Брой 11, 2020
Тема: ИЗПОВЕД
Началото
Бих искал да ви разкажа за първите ми стъпки след загубата на зрението ми. Ослепях на 12 септември 1952 година. В неврохирургията на Александровска болница са търсили тумор в главата ми. Имал съм вирусен менингит. Тази медицинска грешка променя цялата програма на моя житейски път. Мечтаех да уча в чужбина индустриална химия. Страшният шок, който ме прониза, могат да разберат само онези, които губят зрение от бомба.
Пребивавах няколко месеца в болницата. Безплодни останаха и опитите в очната клиника. Имах все още болки от менингита. Излекува ме Петър Димков. Каза ми - няма да мога да ви върна зрението, но ще оправим главоболието. Поклон пред този народен лечител!
Когато се завърнах в родната ми къща, се изправих пред тъмнината на моето бъдеще. То се беше пренесло в душата ми. Дори не смеех да изляза навън. Съзнавах, че съседите ми ще изпитват състрадание. Бях обзет от ужас. Нещо трябваше да се предприеме в новата ситуация. Заведоха ме при чичо Косьо Йотевски. Той се обадил на баща ми.
Кой беше чичо Косьо? Виждал съм този изправен, строен мъж да го водят по нашата улица. Знаех, някога е бил военен. Той и съпругата му леля Евда ме посрещнаха с радост. Сега разбирам, че са съхранили болката си вътре в себе си, а тяхната усмивка е трябвало да бъде първата среща с мен. Това е толкова отдавна, месеци след идването ми в Габрово. Узнали са за моето нещастие. Не знам какъв чин е имал чичо Косьо, но той се оказа невероятен педагог. Роден е през 1895 г . Баща му е бил шивач. Дал образование на петте си деца. Косьо е бил на 10 години, когато го изпраща в южнославянския пансион на Тодор Минков в град Николаев в Русия. След него постъпва в Киевския Владимировски кадетски корпус. След завършването е включен в редовете на българската войска. Преминал през фронтовете на Междусъюзническата и Първата световна война. Никога не съм питал за причината за неговото ослепяване. Служил е заедно с Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Когато са идвали в Габрово, не са го подминавали.
Чичо Косьо ми показа брайловата азбука. Подари ми плочка с шило. Показа ми как да пиша отдясно наляво. Вкъщи аз се упражнявах. Пишех, но много трудно разпознавах думите и изреченията. Често отивах у тях. Домакинът свиреше на акордеон. Не беше истински музикант, но искаше да ме насърчи. Цитираше на руски Пушкин, Лермонтов. С любов ми е разказвал за Русия. Обясняваше ми, че трябва да ме водят в природата и да правя гимнастика вкъщи. Разговорите, спомените от неговия живот и преди всичко творбите на български и руски автори сееха в обърканата ми душа завръщането ми отново към живота. Йотевски не беше привърженик на болшевишкия преврат в Русия. Пренасянето на този режим в България беше в конфликт с неговото хуманно мислене. Любовта му към руския народ беше нещо друго. Слушаше западни станции. Получената информация сравняваше с онова, което се пишеше в България. Най-вълнуващите мигове бяха, когато ми рецитираше собствените си стихотворения. Беше съчинил една много дълга поема за родния ни град. Учуден бях как е запомнил толкова дълъг текст. В габровския държавен архив има запазени на пишеща машина негови съчинения. Вили Лилков и Христо Христов в книгата им "Погубена България" са отделили три страници на Константин Йотевски. Може би са ползвали документи от Държавна сигурност. В тях той е изразил своя протест срещу "народната власт". Мога да допусна, че слепотата и неговото русофилство са го спасили от преследване.
В дома му често идваше Лазар Донков. Той е основателят на забележителния етнографски музей Етъра. Понякога носеше малки макети. Двамата с чичо Косьо обсъждаха разположението им при вадата. Изглежда чичо Косьо бе необходим за съвети. Сега хиляди хора посещават този национален музей на открито. В неговите основи има частица от духа на слепия Константин Йотевски.
През тази година се навършват 125 години от рождението му. Тази духовна личност е писала творби за родния ми град, за неговото възраждане, за борците му за свобода, за руско-турска война и за подвига на руската армия и на опълченците. Той положи първата грижа, за да повярвам отново в собствените си сили. Поклон пред неговата памет!
Днес ние имаме рехабилитационни центрове, които възстановяват душевното равновесие на късноослепелите. Там ги обучават на мобилност и на умения за самостоятелен живот. Мен ме научиха слепи хора да се движа едва когато станах работник в софийското предприятие на Съюза на слепите. Разбира се, дотогава преминах през един дълъг процес на духовно и физическо укрепване. За него имат заслуги много хора - родителите ми, моят брат и снаха ми, най-вече сестрата на моята майка леля Милка. Тя започна с "1001 нощ" и продължи до дипломирането ми в 11 клас. Сред тях има и една личност, към която също бих искал да се върна в далечното минало.
