Брой 04, 2020

Тема: IN MEMORIAM

Последната спирка на Недко Недев


Преди около 60 години група деца весело си играели на малка уличка в село Щръклево, близо до Русе. Някои от по-големите палавници намерили много интересен метален цилиндър. Те веднага се заели с разглобяването на новата играчка. Четиригодишният Недко, като по-малък, не проявил особен интерес и се забавлявал недалеч от тях. В един момент страшна експлозия разтърсила селото. Притеклите се хора видели ужасна сцена – няколко убити деца и други тежко ранени, сред които и Недко. Играчката се оказала неизбухнала бомба. Оттук нататък животът на това ранено момче бил предопределен да продължи без зрение.
Беше октомври 1976 година. Срещнахме се на събрание на студентската организация към Съюза на слепите. Той беше навършил 20 години, а на мен ми предстоеше да ги навърша през ноември. Недко беше втори курс в Икономическия институт "Карл Маркс". Когато разбрах, че е завършил английската гимназия в Русе, аз бях смаян. На фона на моята вечерна гимназия в Костенец, това ми изглеждаше космическо постижение. Първият ми въпрос към него беше: "Ти наистина ли знаеш английски?" Той много скромно отговори: "Да". След като свърши официалната част на събранието, което се провеждаше в Националното читалище на слепите "Луи Брайл", започна неофициалната. Нещата някак неусетно прераснаха в малък купон. Оказа се, че Недко не само знае английски, но и прекрасно свири на китара. Не можех да си представя аз какво самочувствие щях да имам, ако умеех всичко това. Той пееше песни на Бийтълс, Кридънс, Ролинг стоунс. Негова любима песен беше "Who stopped the rain" ("Кой спря дъжда").
В Недко нямаше никаква надменност. Той беше изключително общителен. Нашето събрание завърши в ресторант "Будапеща" – доста аристократичен финал за скромните ни студентски финансови възможности. След това се разделихме и всеки се зае със своята си работа. Аз живеех в студентските общежития на Четвърти километър, а Недко - в Дървеница. Не се виждахме често. Един ден срещнах Петър Стайков, с когото се познавахме от Софийското училище за слепи. Той ме попита: "Ти защо не идваш на курса по английски в читалището?" Въобще не знаех, че има такъв курс. Веднага се включих в него, а Стайков дойде в моята стая, да ми продиктува вече взетите думи. Оказа се, че той живее в съседния блок. "Това се казва интеграция - каза Пешо. - Ти си имаш твоите приятели тук, аз моите и въобще не сме знаели, че живеем в съседство."
Първият курс за слепи по английски език на читалището беше организиран с прякото съдействие на Недко Недев. Нашата преподавателка Добринка беше открита от Петър Стайков. Тя диктуваше на Недко текста на учебника, той го пишеше с брайловата си машина, а след това с термоформ учебниците се изработваха на фолио. Те имаха хубави корици и ми се сториха страшно красиви.
Покрай този курс започнахме да се виждаме доста по-често с Недко. Той с удоволствие ни помагаше. Обичаше да споделя, каквото знае, с другите и това се отнася за целия му по-нататъшен живот. Междувременно Петър Стайков и съпругата му Димитрина се преместиха да живеят на ул. "Цар Иван Асен II" 36 и домът им почти веднага стана клуб на студентската младеж. Аз и Недко бяхме едни от първите му гости. Взехме бутилка коняк и отидохме да посетим Стайков. Къщата разхвърляна, тече ремонт и, като нямаше къде да седнем, Пешо откачи една от вратите и тримата седнахме на нея. Изпихме коняка, замезвайки със зеле, но не под формата на салата, а просто си късахме листа от една зелка.
Настъпи един период от нашия живот, в който всеки ден беше празник. Почти всички ние бяхме доста добри студенти, но и големи купонджии. Никога не минаваше без китарата на Недко. Тя беше поочукана, преживяла какво ли не, но звучеше страхотно. Притежателят на този инструмент непрекъснато актуализираше репертоара си. Пееше почти всички хитове, които излизаха не само на английски, но и на български. Много обичаше една песен на Вили Кавалджиев, в която се казваше: "А срещу тебе тръгват влакови свирки. Запалвай всички лампи и излез."
Няма да забравя, когато ми даде брайлов текст на песента "Хотел Калифорния", с какво желание го научих наизуст. Последва "Гърл" на Бийтълс. Тази песен толкова ми харесваше, че помолих Недко да ме научи да я свира на китара. Не бях добър ученик, но за сметка на това той беше много благоразположен учител.
В студентските общежития имахме и други зрящи приятели. Голяма част от тях се присъединиха към клуба на ул. "Иван Асен II". Заедно с приятелите на Петър Стайков от Софийския университет, които вече бяха аспиранти, се оформи един интелектуален кръг от слепи и зрящи, в който имаше не само купони, но и много съдържателни разговори.
