Брой 04, 2019

Тема: РАЗКАЗ НА БРОЯ

На попрището жизнено в края


Йордан ХАДЖИЕВ

На жена ми

Така се стекоха обстоятелствата, че беше дошло ред да мра. Не, че го исках, но сърцето, собственото ми сърце заяви, че повече не може да ме търпи, дошло му до гуша от мен. И това думи от най-близкия ти човек, когото си приютил в гърдите си.
Какво толкова съм ти направил бе, едно време се влюбвах, разлюбвах, късаха ме на изпити, не спях по цели нощи и се разбирахме, а сега си живеем живота, не те юркам по Балкана, нямам вече любовници, остана ми едното хапване и сръбване…
- И цигарите. И не пиеш, а се наливаш! Кога лягаш и ставаш?
- Ами кога, както дойде. Не ходя на работа, в пенсия съм, а за пиенето недей да злословиш - издържам!
- Ти да, но аз - не! Повреди ми се клапата, не се ли видиш, че като ходиш, залиташ, за нищо не те бива вече! Увреди и мене, заприличах на тебе, ще взема да те уморя!
- Ама и ти няма да прокопсаш!
- Нали това ти разправям, глупако, ще умориш и двама ни! Отивай на доктор!
Потиснах гордостта си и след седмица разправии с жената се озовах в коридора на поликлиниката. Тъпа работа, унизителна - само бабички и дядовци. Стана ми чоглаво - какво правя сред тях! На всичко отгоре една ме попита: "Що тъй си закъсал, не си много стар?". Дочаках да ми се предлагат баби!
Докторицата, джипито ми, макар и минала на попрището жизнено средата, още си струваше. Беше любезна, гънката между гърдите й се виждаше и май съжаляваше, че я посещават повече болни, отколкото здрави. Направи ми комплимент:
- Ти пък за какво си дошъл, изглеждаш много добре!
Разсъблече ме, опипа ме и каза, че още съм атлет. Но като тури слушалките, взе да охка - и този се оказа за боклука!
- Какво е туй сърце, с колко жени си ходил, свири като хармоника! Днешните мъже не ставате за нищо!… Ракия ли пиеш?
- И цигари пуша.
- Няма нужда да ми го казваш. Ще ти дам направление за кардиолог, а той да те праща в Трета градска. Има да ходиш цяла година разкрачен.
- Защо?
- За да пазиш равновесие.
- "Докторе, вярно ли е, че деветдесет и девет на сто умират при тази операция? - попитал пациентът. - Вярно, но вие ще оживеете. - Защо? - Ами деветдесет и девет вече умряха."
- При твоята вече умират едно на сто, че и по-малко.
- Но ако аз съм това едно, ще бъде сто на сто! - отвърнах.
Попадам все на добри доктори. То, в тия думи има нещо обидно, защото намеква, че има и други.
Вече споменах, че в разправията ми за живота взе участие жена ми - и то така, сякаш ставаше дума за нейния собствен. А съм чувал за бая по-други жени. Когато умря комшията дядо Дечо, инатин беше, една съседка го пожали: "Отърва се горкият!". Баба Магдалена добави: "И нас отърва!". Големият ми приятел доктор Йовчев, диагностикът на града, в час на откровение ми сподели: "Зная, че ми е дошло време да мра, на осемдесет и пет съм, но не виждам от какво". Умря преспокойно, защото в медицинските му книги никъде не пишело, че се умира и от жена. Моята проклетия пък - казвам го, защото у нас така е прието да се нарича собствена жена, беше уловила моя животец с двете си ръце и не го даваше никому - той й принадлежеше! Ние, мъжете, май нехаем за живота си, защото има кой да се грижи за него - до женитбата сме в ръцете на майките, после на съпругите. Опека, попечителство, даже настойничество. Едно време като момчетия що разпити и бой съм изтърпял: "Защо закъсня, по кое време се прибираш, ходи ли на реката, защо са ти скъсани гащите?". И сега комай е същото: "Къде беше досега, защо се връщаш без гащи?". Последното се подразбира. В онова време една съседка попитала майка ми:
- Защо го биеш толкова?
- Аз кога го бия, Монке, пак го обичам.
Сега, когато прескочих трапа, възроптах у дома:
- Взе много началнически да приказваш, не много любезно, чуват се заплашителни нотки.
