Брой 02, 2021
Тема: 14 ФЕВРУАРИ - ДЕН НА ВИНОТО И ЛЮБОВТА
Какво е любов
Иван БАРИШЕВ
Какво е Любов? Един истински въпрос. И безброй отговори. Истински & фалшиви. Има ли неизцапана Любов? Отново истински въпрос. И отново безброй отговори.
Истински & фалшиви. Защо Любовта се лута между истината & лъжата? Защо в началото е верен страж? Защо в края е блудница? Защо в началото времето облича Любовта като в щастлива приказка? Защо в края Любовта разсъблича времето като в тъжни мемоари? Има ли я? Нея? Любовта? Чистата? Неопетнената? Вечната?
Има я. Но... Но за Нея трябват Двама Души. Двама Души с главно "Д". Двама Души, които си остават с главно "Д". И не се смаляват до малко "д". "Д" като Двама Души с Дълбоки Души, а не "д" като двама души с дребни души. Защо когато Любовта се ражда плуваш в уж най-дълбоката Река? Защо когато Любовта умира се давиш в уж най-дребната локва? Кое е повече Любов – да се гмурнеш в началото в уж най-дълбоката река или да изплуваш в края от уж най-дребната локва?
Локвата е повече Любов... Защо ли? Защото всяка следваща Любов е повече Любов. В локвата е адски трудно да дишаш и се давиш. Нищо че уж е само дребна локва.
В локвата се чувстваш по-дребен и от амеба. И локвата ти се струва не като река, а като океан. В локвата хрилете ти са счупени. Лепиш си ги. Дни, седмици, месеци, сезони, години. Колкото си ти е нужно, за да си готов да се гмурнеш пак в дълбока Река. В локвата обичаш повече, отколкото си обичал в предишната река. Какво обичаш ли? Обичаш бъдещата Река, без дори да я познаваш. Сънуваш я. Мечтаеш я. Нужна ти е безобразно и я искаш скандално. В локвата си търсиш и събираш парченцата Сърце и си ги шиеш. С конец от своята Душа. Кърви адски, но не спираш да си ги шиеш. И не си ги шиеш само заради себе си. Шиеш си ги и заради Нея. Заради бъдещата твоя Река. Защото вярваш, че следващата Река може да се окаже не само следващата, а РЕКАТА. ПОСЛЕДНАТА. ТВОЯТА. Бездънната. Безпределната. Безмерната. Приятели ти помагат да изплуваш от локвата. Нищо че си имаш малко на брой такива. Но са ти Приятели. С главно "П". Сълзите също ти помагат. Не само тези от очите ти. А и тези вътре в теб, които са толкова дълбоко залостени някъде, че не могат да бликнат изпод клепачите ти. Тях ги изплакваш не през очите, а през счупените ти хриле, през стиснатите ти юмруци, през буците ти в гърлото. Изплакваш ги, за да се пречистиш. По твоя си начин.
Църквите не са за теб... Не вярваш на попове... Извън локвата си. Уж сухите ти сълзи са пресушили локвата. Изпили са я. Стоиш до бившата някога локва.
Локвата сега е само едно мокро петно. Там – на улицата. Обуваш си кецовете. Нахлузваш дънки и суичър. Мяташ раницата на гръб. И тръгваш. И тръгваш пак.
По пътищата на Съдбата. Не й махаш за сбогом. На бившата локва. На мокрото сега петно. В началото е било Река. После – локва. А сега – просто едно мокро петно. А петното... Ех, петното... То остава... То горчи... То е белезите вътре в теб... Отново. Но вървиш пак. И се молиш да срещнеш истинската Река, в която да се гмурнеш и да ги отмие. Веднъж завинаги... ТВОЯТА РЕКА... Молиш се да има още веднъж. Но след "още веднъж" да няма друго "още веднъж". След "веднъж" да има "завинаги"... ВЕДНЪЖ ЗАВИНАГИ да има...
Какво е Любов? Един истински въпрос. И безброй отговори. Истински & фалшиви. Ще се влюбиш ли пак? Истински, до полуда? Ще обичаш ли пак? Истински, до безумие?
ЩЕ! ЩЕ! ЩЕ! Защото иначе няма да си ти. Защото иначе всяка твоя клетка ще е една скапана празнота. Защото иначе ще си един скапан роб на страха. И не толкова на страха да не осъмваш пак в локва. Ще го преживееш. Или поне ще се опиташ пак. И не толкова на страха да не замръкваш пак в локва. И това ще преживееш.
