Брой 02, 2021
Тема: 100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
В основата бе образованието
ПРОФ. Д-Р ИВАН ШИШМАНОВ
Д-Р СТОЙЧО ДОНЕВ
Силата е била и винаги ще бъде в ръцете на образования човек и надали някой би оспорвал този факт.
Именно поставянето на образованието на слепите хора като приоритет впоследствие довежда до началото на тяхното организирано движение в България.
Инициативата за откриване на учебно заведение за обучение и възпитание на слепи деца у нас принадлежи на бележития деец на науката и културата в следосвобожденска България проф. д-р Иван Шишманов. Той стои в основата на разработения и приет през 1898 г. Закон за народното просвещение, където за пръв път се изтъква необходимостта за обучението на деца с "дефекти". През 1904 г. започва подготвителна работа за откриването на държавен институт за слепи.
С цел изучаване на чуждия опит, вече като министър на народното просвещение, проф. Шишманов командирова в редица европейски страни като Германия, Австро-Унгария и Русия учителите Илия Иванов - Черен и д-р Стойчо Донев. Те проучват и оскъдната литература и статистическите данни по този въпрос у нас, след което излизат с доклади и становища пред министъра.
Първият правилник за управление на института е подготвен от д-р Донев с одобрението на МНП и е публикуван в "Държавен вестник" от 12 май 1905 година. В чл. 2 е отразена основната задача на новото учебно заведение: "Задачата на института е да даде прибежище на слепи деца от двата пола, като се погрижи да ги възпитава, обучава и научи на някои занятия, чрез които да могат да изкарват по възможност самостойно прехраната си".
На 1 август 1905 г. д-р Стойчо Донев е назначен за директор и наема за нуждите на училището двуетажна сграда в София, намираща се на ул. "Раковски" 116. През първата учебна година в ДИС (Държавния институт за слепи) са приети за обучение 11 момчета от 9- до 12-годишна възраст от цялата страна. Учебната година започва на 1 септември, а официалното откриване става на 11 декември лично от проф. Шишманов. Учениците изнасят кратка литературно-музикална програма, след което под ръководството на първия учител Илия Иванов - Черен демонстрират писане и четене с Клайнов апарат и придобитите първи кошничарски умения.
Д-р Донев застъпва убеждението, че най-добрата форма за организирано обучение на слепите е пансионът. Персоналът през първата учебна година е малък – директор е Стойчо Донев, учител по общообразователни дисциплини Илия Черен и един прислужник. Назначени са и хонорувани преподаватели по музика, моделиране и кошничарство.
Организаторите на института полагат усилия за добри битови условия в пансиона, но поради трудности от различен характер не всичко е осъществено. По разпореждане на д-р Донев обучението започва с Клайнови апарати. Съображенията му са определено тактически – така учениците ще могат сами да пишат писма на родителите си, което ще популяризира идеята за тяхното обучение. Голяма е загрижеността му за онагледяването на учебния процес – благодарение на неговите усилия за нуждите на училището са предоставени много помагала и пособия. Още през първата учебна година директорът на института издига идеята за построяване на специална сграда, намираща се в края на града и с голям двор, осигуряващ възможност за повече движение на слепите. На практика това се осъществява повече от половин век по-късно.
През учебната 1914-1915 г. завършва първият випуск. Тук се открояват имената на хора, дали много от себе си за делото на слепите и оставили светла диря в обществения и културния живот на страната.
Стефан Ненков е сред основателите и дългогодишен председател на Дружеството на българските слепи, чийто приемник е днешният Съюз на слепите в България. Петко Стайнов е бележит български композитор и общественик. Николай Бехтеров е един от първите дейци, способствали за създаването и развитието на организация на слепите у нас, композитор и диригент на първия професионален оркестър от слепи.
Неоценим е приносът на проф. Иван Шишманов и неговата роля за разкриване на първото училище в България за обучение на деца с нарушено зрение, което дава тласък на образованието на незрящите българи в последващите години.
