Брой 03, 2021
Тема: НАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК
3 март - противоречивост или закономерност?
Националният празник на България е 3 март. Мнозина го разбират по това, че е почивен ден. Но 3 март е далеч повече от почивен ден. 3 март е свобода, независимост, суверенност. И тук нека да уточня, че националният празник е един, докато официалните празници са много. Тържествеността на 3 март е отличителен белег на държавността. Това не са просто кухи церемонии, това са държащи независимостта ни ритуали, без които е немислимо да възпитаваме патриотичния дух у самите нас и у нашите наследници. На 3 март изразяваме почит и се прекланяме пред всички онези, които са дали живота си за нас и нашата България.
Но датата 3 март предизвиква и някои полемични прояви. Вероятно всеки от вас, читателите на "Зари", е ставал волен или неволен свидетел, а може и участник в спорове, засягащи българското освобождение. Най-общо казано групите се делят на две - русофили и русофоби. Едните преекспонират ролята на Русия, която е безспорна историческа константа, а другите неглижират, дори отхвърлят съществената роля на освободителката.
Този спор се води всяка година, а с настъпването на социалните медии всеки един, независимо дали е исторически подплатен, или не, има мнение и го изказва, както му харесва. В това, че всеки има възможност да изказва позиция, няма нищо лошо, разбира се. Проблемът се състои в това, че колкото някой е по-слабо исторически грамотен, толкова е по-категоричен в оценките си.
Има и такива, които са доста добре исторически подготвени, но поради настоящи политически пристрастия или антипатии не са обективни и защитават исторически изкривени трактовки. Дори стигат дотам, че да избягват споменаването на Русия и руската войска. Най-често говорят за финландските, украинските, белоруските, румънските, сръбските и каквито се сетите войни, но нито дума не казват за руските, чиито брой е най-голям, понеже това е руската армия, а не някоя друга. Разбира се, че за българското опълчение трябва да се говори постоянно, защото няма по-голяма чест от тази човек да има възможност да даде живота си за свободата на отечеството. Не всяко поколение има шанс да докаже предаността си към родината в битка за свободата й. А те, нашите предци, в Руско-турската освободителна война са го сторили. Или поне една част от тях. Нямам съмнение, че и тогава е имало предатели, но предателите са навсякъде и при всеки народ. Тук говорим за честните, почтените и готовите на саможертва наши деди, а и баби. Трябва да призная, че българската литература е онази, която увековечава и вкопава в съзнанието на всички нас подвига, извършен от поробените. Историята е доста "суха" наука - тя представя фактите, интерпретира ги и се старае да ги подреди в разбираема за обществото ни нишка. Но литературата... Това е истинският духовен търнокоп, който копае в националното ни съзнание, където се посява онова зрънце, което избуява и ни държи изправени през целия ни живот като горди българи. Когато говорим за Освобождението и литературата, пред нас изплуват имената на Иван Вазов, Христо Ботев, Петко Славейков, Константин Величков, Стефан Стамболов и много още.
3 март се е отбелязвал през повечето от тези 143 г., които изминаха от Освобождението. Тази година е 30-ата, след като датата е определена за национален празник на България. Но и по време на тоталитаризма, след известно забвение, 3 март започва да се отбелязва, макар че някои помнят, че 9 септември беше тогавашният държавен ден. Тези, които сега скачат срещу 3 март, надали искат отново 9 септември или ден с подобна натовареност да бъде честван. Може и да не съм прав, разбира се. Сегашните противници на 3 март по-скоро са настроени русофобски и си мислят, че по този начин изразяват своята ненавист към сегашна Русия, предишния СССР и онази царска Русия, която фактически освобождава държавата ни.
Българите са имали очакването за свобода, която да дойде именно от Русия. Дядо Иван, който ще освободи поробените християни. Никой не е говорил за освобождение, което ще дойде от друго място или от друга чужда воля извън тази на Русия. И тези, които удобно пропускат руските воини, дали живота си за нашата свобода, а натъртват на всякакви други народности, които са включени в царската армия, някак си пропускат факта, че тези народности са част от Руската империя и, искат или не, те участват и в имперската войска. Тоест - те идват и се бият за освобождението не по своя воля, а защото руският цар така им е заповядал. С това не искам да омаловажа техния принос, в никакъв случай. Всеки даден живот за свободата на друг живот е безценен. Надали ще намерите историк, който да не признае решаващата руска помощ за България. Антируски проводници коментират, че Санстефанска България е илюзия, която умишлено е поискана от Русия с ясното съзнание, че Великите сили няма да позволят. Е, да де, но ако го нямаше Санстефанския, па бил и той прелиминарен, мирен договор, нямаше да имаме най-вероятно и бляна, който крепи младата държава чак до края на Втората световна война. Блян за обединение на всички българи в една държава. Блян, оказал се невъзможен и затова толкова желан.
Някои казват, че Русия имала интереси и поради това е воювала и ни е освободила. Е та, разбира се. Естествено, че всяка държава преследва своите интереси. Но какво е неприемливото, че ние сме част от тогавашните имперски интереси, които в крайна сметка са в наш плюс? Защо друга държава не ни е включила в интересите си? А и с Русия имаме допирни точки, които няма как да се пренебрегнат. С руснаците сме близки като народност, език, религия, темперамент.
