан на момента от двама служители, седящи пред преносими компютри на първия ред. Това бе само една от многобройните мерки за осигуряване достъпността на конференцията за присъстващите хора с различни по тип и степен увреждания. Друга такава бе старателното облепяне на всички кабели по цялата им дължина с широко тиксо в светъл цвят - ясно различим, на фона на тъмната настилка на пода. По всичко личеше, че екипът на Европейски форум на инвалидите (ЕФИ) - неправителствена организация с нестопанска цел, организатор на конференцията - разполагаше с богат опит в тази област.
Постепенно залата се напълни с хора. След почти неизбежното закъснение от около 15 минути, събитието бе открито. Приветствена реч с времетраене от 7 минути произнесе първо Даниела Тонч, председател на Националния съвет за хората с увреждания в Румъния. След нея думата бе предоставена на министъра на труда и социалната политика на Румъния, на когото организаторите бяха отпуснали 10 минути за приветствени слова. Когато от озвучителната уредба се разнесе румънска реч, с колегата ми осъзнахме допуснатия от наша страна малък пропуск. Той своевременно се отправи към задния ляв ъгъл на залата и се върна с малък приемник с чифт слушалки. Устройството бе с формата и размерите на леко издължен диктофон. На лявата му страна имаше плъзгач за регулиране силата на звука, а на дясната - продълговато копче за превключване на двата канала за приемане на сигнал, на английски и на румънски езици. На предния капак се намираше малкото, кръгло копче за включване на устройството, а на задния - щипка за закачане на колан или джоб на риза. Вторият вариант обаче би бил неудобен, поради размерите и теглото на приемника. Янис Вардакастанис - председател на ЕФИ - също приветства присъстващите в рамките на 7 минути. Последен с тази чест бе удостоен Траян Врасмас от Ренинко - румънска асоциация на организации на хора с увреждания. С неговата 7-минутна реч бе поставен краят на частта по откриването на конференцията.
Минута-две по-късно пред микрофона застана Матю Чателин - член на Младежкия комитет на ЕФИ. Неговото 10-минутно слово, представящо накратко дейността им, послужи като своеобразно въведение в темата за младите хора с увреждания на пазара на труда в ЕС.
Щафетата пое Луминита Калдарас от "Инклужън Юръп" ("Включваща Европа"), която представи различни статистически данни за положението в областта на трудовата заетост в ЕС. От тях стана ясно, че около 72% от европейците в трудоспособна възраст, които нямат увреждане, упражняват някаква форма на постоянна трудова заетост. Целта на ЕС до 2020 г. била този процент да нарасне до 75. При хората с увреждания в трудоспособна възраст, обаче, работещите били значително по-малко и възлизали на около 47%. Статистическите данни сочели също така, че в най-трудно положение се намирали младежите с увреждания, които току-що били завършили своето образование. Поради липсата на опит и редица други причини, те най-често получавали предложения за временна или сезонна заетост, обикновено под формата на нископлатен стаж. Изложението се проточи около 15 минути, отчасти заради леко провлачения изказ на говорителя, плод на някакво увреждане. Представените факти породиха впечатлението, че към момента липсват точни статистически данни за действителното положение.
Следваща на подиума се качи Никита Санаула от Европейски младежки форум - международна НПО, в която членуват над 100 младежки организации от цяла Европа. Тя представи няколко мерки и механизми на ЕС, насърчаващи и подпомагащи трудовата заетост на младежите с и без увреждания. След нейното 10-минутно изложение организаторите дадоха кратко време за въпроси и отговори. Една дама с увреждане попита Никита какво предлага ЕС за хората като нея, които вече са надхвърлили възрастта, до която човек се счита за млад, а именно 35 години, но все още няма работа. Младата говорителка нямаше как да даде задоволителен отговор на този въпрос, защото не работела за ЕС, а била доброволец, който се стараел да подпомага дейността на младежките организации в ЕС.