НО КОЙ ВСЪЩНОСТ Е ТОЙ?
Проф. д-р Иван Шишманов (1862-1928) е виден български литератор, фолклорист, историк, университетски преподавател, обществен и държавен деец. Автор е на много научни трудове. Изтъкнат деец на световното движение за мир и културно сътрудничество. Един от инициаторите за създаването на Софийския университет,
Държавното музикално училище, Народния театър в София и други. Делото му е епоха в научното и културното развитие на България. От 1903 до 1907 г. е министър на народното просвещение.
Голямата заслуга на проф. Шишманов като министър е, че поставя началото на организираното образование на хората с нарушено зрение у нас. Споделя своята идея с видния български педагог д-р Стойчо Донев и му възлага задача да се заеме с организирането, откриването и ръководството на първото училище за слепи деца в България и на Балканите, наречено Държавен институт за слепи (ДИС).
Негов приемник днес е училището за деца с нарушено зрение във Варна, което с гордост носи името на големия българин.
Огромна е ролята и на д-р Стойчо Донев за полагането на началото и последващото развитие на обучението на децата с нарушено зрение у нас.
През май 1904 г. проф. д-р Иван Шишманов запознава д-р Стойчо Донев, който за времето си е изтъкнат педагог, с намеренията си за учебно заведение за слепи деца. Донев е обзет от ентусиазъм и благородна амбиция и веднага решава да се посвети на това полезно дело. Съвсем наскоро след тази среща министърът му възлага официално да направи проучвания в България. Д-р Донев се запознава със съществуващата оскъдна литература, преглежда данните в официалната статистика и формира началните си виждания по новата за него проблематика. Оказва се, че действителната картина за положението на децата с увредено зрение е плачевна и отчайваща.
Със заповед на Министерството на просвещението от юли 1904 г. д-р Донев е командирован да вземе участие на конгреса на тифлопедагозите в Хале, Германия. След това той се запознава подробно и с дейността на Виенския институт за слепи. В Австрия нашият педагог получава обилна информация по проблемите при обучението и възпитанието на слепите деца. Така започва проучването на чуждестранния опит в тази специфична педагогическа област и реализирането на редица подготвителни работи.
Своето конкретно виждане, впечатленията от чуждестранните постижения и сериозно обмислените предложения по предстоящото откриване на Държавния институт за слепи специалистът излага в доклада си пред Министерството. Донев счита, че при българските условия институтът трябва да се издържа от държавата, учениците трябва да са освободени от задължителни такси и препоръчва да се изучава източноправославно църковно пеене. Той успешно адаптира брайловия код към особеностите на българския език, с което сериозно допринася за развитието на нашата тифлопедагогика.
През зимата на 1904 г. бъдещият директор на учебното заведение посещава института за слепи в Петербург и там се убеждава напълно, че брайловият код е най-сполучливото средство за обучението на слепите деца. След като посещава последователно институтите за слепи в Рига, Варшава и Прага, д-р Донев представя в Министерството на просвещението втори доклад за своите конкретни констатации по проблема.
На 1 август 1905 г. д-р Донев е назначен за директор на института. Той изготвя и първия правилник за управление на учебното заведение.
Трябва да се посочи, че това е първото учебно заведение от този род на Балканите, тъй като основаването на подобни училища в Румъния, Гърция и Сърбия става по-късно. При откриването директорът д-р Донев се спира върху целите и задачите на новото учебно заведение, на ролята му за израстването на невиждащите деца и за формирането у тях на умения и сръчности от различно естество.
Още в самото начало д-р Донев лансира максимата в тифлопедагогическия процес, че всеки отделен ученик трябва да има на разположение лични учебни помагала, което е валидно и до днес. Той самият полага много грижи за онагледяване на уроците по естествени науки. Застъпва в програмата усвояване на различни музикални инструменти. Всекидневно се провеждат два часа практически занятия по кошничарство.