В късната есен на 1953 г. у нас дойде бате Стефан Русев. Той беше приятел на брат ми от детските му години. Напуснал дома си във Варна. Беше се развел със съпругата си. Те двамата, една красива двойка, са идвали у нас. Жена му беше фина, нежна. Правеха ми впечатление модерните й дрехи. На ръката й блестяха гривни. Всичко това беше различно от моята обичайна среда. Тя е била дъщеря на началника на военноморското училище на цар Борис ІІІ. Бате Стефан го беше завършил като морски капитан. Беше пътувал по Черно и Средиземно море. Той оставаше в една от стаите на нашия апартамент до късна вечер. Навън беше сурова зима. Едва ли някой от младите може да си представи днес, че има нощи, в които няма ток. Когато гаснеше светлината, ние палехме свещи. Това не спираше бате Стефан да ми чете "Война и мир". Аз бях пленен от книгата. Да, това не беше обикновено четене. Ние често се спирахме и разсъждавахме върху постъпките на героите. Анализирахме мислите на Толстой. Обсъждахме чувствата и вълненията на Наташа, Безухов, преживяното от Болконски. Запазил съм един израз на генерал Кутузов - "Всичко идва навреме за онзи, който умее да чака". Разбира се, не пасивното очакване. Така ставаше и в моята душа – нещо се надигаше и ме зовеше към живот. Слушах със стаен дъх бате Стефан. Следях романа и в мен възкръсваше едно друго желание – защо да се предавам? Бях млад. В мен кипяха жизнени сили. Реших, че един от изходите в голямата ми беда е да продължа образованието си и да придобия професия. Описал съм го в книгата ми "Сърцето вижда" в главата "Отново на училище". Трябваше да взема 32 приравнителни изпита за VІІІ, ІХ и Х клас. Провидението ми подаде ръка. Постъпих в последния клас на Априловската гимназия като редовен ученик. В класа ми бяха великолепни момичета и момчета. С някои от тях дружбата ни продължава и днес.
Бате Стефан Русев страдаше заедно с мен. С болка преживяваше раздялата с жена си. И двамата търсехме упование в романа на великия творец. Сякаш преживявахме всичко заедно и трябваше да поемем в живота си по един нов път. Необикновеното беше това, че докато бате Стефан е учил във висшето военноморско училище и се влюбва в дъщерята на началника му, баща му лежи в плевенския затвор. Дядо Петър имаше железарска работилница на нашата улица. Правил е водопроводната мрежа на голямата къща на дядо ми. Неговото престъпление са били комунистическите му убеждения. Те датират от познанството му с Благоев и Кирков. Баща му е герой от Шипка. Бате Стефан беше кръстен на дядо си, опълченеца. Написал съм няколко реда в моите спомени за дядо Петър – баща му. Беше едър, снажен човек. След национализацията през 1947 г. новата власт го прави директор на машинния завод в града. Като приключва баланса дядо Петър изисква от счетоводителя печалбата да бъде раздадена на всички в предприятието. Това не се е понравило на партийното градско ръководство и не след дълго го пенсионират.
С инженерното си образование от морското училище бате Стефан постъпи в същия завод като работник. Пренебрегнал е заслугите на баща си. Добре, че са оценили неговите качества и способности, за да го направят след време ръководител на един от най-важните цехове. Не съм пропускал да го поздравявам за 3 март. Повод беше не само официалният празник, но и заради мъжеството и героизма на дядо му, опълченеца. Бате Стефан беше наследил духовната сила и доброта на тази фамилия.
С годините разбирам какво значение са имали чичо Косьо и бате Стефан за спасението ми от безпомощността и отчаянието. Те укрепиха надеждите и вярата ми, че не всичко е изгубено и че трябва да се живее въпреки всичко. Те неволно са осъществили началната ми рехабилитация.
Когато изгубих зрение на 18 години, два месеца и шест дни продължих живота си в свят без образи. По време на следването си срещнах моята съпруга Венцеслава Свещарова. Тя се превърна в моя земен ангел, който ми даде духовна светлина. Тя бе не само моята обич, но и вдъхновителят на всичко онова, което предприемах. Четеше ми от руски и английски. Освен преподавателската й работа във висшето учебно заведение, грижата към децата, намираше време и за мен. Тя беше един невидим висококомпетентен сътрудник на нашата организация. Тя бе щастието на живота ми.
Спас КАРАФЕЗОВ
Всички статии на Брой 11, 2020
IN MEMORIAM
В памет на АсенГЛОБУС
Националната федерация на слепите в САЩ на 80 годиниДИСКУСИЯ
Да поговорим за справедливосттаЗА БРАЙЛИСТИТЕ
Ново от ЧиталищетоИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Велико ТърновоМомчилград