- То досега нищо, отсега да видиш! - отвърна.
Та, поведе ме тази моя жена от доктор на доктор, за да ми доказва, че погрешно съм живял - разбирай, че не съм я слушал. Взе да проверява пулса ми, да мери кръвното, купи си и слушалки. Тя има братов син доктор в "Пирогов" - умен, че умен, не ще да се жени. Той я посъветвал да ме заведе при доктор Рахими, бил голям майстор по сърцата. Той това и чака – взе, че ми навря една жица от китката до сърцето. И отсъди на правилен български език:
- Четвърта степен, операция. Нова клапа.
Усмихнат и мил, сякаш ми предлагаше да изпием по една бира.
- Докторе, вярно ли е, че тази четвърта степен е последната?
- Кажи-речи, горе-долу.
Не стига, че дошъл от нейде си, май че от Азия, че се оженил тука и народил дечица, ами научил "кажи-речи", "горе-долу", "абе, мож’ ли му хвана края"!
Не ще пари. С присъщия си оптимизъм, тоест лекомислие, реших, че наистина съм му изпуснал края, значи нямам бърза работа, по-добре да поизчакам година-две. И го попитах, може ли това насилие върху сърцето ми да стане по-нататък. Жена ми отсече:
- Сега!
Докторът се съгласи с нея - колкото по-рано, толкова по-добре. Мантрата на докторите: "Защо чакахте досега?!". Ами защото досега си бях здрав! То наистина човек трябва да има биволско здраве, за да тръгне по доктори.
После една, някаква на медицинските науки, половин час ме обръща насам-натам, пак гол до кръста, слуша и протоколира някакво ехо, идещо от дълбините ми, мълчах като безсловесно и накрая реших да се обадя:
- Докторе, аз мисля…
Но тя отсече:
- Запазете мислите за себе си.
Рекох си, ако оцелея, не знам какво ще направя, насмалко да се върна и да посъчувствам на мъжа й, но реших да не й обръщам внимание. Отвън споделих с жена си обидата и на нея й премаля от удоволствие:
- Ами един път някой и на тебе да ти затвори устата!
Не само устата, затвориха ми и очите - беше дошло за циганския лаф "Ще те правим да умираш!". Постъпиха нечестно - приспаха ме с химикали без вкус и мирис. Единственото, което успях да кажа на убийците си, беше:
- Извинете, аз недовиждам, но много бих искал да се видим още един път!
Когато ми отворили гърдите, изглежда майсторски го направили, пристигнал пратеник на Арахангел Михаил и още един на Сатаната. Настанили се под масата и започнали разправия за душата ми. Ония отгоре с найлоновите ръкавици режат и кърпят, а двамата душевадци спорят.
- И да е имал прегрешения - започнал небесният, - по сърце беше добър.
- То се видя колко му е доброто!
- И помислите му бяха чисти, добри…
- Толкова добри, че долу непрекъснато му се радвахме!
- Обичаше истината, правдата и я казваше…
- Лъжеше жена си!
- По-скоро премълчаваше по нещо, после се разкайваше.
- И започваше отново!
- Прегрешенията му бяха телесни, от природата на нещата, както би казал Лукреций. Душевно беше извисен, понякога влизаше в черква, имаше хубав глас, пееше народни песни…
- Не вярваше в Бога!
- Още по-малко в Сатаната!
- Ами професията му? Всички адвокати са при нас!
- Той я изостави, всъщност изгониха го, защото не приличаше на адвокат. Отдаде се на словото, което е в начале, а Словото беше у Бога и Бог беше Словото. Йоан, първа глава, първи стих. Вие долу такова произведение нямате!
- Ами съвременната литература и журналистика!
Приказвали, обсъждали, претегляли. По едно време се сетили да проверят дошло ли е времето да ме отнасят, надали ухо - не умира, проклетникът! Душата му излязла на зъбите, ама ги стиска. Родил се селянин - инати се! Ония отгоре пък, вече си изучили занаята, пипат като цигулари, свирят Моцарт, по-напред не са били толкова стиснати, фифти-фифти, сега нула цяло и нещо. Вече привършват, бършат чела - да заминава в реанимацията! Двамината отдолу се помъкнали подир мене - дано им излезе късметът там.