Непосредствено след това започна и частта, посветена на състезанието за работодатели с добри практики при наемането на младежи с увреждания. Първа говори представителката на организацията от Австрия - средна на ръст, русокоса, леко закръглена млада дама с много приятно произношение на английски, в което не личеше дори нотка от майчиния й немски език. Речта й бе подкрепена от професионално подготвена презентация, поднесена гладко и изразително. От която стана ясно, че екип от общо 7 специалисти в различни области подпомагали хора с увреждания в придобиването на подходящи знания и умения, намирането, кандидатстването и дългосрочното заемане на свободно работно място във фирми с различна дейност. През последните няколко години те успели да подкрепят около 220 души да постъпят на работа, като в 60% от случаите назначените продължавали да работят там и до днес. В заключение австрийката посочи три причини, които според нея откроявали тяхната организация – нещо, за което от екипа на ЕФИ бяха помолили предварително.
След кратко ръкопляскане настъпи и моят ред. Десет минути! Тъй кратко време, в което да разкажеш толкова много неща, кое от кое по-важно! Кратка история на фирмата и дейността й. Билбордът от кампанията "Наемете сляп човек" на Съюза на слепите в България, изиграл ключова роля при запознанството с оперативния директор на дружеството. Личните истории на тримата назначени младежи и работата им във фирмата. Трите отличителни черти - равенство, уважение, повишаване осведомеността на обществото. Организираните благотворителни събития. Репортажите от местни и национални медии. По минута за всичко, даже по-малко, а трябваше да говоря бавно, за да не създавам проблеми на преводачите. Четиринайсет минути отлетяха като миг! А можех да кажа още толкова много. Дали се спрях на най-важното? Дали подбрах най-подходящите думи? Дали посланието ми достигна до присъстващите? Много скоро щяхме да разберем.
Трети заговори представителят на фирма от северозападна Германия - висок, млад мъж с леко увреждане и натрапчив немски акцент, който с доста мънкане представи работата на организацията. Тя представляваше социално предприятие, развиващо 5-6 различни дейности, в които били ангажирани хора с увреждания. Така например, те събирали добре запазени стари книги, които продавали, а с част от парите закупували материали. От тях даровити хора с увреждания изработвали различни продукти, които също се предлагали за продан. Основната им дейност, обаче, била т. нар. Социална кухня. В нея хора с различни увреждания готвели за детски градини, училища и учреждения. През последните години обучили и наели на работа около 170 души, като един от най-ярките примери бил самият той, издигнал се до ръководен пост. Заключителни думи, ръкопляскания и... край! Жребият бе хвърлен!
Човек от екипа на ЕФИ обяви прекъсване за освежаващи напитки и подкрепящи закуски, по време на което присъстващите да упражнят правото си на глас за предпочитаната от тях фирма, с раздадените им три бюлетини. С колегата ми побързахме да излезем от залата, за да можем на спокойствие да обсъдим току-що приключилата част от конференцията. Какъв ти покой във фоайе, пълно с хора, зажаднели за кафе и сладкиши?! Грабнахме по чаша топла напитка и заобсъждахме гласно в един ъгъл сред засилващия се шум. Три така различни фирми, с толкова несходни представяния.
"Здравей, Иван." Неусетно до мен се бе озовала австрийката. Поговорихме за дружествата, в които работим, за България и Австрия, за история... Неочаквано към нас се присъедини и представителят на Германия. Двамата бързо превключиха на немски, а аз се възползвах от възможността да се измъкна и се върнах в залата.
Събитието продължи с изказване на Екатерина Врасмас. Тя разказа за осъществения преди няколко години проект с финансиране от ЕС, в резултат на който няколко организации на и за хора с увреждания се обединили и създали Ренинко. По този начин навлязохме в темата за положението на хората с увреждания в Румъния. Речта изразяваше гледната точка на професори и други изследователи на условията на живот на тази социално уязвима група от румънското общество. Отново бяха споделени статистически данни. И тук беше подчертана тяхната недоказана достоверност, поради липсата на нови проучвания.
Следваща пред микрофона застана Диана Чириаску - нагледен пример за реализирал се човек с увреждане, търпял дискриминация по три различни причини - че е жена, че изпитва умствени затруднения и че е от ромски произход. Бавно и упорито тя изчете разказа за 39-годишния си живот, започнал в многодетно семейство в малко село и продължил с 18 години в социални домове, приемни семейства и по улиците на Букурещ. Сподели горчивия си опит от многобройните отхвърляния, с напълно измислени извинения при явяване на интервю за работа. Историята й обаче имаше щастлив завършек, поне за момента, защото имала не една, а две работи - по 6 часа дневно във фабрика и по няколко часа два пъти седмично като чистачка в жилищен блок. След нея се изказа и представителка на местна НПО, работила в подкрепа на Диана и много други като нея.
