Брой 04, 2021
Тема: БЪЛГАРСКА ПАМЕТ
145 години от избухването на Априлското въстание
През пролетта на 2021 г. се навършват 145 години от момента, когато българите въстанаха за пореден път срещу чуждото иго, срещу тиранията, срещу положението си на рая.
Да, мнозина ще кажат, че Априлското въстание не е добре организирано, не е масово и синхронизирано, не е обхванало по-голямата част от народа и ще бъдат прави.
Преди Априлското въстание българите са въставали неведнъж, но Високата порта под "благосклонния поглед" на Великите сили се е справяла безапелационно и без особени затруднения. Но Априлското въстание е ярък белег на българщината и на желанието на нашите предци за освобождение. Освобождение от поробителя и блян за самоуправление.
Саможертвата на Тодор Каблешков, Георги Бенковски, поп Харитон, Бачо Киро, Кочо Чистеменски и много още, дали живота си за свободата на родината, ни доказва, че свободата е най-голямото човешко благо. Подвигът на Христо Ботев блести с неугасваща яркост и днес. Поетът
идва с четата си, за да загине. Той осъзнава, че революционерството не е масово явление сред раята, както си го е представял, и въпреки това до последно се е опитвал и надявал на сънародниците си.
Жестокостта на османците при потушаването на въстаналите селища допринася за намиране на повод за война. Война, която е най-важната за България.
Започва поредната руско-турска, но за нас освободителна, война.
Всяка година около 3 март започва полемика между русофоби и русофили. Едните омаловажават стореното от руснаците, а другите ги възхваляват. Бих казал, че и двата лагера са водени преди всичко от емоции, а не от рационалност. На едните ще кажа, че всяка държава, па била и тя Русия, се води първом от своите интереси, а след това от чуждото благо. На другите казвам същото. И двете страни не бива да забравят, че именно българите дават писмеността на руснаците, така че полученото освобождение можем да го причислим и като благодарствен акт, макар че надали в Москва биха приели подобна трактовка. Но това, че Русия е водена от своя интерес и домогванията ѝ до проливите, ни най-малко не бива да обезценява Освобождението на България.
Българското опълчение, което се формира в рамките на руската войска, пише освободителната страница на родината. Шипка, Плевен, Стара Загора са част от символите на българската свобода. Символи, запечатани в историята и най-вече в литературата. Творбите на Иван Вазов, включително и романът "Под игото", оставят за поколенията подвизите на знайни и незнайни поборници за свобода.
Русия е наясно, че останалите Велики сили няма да позволят силен неин плацдарм на Балканите, но въпреки това пробва със Санстефанска България. Берлинският конгрес е безкомпромисен, но идеалът за българите вече е роден.
Великите сили и Източният въпрос навлизат в нова фаза. България е свободна, но под сюзеренството на Портата, а огромни земи са върнати на османците. Това изгражда следосвобожденския идеал за обединение. Обединение, което така и не се осъществява в цялост. Но обединение, което подчинява българската политика на себе си. Редица войни, в това число и обединителни, България води с едничката цел да освободи всеки потиснат българин.
Българите достигат до Съединението, а после и до Независимостта, все стълбове на новата държава. Стълбове, на които България стои и до днес.
Саможертвата на българите от 1876 г. със сигурност ще продължи да ни гордее, да ни бъде фенер за опазването на свободата и вървенето ни по пътя на цивилизацията. Преди 10 години Българската православна църква обяви за светии и светици мъчениците от Батак и Ново село. Именно вярата и християнството са онези темели, онзи бял бастун, прекарвайки българщината през тъмните пет века на робство. Всеки, дори и този, който не е религиозен, няма как да не признае ролята на Българската църква. Решаващата, всеопазващата и в крайна сметка успешната и последователна работа на църквата, съхранила пламъчето на България. Пламъче, което ще разгори в края на 19-ото и началото на 20-ото столетие.
Но когато говорим за Априлското въстание, за саможертвата, за канонизирането на мъчениците, зверски избити от башибозука и озверените разбойнически банди, нито за миг не можем да забравим за Апостола на свободата. Апостолът, който все още очаква своето канонизиране. Преклонението пред делото на Васил Левски не подлежи на съмнение, но въпреки това той не е обявен за светец. Той е светец в съзнанието на хората. Той е българският Апостол. Но той не е християнски светец по подобие на своите съратници от Батак. Църквата има своите категорични доводи, чиято достоверност никой не оспорва. Факт е, че Левски е захвърлил расото. Факт е, че Левски е убил, когато е искал да обезпечи средства за революцията. Това са факти, но е и факт, че Левски е единственият български Апостол на свободата. Ето защо ми се струва, че църквата може още веднъж да преосмисли своята позиция. Това би бил прецедент, който няма как да се повтори, защото Левски е един.
Някои народи си измислят национални герои, а ние си ги имаме, затова следва да ги почитаме и да възпитаваме поколенията в любов и вярност към родината, но и към цивилизоваността, за да няма повече тирании, за да няма повече потисничество на което и да е човешко същество.
Априлци ни завещават порива за свобода, който ние, техните наследници, сме длъжни да отстояваме, ако не искаме отново да бъдем под чужда воля и да пропилеем лековато тяхната саможертва.
д-р Иван ЯНЕВ
Всички статии на Брой 04, 2021
*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Май100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Един век изпълнен с борба за праваЗаетостта
IN MEMORIAM
Сбогом, председателю КрумовБЪЛГАРСКА ПАМЕТ
145 години от избухването на Априлското въстаниеВНОСЕН ХУМОР
Защо не гласувамДОСТОЙНИ БЪЛГАРИ
Живот, отдаден на хоратаДОСТЪПНОСТ
Столичната община заменя бутоните за пешеходци с нови, без натисканеИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
ВарнаИЗКУСТВО И КУЛТУРА
Словото като спасениеВ плен на нощта
Марта