Аз и Недко бяхме на път да основем Съюза на инвалидите още по онова време, защото и двамата имахме за съквартиранти по един младеж с физическо увреждане. Оказа се, че слепите и куците се допълват страхотно. Те можеха да карат кола, а ние да ги пренесем по някои стръмни стълби. С един "Запорожец" обиколихме почти цяла България. Много често нашата дестинация беше Костенец, не само защото аз бях от там, но и защото младежите с физически проблеми бяха прекарали детството си в санаториум в Момин проход. Един прекрасен пролетен ден се озовахме с Недко и нашите приятели край малко езеро, недалеч от Костенския водопад. Край брега имаше две лодки. Наоколо не се виждаше жив човек. Бързо вкарахме лодките във водата и открихме сезона на плаването. По едно време решихме да възпроизведем морска битка. Насочихме лодките една срещу друга и ги засилихме, доколкото това беше възможно, с по две прогнили гребла. Недко стоеше прав и командваше битката. Когато лодките се удариха, той изхвърча зад борда и падна в ледените води на езерото. Помогнахме му да излезе и установихме, че е сухо само лявото му рамо. Най-логично беше да запалим колата и да се приберем вкъщи, но ние решихме да излезем по-високо в планината, да напалим огън, където Недко да се изсуши, и да стане хубав пикник.
Наближаваше да завършим висшето си образование. Неизвестността по-нататък малко ни плашеше. Мисля, че логичен финал на нашето безгрижно студентство беше едно прекарване на морето в Ахтопол през 1979 година. Тръгнахме група от 11 души слепи с един-единствен придружител. Към това трябва да добавим, че бяхме ангажирали две бунгала с по две легла. Аз и Недко носехме по една палатка и с това смятахме да решим квартирния въпрос на всички. Недковата палатка беше войнишка, заета му от неговия зет, който служеше в армията. Когато опънахме палатките покрай бунгалата, районът заприлича на военнополеви лагер. Ние всички бяхме много мобилни и липсата на придружители не създаде никакъв сериозен проблем. В организацията на вечерните купони надминахме себе си. Намерихме нови приятели и те ни канеха да посвирим и пеем пред техните бунгала. Това не можеше да стане без Недко.
Един ден решихме да отидем на лов за миди. Мястото на улова беше отдалечено и по суша можеше да се стигне до него само по скалист бряг. Решихме да се придвижим по море. Които не можеха да плуват, се качиха на дюшеци, а останалите с плуване трябваше да следваме единствения придружител. Как не се разпиляхме в морето, и сега не мога да си представя. Уловът се оказа богат и вечерта мидите бяха изпечени на ламарина, и - печени, недопечени - изядени с бяло вино.
На връщане от Ахтопол Недко ми подари неговата китара. Дълго време я пазих и, доколкото се научих да свиря, беше благодарение на нея. Разговаряхме често пъти за неясното ни бъдеще. Недко винаги подчертаваше желанието си да има свое семейство и уютен дом. У всички нас това желание беше доста силно, защото, израсли в пансионите за слепи, ние искахме да създадем това, което ни липсваше в детството. При Недко този стремеж беше почти болезнен.
Петър Стайков по това време стана аспирант и имаше право на секретарка от Съюза на слепите. На тази длъжност при него назначаваха момичета, които или учеха, или предстоеше да кандидатстват в някое висше учебно заведение. Не може да се каже, че наша милост младежите бяхме безразлични към секретарките на Пешо. Една от тях по-късно стана съпруга на Влади Кацарски и създадоха прекрасно семейство. Друга май за кратко заряза мъжа си и избяга с един от нашите братя по съдба в неговото родно село. Нямам спомен как си я прибраха оттам.
През 1979 година секретарка на Стайков беше дама, която вече беше завършила медицина и предстоеше да започне работа по специалността. Тя беше по-голяма от нас и вече имаше доста определен, да не кажа особен характер. Това, разбира се, не можеше да се установи веднага, но след известно общуване ставаше ясно.
Започна началото на учебната година и Недко пристигна от Русе. През лятото той работеше в местното предприятие за слепи, да изкара някой лев. Неговото идване за началото на новата учебна година беше отбелязано по подобаващ за нашата група начин в стаята на студентското общежитие, където току-що се беше настанил. Лично аз не си спомням финала на този купон, нито как съм се прибрал в моя блок. На следващия ден минах през дома на Пешо и той ме попита: "Ти научи ли новината? Недко снощи се е оженил за моята секретарка!". Останах като гръмнат. Те двамата почти не се познаваха. След около час дойдоха и младоженците. Поканиха Пешо и Дида да им станат кумове, и пихме по чашка за тяхно здраве. Едва ли самият Недко, пък и ние сме си представяли, че това ще бъде съдбовен вододел в неговия живот.
В началото всичко тръгна добре – сватба, закупено с пари на Недко жилище в центъра на София и едно хубаво бебе Росен. Недко завърши и почти веднага започна работа в Националната кооперация на слепите. Много от нас не можеха и да мечтаят за подобно развитие на събитията. С брака обаче нещата не потръгнаха добре, и то точно заради особения характер на съпругата. Те се разделиха и нашият приятел изпита такова разочарование, че повече не се осмели да се ожени, въпреки че определено имаше възможности.