През февруари идват първите успехи в дейността на ДИС.
След оставката на министър Шишманов през 1907 г. положението рязко се влошава. Западането се усеща особено през периода на Първата световна война.
През 1911 г. влиза в сила първият правилник за полагане на държавен изпит за получаване на тифлопедагогическа квалификация, което е въведение на д-р Донев.
Той е директор на ДИС до 1921 г. – фактически ръководи института в продължение на 16 учебни години.
В периода до 9.09.1944 г. съществуват няколко фонда с благотворителни цели.
Похвална е инициативата на царица Елеонора за основаване на специализиран фонд, чието предназначение е построяване на отделни сгради на институтите за глухи и за слепи деца. В реализирането на тази цел държавата ще се освободи от плащането на излишни и много високи наеми за ползваните сгради. Със специална заповед на Министерството на просвещението през 1910 г. се създава държавен фонд "Царица Елеонора", който има начална парична стойност от 23 226 лева плюс 7 500 златни лева. Неговото управление е поверено на длъжностни лица от просветното министерство.
Поради отдаден приоритет към обучението на глухите деца, нуждите за обучение на слепите деца в самостоятелна сграда остават на заден план.
За увеличаване на авоарите на фонда се полагат грижи чрез редовни годишни вноски от държавния бюджет, които се правят от общините в цялата страна. За тази цел министерствата на вътрешните работи и на здравеопазването всяка година издават разпореждания за подпомагане на невиждащите хора. Заплащаните от родителите такси в Държавния институт за слепи се пренасочват директно към фонд "Царица Елеонора".
През 1923 г. при управлението на Александър Цанков се учредява фонд "Перо първично обзавеждане" към Дружеството на българските слепи (ДБС) с начална парична сума от 20 000 лева, разпределяна ежегодно от ръководството по 4 до 5 хиляди лв. за нуждаещите се - за закупуване на инструменти и занаятчийски материали. Фондът съществува до 1934 година.
През същата година започва да функционира фонд "Саронов". Негов създател е българинът от Цариград с католическо вероизповедание Георги Йосифов Саронов. Той работи дълги години в тамошната Френска банка. След пенсионирането си се завръща в България. Един ден, разхождайки се из София, вниманието му е привлечено от Института за слепи деца. Тъй като няма преки наследници, а по време на дългогодишната си работа е натрупал значителна сума, от благородни подбуди той прави официално завещание и внася милион и петстотин хиляди лева в Българска народна банка с пожелание слепите да се ползват от годишната лихва. Оттогава питомците на ДИС са на безплатно обучение и пълен пансион. От септември 1934 г. учителският съвет на института разпределя от 4 до 5 хиляди лв. за завършващите учебното заведение.
Годишната лихва на фонд "Саронов" възлиза на 125 хиляди лева.
След деветосептемврийските обществено-социални промени нещата коренно се променят. С извършената обща национализация, в това число и на всички фондове с благотворителни цели, техните авоари по силата на специалния закон са насочени към общия бюджет на държавата.
Вторият институт за слепи в България е основан в Шумен през 1945 г. по инициатива на Люба Кацарова и със съдействието на ССБ. Кацарова защитава идеята, че най-подходящи условия за института има във Варна и прави постъпки той да бъде преместен там, но не получава съгласието на тогавашния министър на народната просвета. След упорит труд от нейна страна училището придобива имот – идеална част от една вила в местността "Рупи" в курортната част на Варна. Тогава със заповед на министъра на просветата Стоян Костурков от 30 октомври 1945 г. е регламентирано преместването му от Шумен във Варна. Официално институтът е открит на 1 декември 1945 година.
