Брой 02, 2021
Тема: МНЕНИЯ
Размисли върху образованието на незрящите
Доста години станаха, откакто и ние последвахме съвременните тенденции по пътя на цивилизованото образование. Интеграция, включване, приобщаване - все хубави термини, няма спор. Няма да навлизам в конкретика и да цитирам законови постановки, наредби, инструкции и прочее. Моите размисли са насочени към практическото положение. Разбира се, тук излагам лично мнение, което не ангажира никого другиго. Има достатъчно образователни експерти, за да се меся и аз. Но това, което ме притеснява, е, че децата със зрителни увреждания като че ли, а дори е сигурно, получават значително по-малък обем практически и реални умения сега, отколкото получаваха в специализираните ни две училища. Всички ги знаят, но нека да ги спомена, това са СУ за ДНЗ "Луи Брайл" в София и СУ за ДНЗ "Проф. д-р Иван Шишманов" във Варна. Тези училища дадоха образование и умения на поколения незрящи и слабовиждащи. Но най-важното е, че ги научиха тези хора на редица чисто житейско полезни и практически дейности, без които няма как да сме относително независими. Тези всекидневни умения, които ползваме и усъвършенстваме през целия живот, се основават на заложеното в ранна и средна детска възраст. При незрящите е от изключително значение да се натрупа запас от именно такива умения, чрез които най-напред детето, а после и порасналата личност да се справя и да се грижи за себе си, а не да чака родител или друг близък да го дундурка. Това дундуркане е дори обидно, но ако човекът не си дава сметка - не осъзнава своето унизително положение. В двете училища брайлът беше задължителен. Надявам се и сега да е така. Брайлът е единствената възможност за пълноценно ограмотяване на незрящите, така както при зрящите е плоскопечатният шрифт. Само чрез осезанието на пръстите можем да усетим пунктуацията, както и точното изписване на думите. А вярвам, че ще се съгласите, че, без да знаем къде да сложим точка, запетая, въпросителен знак и прочее, няма как и да комуникираме писмено в пълнота с останалите човешки индивиди. Е, то очевидно това, което се пише и се нарича шльокавица, за някои е достатъчно. Но те вероятно не съзнават, че са неграмотни или смятат, че грамотността не е ценност. Ето такива хора трябва да се стремим да "произвеждаме", колкото се може по-малко. Защото грамотният, образованият, независимият човек дава своята лепта за развитието на обществото. Да, вярно е, че брайлът отстъпва в световен мащаб, но личното ми мнение е, че той трябва да бъде задължителен за всяко прописващо дете. Да, вярно е, че на лаптопа се пише лесно, удобно и бързо, но детето не вижда буквите, а само ги чува. А смятам, че ще се съгласите, че слуховата памет е значително по-нетрайна от зрителната, а в нашия случай от осезателната. А сега при наличието на брайлови дисплеи ми се струва, че е въпрос на желание, организация и финансиране всяко незрящо дете в училище да разполага с преносим компютър и преносим брайлов дисплей.
Други предмети, които ми бяха преподавани и които ми помагат и до днес в относителната независимост като член на нашето общество, са: ориентиране и мобилност, полезни умения, машинопис.
При ориентирането и мобилността, от която скатавах при всеки удобен случай, защото тогава не си давах сметка за полезността на предмета, научих нещо много важно, а именно, че, без да умее да се придвижва сам, човек се превръща в жив труп, тежащ на себе си и на своите близки. Но после, когато станах студент, в съзнанието ми изплуваха всички техники, учени в училище, приложих ги на терен и ги доразвих според моя маниер на придвижване.
В занятията по полезни умения усвоих множество похвати, като започна от правене на разни сладки и соленки, та стигна до шиене на копче. Разбира се, тогава ние, момчетата, високомерно възклицавахме, че това са женски работи, но по-късно всички осъзнахме ценността на наученото.
Тук ще вмъкна, че имахме кръжок по електротехника. Да, тези, които четат сега, но не са били ученици в двете училища, може и да се изненадат. Но по електротехника ние се учехме да свързваме прекъсвачи за лампа, фасонка, щепсел, щекер. Да запояваме с поялник и много още полезни умения за електробитуването в една къща. Заключителният изпит беше всеки сам да направи подвижна лампа, състояща се от кабел, щепсел, фасонка и ключе. Дори ходихме на практика в един завод, но кой беше - не помня. Там ни подариха автомат, който ни беше много полезен при обучението. Да кажа, че автоматите представляват устройства, нещо като токова гара-разпределителна - при един случай включват едно нещо, при друг случай друго, при трети трето и тъй насетне.
В моя случай - аз съм израснал с електротехниката, тъй като баща ми от много рано започна да ме обучава. И като споменах баща си, искам да кажа, че родителите са много важно звено при изграждането на независимостта на детето. Родителите, които учат и оставят децата си да се справят сами, фактически им правят най-голямото добро. И напротив – тези, които от съжаление и мъка се опитват да ги обгрижват всячески, без да съзнават им правят най-лошата услуга.