Последна пред микрофона застана директорката на Агенция по заетостта в Румъния. Тя започна речта си с това, че щяло да й е много трудно да говори след изложените до момента факти за положението в страната. Все пак, дамата се постара и значително надхвърли отпуснатите й 10 минути, за което 2-3 пъти получи забележка. От речта й стана ясно, че в Румъния също имало действаща програма за насърчаването на работодатели да назначават хора с увреждания. Тя осигурявала трудова заетост за срок от 18 месеца, с трудово възнаграждение, равняващо се на 500 евро. Директорката сподели и за изграждащата се мрежа от ресурсни центрове на областно ниво. Първоначално били включени 8 области, а сега вече били обхванати 20 от общо 24-те териториални единици на страната. Като голям проблем обаче те отчитали, че средствата достигали само до областните центрове, но не и до малките градове, където имало най-голяма нужда от тях. Правителството обаче работело в тази насока. Друг голям проблем бил липсата на точни данни за действителния брой на хората с увреждания в страната, както и за броя на отпадащите от училище деца. Иначе статистиката сочела, че всяка година определен брой хора с увреждания постъпвали на работа, но горе-долу сходен брой се регистрирали като безработни. От това останах с впечатлението, че тези хора имат работа, докато трае програмата за насърчаване на заетостта - често срещан проблем и в нашата страна.
След речта на директорката на агенцията настъпи и дългоочаквания миг, в който щяха да обявят резултатите от гласуването. За огромно учудване на двама ни с колегата ми, на трето място бе класирана организацията от Австрия, която, по наше скромно мнение, заслужаваше да спечели. Изненадата ни нарасна още повече, когато нашето дружество бе класирано второ в състезанието. Ние, естествено, се радвахме. По време на почивката дори бяхме стигнали до съгласие, че заслужаваме поне второ място. Неодобрението ни произтичаше от факта, че най-слабо представилият се според нас участник бе провъзгласен за победител. Харесваше ни или не, резултатите бяха такива. Взех почетната грамота, отпечатана цветно на дебела, гланцирана хартия, във формат А2 и А4. Направихме си дузина снимки за спомен. Изслушахме заключителните думи от страна на организаторите, след което се оттеглихме за официален обяд в пространството пред залата.
За пореден път се удивих на настойчивостта, с която на събития с участието на хора със зрителни, слухови, опорно-двигателни, умствени и други увреждания храната се предоставяше на шведска маса на самообслужване. Очевидно екипът на ЕФИ, както и на много други западни организации и институции, твърде буквално прилагаше посочената равнопоставеност в Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, чието прилагане отстояваше пред ЕС от името на 80 милиона европейци с трайно намалена работоспособност, още от основаването си през 1996 г. Ако не друго, поне храната бе достатъчно разнообразна и вкусна. Точно в 2 часа след обяд, приятно нахранени и освободили стаите, потеглихме към милата ни татковина, разсъждавайки дали похарчените за състоялата се международна среща пари на европейските данъкоплатци не можеше да се оползотворят по-добре. Въпреки това, бяхме доволни от завоюваното второ място, в съревнование с участвалите 26 дружества от 16 европейски държави. То бе едно красноречиво доказателство, че чисто човешкото отношение и безкористната подкрепа, водещи до промяната дори на само две-три съдби, са не по-малко ценни и заслужаващи широко обществено признание.



Назад

Всички статии на Брой 04, 2019

ЕКОЛОГИЯ
200 години природозащитно дело в Европа
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Силистра
ОБЩЕСТВО
Втори в ЕС по добри практики при наемането на младежи с увреждания
ОФТАЛМОЛОГИЯ
За пръв път в света - операция за генна терапия на често срещана причина за загуба на зрение
ПОЛЕЗНО
Един лесен начин да си направим CV
РАЗКАЗ НА БРОЯ
На попрището жизнено в края
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
СПОРТ
СКЛУ "Изгрев" - Пловдив стартира спортната 2019 г.
СЪБИТИЕ
Честита пролет
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Великден




Архив на изданието
1 2 3 4