Или поне ще се опиташ пак. А на страха да не се превърнеш ти самият в една скапана локва. Но като търсиш Река – и ти трябва да си Река. Ама Река-Река-Река...
За да се гмурне в теб твоето Момиче и да ѝ отмиеш белезите. Раните ѝ. Болките ѝ. Всеки може да бъде локва. По-лесно е. Но не всеки може да бъде Река. Всеки може да се смали от Река до локва. Случва се... Живот... Но не всеки може да извърви големия път обратно от локва до Река... А ако се влеят в Едно две истински Реки, пък макар и с белези... Ех... Ех, тогава започва едно вълшебно & необикновено отмиване на белези...
Нещо като послепис (дай Боже):
- Колко време ме търсеше? – попита Тя.
- Вечности. Много Вечности. Адски много Вечности – отвърна той.
- Не срещна ли други момичета?
- О, срещнах.
- И какво се обърка?
- Нищо. Или пък ВСИЧКО. Зависи от гледната точка. Не желаеха да чуят музиката в мен. Музиката дълбоко в мен. Бяха влюбени само в клавишите на собствените си пиана. И дори не осъзнаваха, че не бяха точно техни (и клавишите, и пианата). Бяха си ги осигурили на лизинг... Все едно бяха теглили кредит от "обществото"...
От мама, от тати, от приятелите си, от шефовете си, от колегите си...
- Защо?
- Не знам. Може би им е било по-лесно с шаблонни ноти...
- И какво стана?
- Един ден просто съумях да изплача всичките си сълзи...
- Как?
- През очи, през сърце, през душа, през кости, през стиснати юмруци...
- Защо?
- Защото сълзите пречистват. И не е нужно да се ходи в храм... Човек и сам може да си бъде такъв... Стига да знае как...
- И после?
- После си дадох обет.
- Какъв?
- Че някъде те има, Мацка. Че някъде те има точно Теб... Точно Теб, моята Хлапачка...
- Мен?
- Да, Теб. Точно Теб. Уискито, с което искам да се напивам, докато цирозата не ме покани на прощален блус... Тютюнът, който искам да пуша, докато дробовете ми не развеят бялото знаме... Наркотикът, с който искам да се друсам, докато не получа пожизнена членска карта за гробището...
- С какво се различавам от тях?
- С всичко... Ама с всичко-всичко-всичко...
- Ще ми дадеш ли пример?
- Преди Теб – животът ми бе ЕВТИНО целуване със СКЪПИ & фалшиви илюзии. Но те срещнах. Теб. Точно Теб... Взривяващата, Възпламеняващата, Изпепеляващата... Покосяващата, Помитащата, Опустошаващата... Бездънната, Безпределната, Безмерната... И сега животът ми е скандално целуване с неперфидни щения...
- С какви щения?
- С такива отвътре... С такива едни много отвътре... Ама с такива едни адски много отвътре...
- И за какво мечтаеш?
- Да си имаме Деца. А после – и Внуци... И когато някой ден г-н Свети Петър ме привика на рандеву – ще се огледам във вас и ще полетя нагоре с баси и широката
усмивка...
- Обичам те!
- Знам. Знам, защото си сродната ми Душа. Сродната ми Душа, която погледна в душата ми не през очилата на майка си, на баща си, на приятелите си, на шефа си, на колегите си, а през собствените си очи. И ме заобича истински. Сродната ми Душа, която чу музиката в сърцето ми не през масовите слушалки на тълпата, а със Сърцето си. И ме заобича истински. Сродната ми Душа, която опозна дефицитните ми откъм висок коефициент на интелигентност сиви клетки не през призмата на "обществото", а чрез ума си. И ме заобича истински...
- Струваше ли си? Струваше ли си да ме чакаш и търсиш толкова време?
- Бях написал навремето нещо като песен... И с нея се будех, и с нея си лягах... Ще ти я изпея сега... И си мисля, че ще ме разбереш...
Всички статии на Брой 02, 2021
***ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Март**ОБЯВА
Литературен конкурс*ВАЖНО!
Прочети!100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
В основата бе образованието14 ФЕВРУАРИ - ДЕН НА ВИНОТО И ЛЮБОВТА
Трифон Зарезан - традицията продължаваКакво е любов