В тази връзка ще дам един съвет - нищо, че никой не ми го е поискал. Скъпи родители, учете децата си на независимост! Нека сами да се оправят в живота, а вие напътствайте, защото няма как винаги да сте край тях. А и не е нужно. Порасналото ви дете има необходимост от свой собствен живот.
Стига толкова съм наставлявал, но ми е тъжно, когато се срещам с хора, които са и умни, и с потенциал, но са пораснали в една обгрижена и почти стерилна среда. Хора, които не могат и не смеят сами да излязат навън, да се разходят, да отидат до магазина, а какво остава да спортуват.
Нека да кажа ясно, че не настоявам за възвръщане на специализираното образование. Това е невъзможно, но начинът, по който се случва онова, другото образование в общообразователните училища, за хората лишени от зрение ми се струва недостатъчно ефективен откъм практически умения, което води до сериозни житейски последици за незрящите.
Вероятно центровете за социална рехабилитация на зрително затруднените би следвало да запълнят тези житейски бездни на децата със зрителни увреждания, но като че ли на този етап това не се получава съвсем. Мисля си, че центровете нямат реалната възможност да привличат незрящите ученици. Центровете работят много добре с възрастните, дори не един късно загубил зрение е успял да се обучи, да излезе от депресията, която неминуемо съпътства всяко ослепяване. Но с децата нещата стоят различно. С други думи - струва ми се, че има системен бъг, който, ако не се отстрани, ще продължи да "произвежда" зависими битово личности. А незрящ човек, който няма самочувствието да се движи сам, да си приготви една супа сам, да се изпере сам, да отличи отвертка от чук, надали ще има самочувствие да излезе на реалния трудов пазар.
Разбира се, аз може да не съм прав, но това са въпроси, които не ми дават мира от много години. Друг основен момент за качественото порастване на всяко човешко същество е възможността за спортуване. Е, тази възможност незрящите деца я нямат. Нито те знаят в огромната си част за съществуването на федерация "Спорт за хора със зрителни увреждания", нито последната знае за тяхното съществуване. Но дори и да се съберат по някакъв магичен начин, условията за спорт на незрящите деца гравитират около нулата с лек уклон към плюсовия й край. Без физическа активност и спорт всяко детство, независимо дали говорим за дете с увреждане или за дете без увреждане, е ограбено. Ограбено от нас, порасналите и виждащи огромния проблем. Едно дете няма как да разбере сега, че детството му се отнема и подготовката му за живот е повече от рехава. Подготовка, която по-скоро го обрича на обгрижване. Подготовка, която го предопределя да бъде паразит, а не му дава възможност да бъде личност, бореща се за своя качествен живот. Личност, която да работи и да дава своя дял от плодовете на обществото. Личност, която да има самочувствието да създаде семейство. Защото при сегашната конюнктура много младежи със зрителни увреждания остават самотници. Дано да бъркам и да не съм прав, но това е моето усещане. В двете училища се създадоха много семейства, но там децата се срещаха, израстваха и някои от тях след това се събираха. Сега е различно и ми се струва, че не е по-добре, що се отнася до социалните контакти. Да, сега технологиите са много добре развити и комуникацията чрез интернет е лесна, но...
Благодарение на технологиите незрящият човек няма никакви реални пречки да бъде студент, особено в хуманитарните науки, стига да има желание, разбира се. С помощта на компютър и скенер всяка учебна литература се превръща в относително достъпна. Само преди 20-ина и малко повече години положението беше коренно различно. Тогава трябваше някой да чете, най-често на касетофон, после касетките се изпращаха на студента и така процесът беше сложен и тромав като робски труд на памукова плантация. Но сега е различно, за щастие. Сега има и електронни библиотеки, насочени към незрящите хора, има несравнимо повече възможности за всички нас. Но тук, в тази статия, акцентът е за онези незрящи деца, които сега са ученици, които вчера бяха ученици, които утре ще бъдат ученици и които владеят компютърните технологии, но на някои от тях липсват елементарните битови умения. Липсват им физическите дейности, присъщи и нужни на всяко човешко същество.
Смятам, че всички, които се вълнуваме от тази проблематика, следва да обединим усилия и да изкристализираме трудностите и пречките, стоящи пред образованието на незрящите деца. Да бъдат изготвени насоки за значително подобрение на образователния процес, включително обучение, адекватно обучение по специализирани предмети и спорт. Убеден съм, че им го дължим. Тези от тях, които осъзнаят, че сме били свидетели на тяхното ограбване и не сме сторили нужното, за да го предотвратим, няма да ни го простят. Никога.
д-р Иван ЯНЕВ
Всички статии на Брой 02, 2021
***ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Март**ОБЯВА
Литературен конкурс*ВАЖНО!
Прочети!100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
В основата бе образованието14 ФЕВРУАРИ - ДЕН НА ВИНОТО И ЛЮБОВТА
Трифон Зарезан - традицията продължаваКакво е любов