Трудностите по устройването и оборудването на училището са изключително големи – те произтичат от тежката следвоенна обстановка и стопанската криза, от бедния пазар, купонната система и липсата на кредити за материални разходи. Независимо от това, сформираният педагогически екип начело с Люба Кацарова като директор ентусиазирано работи за решаване на проблемите по учебно-възпитателната работа. Решават се въпроси като нагледността като важен принцип при обучението на слепите, музикалното обучение и физическото развитие на децата.
По разпореждане на ръководството на БКП и правителството на страната през 1952 г. първооснованият Държавен институт за слепи е преместен от София във Варна. Така в продължение на 11 години в града функционират две училища за обучение на слепи деца. През 1963 година основаният в Шумен втори институт за слепи се премества в новопостроена в столицата сграда под името Училище за слепи и слабовиждащи деца "Николай Островски".
Учебната година е открита официално на 20 декември. За кратко време броят на учениците бързо нараства и през учебната 1965 - 1966 г. достига 132. Създават се първите паралелки за слабовиждащи деца и за деца с умствена недостатъчност. Под ръководството на Министерството на просветата се провежда първият курс за учители-тифлопедагози. Полагат се постоянни грижи за обогатяване на кабинетите със съвременни тифлотехнически средства.
През 1972 г. се открива гимназиален курс на обучение, като завършилите средно образование имат възможност да постъпят в полувисши и висши учебни заведения.
Сега училището носи името на големия френски хуманист и създател на релефно-точковия шрифт Луи Брайл и се явява правоприемник на втория Институт за слепи в България, докато сегашното СОУ за деца с нарушено зрение "Д-р Иван Шишманов" - Варна е наследник на първия Държавен институт за слепи (ДИС).
Въз основа на своите дългогодишни проучвания проф. Владимир Радулов от катедра "Специална педагогика" в СУ "Свети Климент Охридски" предлага периодизация на обучението на зрително затруднените в България. Очертават се три основни периода: 1905–1944 г.; 1945–1989 г.; от 1990 до днес.
Първият период условно може да се раздели на три подпериода: 1905–1921 г. - свързан с появата и първоначалното развитие на обучението на слепите у нас;
1921–1935 г. - утвърждаване на обучението с разработените първи специални учебни програми и пособия; 1935–1944 г. - най-продуктивните довоенни години, белязани със специализацията на учители в чужбина, с превод и публикации на специална литература, както и с първите сериозни професионални успехи на завършилите.
За жалост през военните години обучението е прекъснато.
Вторият период е свързан с установяването на тоталитарна система у нас. Всяко десетилетие може да бъде отбелязано като подпериод.
За четиридесетте години правят впечатление две основни събития – откриването в края на 1945 г. на втория институт за слепи във Варна и основаването на професионален хор на слепите. Това е направено с огромните усилия на посветилите се на делото на слепите хора, въпреки идеологизацията на обучението, която го отдалечава от истинските му цели.
Фрапиращо впечатление прави хаосът през 50-те години, породен от с нищо неоправданото преместване на ДИС (Държавния институт за слепи) от София във Варна. Унищожени са много добри традиции. Успехи безспорно има, свързани най-вече с музикалното обучение и традиционните занаяти, но те се дължат на личната инициатива на отделни учители и директори.
Характерно за 60-те години е засиленото съветско влияние – приоритет има формалната трудова подготовка за работа в специалните предприятия. В новопостроената сграда в София се връща не училището правоприемник на ДИС, а варненското училище, открито през 1945 г. – една недомислица на тогавашните власти. Положителен момент през този период е началото на обучението на слабовиждащи деца и на слепи с интелектуална недостатъчност, както и откриването на Центъра за късноослепели в Пловдив.
70-те години са началото на бавното и мъчително отваряне към света. През 1972 г. започва гимназиалното обучение в Софийското училище. Наши специалисти вземат участие на европейски и световни конференции на Международния съвет за образование на зрително затруднените. Отпечатани са голям брой специализирани учебници, даден е начален тласък за обучението по мобилност, наименованията на училищата се променят от "Училища за слепи" на "Училища за деца с нарушено зрение" (УДНЗ ).