Недко беше малко бунтар и борец за справедливост. Настанаха брожения в Националната кооперация на слепите. Той се оказа в центъра на събитията, но въстаналите срещу тогавашния и сегашен председател бяха отстранени без много шум. Недко не стоя без работа дълго време. Стана директор на предприятието на Съюза на слепите в Русе. Предприятието работеше успешно и имаше една от най-добре организираните инструментални бази в системата. Като журналист от сп. "Зари" пътувах понякога до Русе и се виждахме с Недко.
Дойде 10 ноември 1989 г. и пламна желанието във всички да изхвърлим старото и да построим нещо ново. В предприятията на Съюза на слепите работниците се разбунтуваха срещу директорите. Тази вълна не подмина и Русе. Отидох в командировка дотам, седнахме в кабинета на Недко и той ми каза: "Не мога да разбера какво искат. Складовете са пълни с материали. Имаме много поръчки. Плащаме добри заплати, а те стачкуват."
Недко беше отстранен от директорския си пост. Година по-късно отидох пак в Русе. Предприятието вече беше в криза, нямаше нито материали, нито поръчки. Един работник каза: "Голяма грешка направихме, че махнахме господин Недев."
И този път Недко не остана дълго без работа. Към Съюза на слепите беше учредена търговска фирма "7 + 7". Той беше назначен за неин управител и започна отново да се занимава с търговия. Мисля, че това му беше в кръвта! По-късно напусна фирмата и започна свой собствен бизнес. Купи си магазин, назначи продавачка и нещата тръгнаха на приливи и отливи, както се случва във всеки частен бизнес. Малко по-късно Недко оглави наскоро създадената Асоциация на слепите предприемачи. С нея реализира няколко интересни международни проекти. В един от тях - "Listen and touch" бях включен и аз, в качеството си на секретар на Националното читалище на слепите "Луи Брайл". Читалището изработи учебници по английски език, които бяха разпространени в Австрия и Гърция. Срещу това то получи сумата от 30 хил. лв. По проекта пътувахме с Недко до тези страни, както и до Великобритания, за да представим учебниците и нова методика за преподаване на чужди езици на незрящи.
Моят приятел беше търсеща натура. Той никога не бездействаше. Пръв от всички слепи у нас започна да прави сделки на борсата с различни валути. С присъщото му желание да покаже и на други незрящи това, което знае, той обучи още неколцина. За всички нас беше голямо чудо, че той на 56-годишна възраст реши да учи право в Софийския университет.
Успешно завърши образованието си и стана стажант-адвокат.
Една вечер тръгнахме към уютна кръчмичка в района на Женския пазар. Бяхме аз, Недко, Петър Стайков и Петър Войнов. Движехме се по двойки - аз с Войнов, а той със Стайков. Те двамата се блъснали в едно от многото колчета по тротоара и Недко казал: "Хич да не ти пука! Педро, много мина, мъничко остана." Цялата вечер, че и много пъти след това, се смяхме и забавлявахме с тая мъдрост, и хич и не си и помисляхме да вземем на сериозно скритото в нейната многозначност тъжно предизвестие.
В края на ноември миналата година научих, че имал здравословни проблеми. Обадих му се да му дам кураж, доколкото мога, и разбрах, че е в Русе при сестра си. Той въобще не ми беше казал за това, а знаеше, че големият ми син е лекар и има доста познати - добри специалисти в софийските болници. Не съм изненадан. Недко беше по-склонен да помогне, отколкото да потърси помощ за себе си.
На шести срещу седми февруари сънувах, че сме се събрали в концертната зала на училището за незрящи деца в София. Имаше някакво събитие. Изведнъж чух неговия глас и попитах: "Недко тука ли е?". Отидох при него и много му се зарадвах. Попитах го: "Ти оправи ли се?". Той ми каза: "Да, оправих се. Отрязаха ми три пръста". Сутринта разбрах, че същата нощ Недко е починал. Никога не бях предполагал, че за толкова кратко време ще се задържи на последната си спирка, преди да прекрачи прага към отвъдното. Дано душата му там да намери покой!

Йордан МЛАДЕНОВ



Назад

Всички статии на Брой 04, 2020

IN MEMORIAM
Последната спирка на Недко Недев
ИСТОРИЯ
Генерал Владимир Вазов
ОБЩЕСТВО
Когато Али изгуби зрението си: за уврежданията и срещата на културите
"Черната смърт“ променя завинаги католическата църква и западното общество, а ние - накъде?
21 неща, които ръководството на Българската православна църква (БПЦ) не направи
ОЧЕРК
Баща ми – човекът, на когото се възхищавам
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
РЕКЛАМНА СТРАНИЦА
Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД
ЮБИЛЕЙ
170 години от рождението на Иван Вазов




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6