Без малко.
На събуждане взеха да ми се мержелеят два ангела в бяло, женски бяха, единият дебеличък, другият източен, анорексичен. Знаеха български и за нещо ми се караха. Учудиха ме и гласовете им - не бяха ангелски, напротив. Май че нещо им се изежих и те ме набиха. После ме туриха да легна и ме вързаха разпънат на четири. Кой да ти каже, че леглата на онзи свят имали в четирите си края вързанки - съвсем меки и много здрави. Досега не мога да си спомня защо ме биха. Всъщност, малко преувеличавам - само два шамара бяха. Първият беше от по-дебелата ангелица и ми се стори по-учтив, в него имаше нещо педагогическо, приличаше на съвет. Вторият - на високата фърконтина, ми разтресе мозъка, но аз го приех за сведение, тъй като сегашните упойки, освен обезболяване, имат и философско значение. Тъй или иначе, двете ангеларии заоблачиха малко страната на изгряващото слънце - не бях в Трета градска, а по на изток. Остатъка от нощта прекарах като в черква - на всеки пет минути повтарях: "Моля, отвържете ме!" и на всеки двайсет и пет получавах в отговор: "Не заслужаваш!". С една дума бях попаднал, ще ми се да кажа, но не смея, на небесни диванета.
На заранта ме пръждосаха и отведнъж ме поеха топли и гальовни ръце, заредени с любов. Поеха ме и не ме дадоха никому вече. Оказа се, че не съм познавал истински тази толкова добре позната ми жена. Тя ме настани в стая, изпълнена до тавана с късна любов, милост и близост. Тури ме на легло без вързанки, седна до мене и каза:
- Ще живееш!
Ония двамата душелюбци пак се бяха домъкнали, криха се тук-там два дни, а на третия си казаха: "Тази никога няма да ни го даде, само си губим времето, я по-добре да се махаме". Но на тръгване се обърнаха и ми пошепнаха дружелюбно:
- Пак ще ни паднеш, ще те почакаме, много държим на теб!
Какво стана после ли? Десет дни нищо не ядох, но тя ми туряше в устата зърно от грозде, обелваше ми четвърт праскова, отговаряше на всичките ми въпроси, например къде сме, защо сме тука, нещо ми четеше, разтриваше гърба ми и ходилата, изшурваше ме и колкото пъти се пресегнех, улавяше ръката ми. Прохождах, увиснал на врата й, приказката ми се връщаше, опомнях се и всеки ден се учудвах защо не съм знаел, че я обичам толкова много. Накрая тя ме натовари в колата и ме заведе у дома. Оправи ми хемоглобина, върна ми загубените килограми, шест месеца ме къпа в банята и всеки ден ме разхождаше из градската градина. Радваше ми се, гордееше се с мене. Додето оня ден срещнах разтревожения й поглед - тя толкова добре ме познава, че чете мислите ми. Какво да правя, като по алеите се движат такива небесни създания! Признавам, че последните дни взеха да ми се въртят в главата разни мисли. Онзи приятел в гърдите ги беше прочел по кръвен път и викна ядосано:
- Пак ли започваш твоите глупости?!
- Нали ти турих нова клапа, нямаш проблем!
- Аз нямам, но ти имаш, и то в акъла! Докога ще ги вършиш тия, имаш ли свестен отговор?
- Имам - защото съм човек, драги. Нямам избор. А ако искаш толкова да знаеш, в крайна сметка виновният за всичко си ти!



Назад

Всички статии на Брой 04, 2019

ЕКОЛОГИЯ
200 години природозащитно дело в Европа
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Добрич
Силистра
ОБЩЕСТВО
Втори в ЕС по добри практики при наемането на младежи с увреждания
ОФТАЛМОЛОГИЯ
За пръв път в света - операция за генна терапия на често срещана причина за загуба на зрение
ПОЛЕЗНО
Един лесен начин да си направим CV
РАЗКАЗ НА БРОЯ
На попрището жизнено в края
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
СПОРТ
СКЛУ "Изгрев" - Пловдив стартира спортната 2019 г.
СЪБИТИЕ
Честита пролет
ХРИСТОС ВОСКРЕСЕ!
Великден




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6
8