С османците нищо не ни свързва, освен тяхното петвековно "покровителство". Разбира се, "покровителство" съответства на онези евфемизми като "присъствие", "управление", "гостуване" и прочее. Лично моето мнение за понятието, което следва да се използва за турското робство, е "османско иго" или по-мекото "османско владичество". Първо, защото това е Османската империя, а не просто турска и второ, защото робство има един друг смисъл, докато иго отразява в цялост тегобата на българите, така както и робството. Владичество е също един полуевфемизъм, но доста по-приемлив от останалите налудности, ползвани от някои пишман разбирачи.
Ние тук в България сме либерални и толерантни до безкрай, така че нито българските граждани от турски произход, които имат точно толкова общо с османците, колкото и ние, българите, с хан Аспарух, нито други етноси могат да се чувстват угнетени или да изпитват някакъв дискомфорт.
И ето тук стигаме до самосъзнанието. Както се възпита едно дете, такъв човек ще порасне. Възпитаваш го българин, става българин. Възпитаваш го турчин, става турчин. Възпитаваш го християнин, става християнин. Възпитаваш го мюсюлманин, става мюсюлманин. Толкова е просто.
Неслучайно някои от българите в Османската империя са избирали помюсюлманчването, защото така са се ползвали от множество привилегии. Други са били насилствено помюсюлманчвани, защото на империята, освен рая, й трябват повече правоверни. Бедните мюсюлмани в империята също са страдали, както и християнската рая, но все пак, благодарение на религията, те стоят над раята. Няколко поколения са достатъчни и се забравят корените. Нищо, че те са християнски, всичко е в родовата памет - когато тя потъне в мъгла, тогава остава само тук и сега.
Ето защо съхраняването на българщината през 5-те века е истински подвиг. Благодарение на религията - манастири и църкви, както и на книжнината, която се опазва, разпространява, а една част е изнесена в Русия, ние и днес имаме своите си корени. Корени, които не са сюнетирани, а са цели и непокътнати. Историята е важна за всеки човек, за всяка държава, ако не искаме да я изживеем отново.
"Да се познават случилите се по-рано в тоя свят неща и делата на ония, които са живеели на земята, е не само полезно, но и твърде потребно, любомъдри читателю. Ако навикнеш да прочиташ често тия неща, ще се обогатиш с разум, не ще бъдеш много неизкусен и ще отговаряш на малките деца и простите хора, когато при случай те запитат за станалите по-рано в света деяния от черковната и гражданска история." (Паисий Хилендарски, Славянобългарска история)
Това, че така нареченият преход (незнайно към какво) позволи девалвация на историческото образование, което рефлектира върху поколения българи, е грях, който само Създателят може да прости на тези, които го сториха. Историята е една, следователно може и трябва да има само един учебник, а не всякакви драсканици, носещи на корицата си гръмкото "Учебник по история на България". Каквото образование даваме на децата си, такива наследници ще има родината. И вината не е у децата, това трябва много дебело да се подчертае. Дори стигаме дотам някои да честват обесването на Апостола на свободата Васил Левски. Нали разбирате гротеската в това да се чества дадена кончина. Смъртта се отбелязва и се изразява почит към загиналия, но да се чества... Дотук води липсата на една история, на един учебник по история.
И този 3 март мина под знака на политическото противоборство. От една страна е един режим, който повече от десетилетие управлява, а от друга стои първият президент, който показва непримиримост и вади наяве своя военен дух. Кой е крив и кой е прав - историята ще отсъди, това е сигурно. Въпросът е как се чувстваме ние. Дали сме горди или смачкани? Дали имаме усещане за историзъм? Дали вървим по правилния път? Ако това е пътят, добре. Но, ако сме кривнали от правия път, това означава, че обричаме децата си на търсене на пътя. Това означава още изгубени поколения, така както може би са и сегашните.
А на русофилите и на русофобите и на всякакви чуждопоклонници бих искал да кажа следното - преди да сте фили или фоби, първом бъдете българи, защото, ако нашите предци в голямата си част бяха чуждопоклонници, сега вероятно щяхме да носим фесове или рубашки. И нямаше да сме част от Европейския съюз - засега най-либералната и с най-голям запас човешки ценности общност.
3 март е закономерност в нашата история и това, че някои се опитват да внасят в нейната символика противоречивост, говори само за антибългарщината на тези глашатаи на чужди политически интереси. Не може да се намери по-подходяща дата от освобождението на един народ. Да, преди време бях написал, че 24 май е консенсусна дата за национален празник, но... За кого е този консенсус? И бива ли да се постига консенсус с такива, които не милеят за историята и бъдещето на своята родина?
Всеки посвоему разбира историята и просперитета на България. Едни смятат, че е добре да сме с американците, други с руснаците, трети с турците. Аз смятам, че трябва да сме с българите, ако искаме силна държава, а не марионетка да оставим на нашите деца и внуци. Иначе е най-лесно да се продадеш. Винаги има кой да те купи, па даже и за 30 сребърника, дори и по-евтино. Но историята, понякога със закъснение, винаги въздава справедливост на всеки Юда и на всеки Левски.
д-р Иван ЯНЕВ
Всички статии на Брой 03, 2021
*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Април100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Вековният опит - инвестиция в бъдещето8 МАРТ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ЖЕНИТЕ
Честит празник, мили дами!ВЕЛИКИТЕ ЖЕНИ
Незабравимата ХелънДУХ И МАТЕРИЯ
Пълна изолация: Рецепта за незабравимо изживяванеИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
ДобричСилистра
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Той и тя или началото на един недовършен разказНАЦИОНАЛЕН ПРАЗНИК
3 март - противоречивост или закономерност?"МИЛА РОДИНО, ТИ СИ..."