Характерна за 80-те години е появата на множество специални учебни програми. През 1980 г. е въведена нова методика за съвременно брайлово ограмотяване и програма за обучение по полезни умения.
През 1982 г. е сложено началото на обучението по зрително подпомагане. Две години по-късно във Варна са направени първите стъпки на интегрираното обучение. Централно събитие на това десетилетие е откриването на нова сграда на УДНЗ във Варна през 1985 година. По инициатива на Владимир Радулов, тогава зам.-председател на ССБ, през 1987 г. започва издаването на специализираното списание "Обучение и рехабилитация на зрително затруднените". С откриването на специализация по педагогика на зрително затруднените в СУ "Свети Климент Охридски" през 1988 г. се слага край на кратките курсове за подготовка на учители специалисти.
С демократичните промени в България след 1989 г. започва нов, трети период в историята на обучението на зрително затруднените у нас. Той се характеризира с коренни промени в законодателството, с ново мислене на мнозинството професионалисти у нас, със създаването през 1992 г. на Българската асоциация за обучение на зрително затруднени деца, с широка подкрепа на международни организации. Започва обучение на зрително затруднени деца с множество увреждания и на сляпо-глухи деца.
Недостатъчната ангажираност на държавата с разглежданите проблеми пренасочва усилията към по-тясно сътрудничество с различни международни и неправителствени организации, към участие в проекти и програми, финансирани от тях. Като дарения от американски, немски и други фондации за двете училища са доставени пълно оборудване със съвременни брайлови пишещи машини, увеличаващи копирни машини, апарати "Затворена телевизия" и много други. Нашите училища се сдобиха и със специални чинове за слабовиждащи, създадени са компютърни центрове за обучение на децата.
В заключение смело може да се изтъкне, че близо 116 години след началото на обучението на слепи у нас България отново е водеща на Балканите в това отношение. Тук напълно уместно е да цитираме и да се съгласим с думите на проф. Радулов: "С гордост можем да кажем – пътят е избран, посоката е вярна".
И с риск да направя информацията прекалено пространна, все пак ще спомена, че първият сляп у нас, който започва да учи есперанто, е Стефан Ненков през 1900-1901 година. През 1907 г. слепият младеж Никола Торбов, който преди това учи във Виена, донася международния език в Държавния институт за слепи (ДИС). Много ученици проявяват интерес и започват да го изучават - отначало индивидуално, по-късно се организират курсове, а от 1925 до 1945 г. той е редовна учебна дисциплина. Преподаватели по есперанто са Панайот Колев – голям приятел на слепите, поетът Асен Григоров, известният сред слепите общественик Димо Колев. През следващите години са правени опити за организиране на курсове, но без успех. Едва през 2001 г. по инициатива на Асоциацията на невиждащите есперантисти в България (АНЕБ) и със съдействието на директора г-н Петър Петров е организиран курс в СОУ за деца с нарушено зрение във Варна.
Още с откриването на ДИС през септември 1905 г. в него се поставя началото на професионалното обучение както на момчетата, така и на момичетата, като се ползва опитът на подобни заведения в други европейски страни. Музикалното образование е по-широко застъпено в сравнение с масовите училища. Освен това учебният план на ДИС предвижда изучаване на ръчно и машинно плетиво от момичетата и на кошничарство, метларство, четкарство, пантофарство и дърводелство от момчетата.
През 30-те години започва и обучение по машинопис – десетопръстна система. Професионалната подготовка се осъществява в последните два професионални класа, където преподаването на общообразователни предмети е много ограничено. Момчетата съобразно своите наклонности избират един или два от предлаганите пет занаята. Паралелно със занаятите, учениците с музикални дарби изучават пиано, цигулка, виолончело, кларнет и флейта. Интересно е да се отбележи, че за определен период преподаватели в ДИС са били слепите композитори Петко Стайнов – по пиано, и Николай Бехтеров – по цигулка. Преподаватели по пантофарство са известните дейци на Дружеството на българските слепи и на Съюза на слепите в България Стефан Ненков и Димо Мангъров.
След 1945 г. двете училища за слепи продължават в някаква степен традициите на ДИС в професионалното обучение на зрително затруднените от училищна възраст.
В осми професионален клас момчетата и момичетата усилено изучават кошничарство и четкарство, но не в онази степен, в която са се изучавали тези занаяти в ДИС, защото времето за обучение е двукратно по-малко. Момичетата изучават и ръчно плетиво под формата на кръжочна дейност. Под формата на извънкласни занимания зрително затруднените с музикални дарби могат да изучават четири музикални инструмента – пиано, акордеон, цигулка и кларнет. След завършване на училищата за слепи незрящите младежи и девойки масово започват работа като кошничари (оплитане на куха стъклария), метлари или четкари в разкритите след 1955 г. специални производствени предприятия и клонове на Съюза на слепите в България. В отделни случаи възпитаниците на тези училища работят и като музиканти в различни заведения.
В наши дни особено се популяризира интегрираната форма на обучение. Това изхожда от принципа за нормализация, който предполага децата със специални педагогически нужди да живеят в семейството си и да бъдат нормални членове на обществото в условията на естествената им социална среда. Смята се, че обучението на деца с нарушено зрение в специални училища с интернати води до откъсване именно от тази естествена семейна среда.
Същността на интегрираното обучение се състои в това детето с нарушено зрение, продължавайки да живее в своята естествена семейна среда, да се обучава в нормално (масово) училище заедно със своите виждащи връстници.
Идеята за обучение на слепи деца в масовите училища, позната днес като интегрирано обучение, става достояние на нашите педагози на зрително затруднените още през 1929 г., когато директорът на тогавашния Държавен институт за слепи (ДИС) В. Стефанов взема участие в Световната конференция за благото на слепите, проведена в САЩ. До 1944 г. слепите са били допускани само в музикалните училища. След 1944 г. те получават официален достъп до средните и висшите учебни заведения.
С цел обслужване на интегрираните зрително затруднени ученици от даден регион са създадени маршрутни служби. Те включват учители, отговарящи за тези ученици.
В България такива служби има към двете училища за деца с нарушено зрение в София и Варна. Един учител от такава служба обикновено отговаря за 8 до 13 ученици.
Неговите основни задачи са да консултира родителите и учителите на интегрираните ученици, както и да обучава интегрираните ученици по специалните учебни предмети като брайлово писмо, ориентиране и мобилност, полезни умения, зрително подпомагане и други.
Тук ще си позволя да изкажа и своето лично виждане по въпроса. Лично аз считам, че специализираните училища за деца с нарушено зрение трябва да продължат да съществуват - и не в името на традициите или пък заради историята.
За мен те имат своята огромна и незаменима роля в началното ограмотяване на слепите деца, както и за тяхното личностно оформяне като част от общност от техни връстници със сходен проблем.
Може би, вече след седми клас, решението дали да продължат образованието си в специалното, или в масово училище, или пък профилирана гимназия би трябвало да е въпрос на осъзнат личен избор. В противен случай се рискува прекалената интеграция да се превърне в един момент в нежелателна и неволна сегрегация, която ще окаже негативни влияния върху целия по-нататъшен живот на незрящия човек.
Материала подготви Марина ПЕТКОВА
Всички статии на Брой 02, 2021
***ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Март**ОБЯВА
Литературен конкурс*ВАЖНО!
Прочети!100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
В основата бе образованието14 ФЕВРУАРИ - ДЕН НА ВИНОТО И ЛЮБОВТА
Трифон Зарезан - традицията продължаваКакво е любов
