Брой 04, 2021

Тема: ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ

Демокрация и щастие


"Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна.
Защото една птица може да бъде мъртва, но перата ѝ са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!" (Йордан Радичков, "Ние, врабчетата")


***
Мънички огледалца са Сърцата. Но все по-рядко се оглеждаме в тях. Защото вече не сме Деца. Защото вече пораснахме. Защото вече все повече се взираме в "обществената" витрина. Заставаме пред нея и си чакаме аплодисментите. Бурните & гръмките. Нареждаме се в редичка пред витрината. Не сме Приятели. Даже не се и познаваме. Но това не е важно. Важни са емблемите по дрешките... Важни са подвижните ламарини с джанти... Важни са бетонните кутийки... И колкото повече ни ръкопляскат – толкова сме по-щастливи... А Сърцата ни тупкат. Туп-туп-туп. Те и друго не умеят. Те са като Слънцето, което умее само да свети...
Но все по-рядко ги чуваме. И няма значение дали шептят или крещят – ние просто избираме да бъдем глухи за тях. Сърцата ни вече не са ни Дом. Дом с главно "Д". Дом ни е хорското мнение. То ни топли. И само в него намираме уют... Един на друг си мерим Щастието. Имаме си везна. Везната на Щастието сме я нарекли.
Слагаме на везната една дамска чанта от 500 кинта и една от 50. Тази от 500 избухва в десеткаратова щастлива усмивка. Защото е точно 10 пъти по-щастлива от чантата от 50, така ги виждаме нещата. Сигурни сме. Не ни интересува, че чантата от 50 кинта може и да усмихва всеки ден някого. Защото сме сигурни, че тази от 500 усмихва повече... Слагаме на везната едни мъжки кецове от 500 кинта и едни от 50. Тези от 500 печелят с 10 обиколки преднина Щастие. Защото са точно 10 пъти по-щастливи от кецовете от 50, така ги виждаме нещата. Убедени сме. Не ни интересува, че кецовете от 50 кинта може и да тичат всеки ден с мънички жестове към някого. Защото сме убедени, че тези от 500 развиват по-голяма скорост... Мерим си усмивките. Не тези в Сърцата... А тези на вещите ни... Дали се превръщаме във вещи? Не... Ние отдавна вече сме вещи... Ние отдавна вече сме само едни скапани вещи...
А бяхме Деца. Усмихваха ни едни други неща. Даваха ни джобни. Събирахме се бандата пред блока и се устремявахме към кварталната бакалия. Изсипвахме стотинките на тезгяха и продавачката ни режеше от телешкия салам от витрината. Завиваше ни го в хартия и хуквахме да дирим из квартала Котенца & Кученца. За да ги нахраним. Щастливи бяхме. Така си мисля. Защото слушахме мъничките си детски Сърца. Не си запушвахме ушите за тях. Оглеждахме се в тях. И разбирахме, че изпитваме неутолим глад да нахраним някоя Писана или някое Пале, вместо да си купим нещо за нас. Но после пораснахме. И се изгубихме. Изгубихме се някъде в демокрацията. Някак си не я разбрахме правилно. И я изкривихме. Ама я изкривихме-изкривихме-изкривихме. Разчекнахме я от изкривяване. Не ни "остават" сега левчета за четириногите Животинки. Защото онова невръстно туп-туп-туп го няма вече. Бабите & Дядовците ни са вече горе. В Небесата. И забравихме колко много ни обичаха. Сега из градинките има едни други Баби & Дядовци. Седят си сиротни по пейките. Но ние нямаме време да поседнем до тях. Да си поговорим с тях. Ей така, за каквото и да било. Да ги почерпим по кафе, вафла, сокче. Не им е останал никой. Ама никой-никой-никой... Само самотата & старостта ги приспиват. Но на нас не ни пука... Ние сме над тия неща... Защото кецовете ни за 500 кинта бързат. Тичат. Закъсняват. За среща в някой лъскав мол или в някой fashion ресторант с някоя чанта за 500 кинта. Нищо че живеем на лизинг. Мислим си, че "обществото" не знае. И че трябва да го изиграем. Да го изиграем добре. Да го изиграем много добре. Да го изиграем ама адски много добре. Като на сцена в театър. И да се поклоним. За да си получим гнилите аплодисменти.
И да ни връчат скапаната статуетка. И после да се приберем вкъщи. В "образцовите" си домове. Да спуснем щорите. Да сме избутали още един щастлив ден. Щастлив...
Щастлив – в очите на редичката пред "обществената" витрина... Да си налеем по чаша вино. И да се чукнем. Чук-чук-чук... И тук не става дума за истинска Любов. А само за скапан евтин секс... А после да запалим по цигара и да си кажем: "Ние сме ебати и вървежните играчи!"...
Мечтаем. Мечтаем да ни се случи Щастието. Да навличаме най-дизайнерски дрешки. Да се пръскаме с най-маркови парфюми. Да караме най-поръчкови джипове и лимузини. Да сме в най-лъскавите ресторанти. Да ни поднасят най-скъпите трюфели и хайвери, най-отлежалите вина и коняци. Да имаме най-луксозните мезонети и яхти. Да се check-ваме от Бали и Малдивите. Това е за нас скапаното Щастие ДНЕС. Защото ни ПРОМИХА ВЧЕРА. Дали сме виновни? Да, виновни сме. Много сме виновни. Адски много сме виновни. Защото позволихме на едни нещастници-"герои" и на едни нещастници-"героини" да ни облъчат. Изгубихме ценностите си. Разбрахме криво демокрацията. И се превърнахме в ловци на ЕВТИНО Щастие. Купуваме си лотарийни билети. И ги търкаме със стотинки. Днес нещо не ни е ден. Нещо не ни се падат милионите. Затова теглим по един бърз кредит. И хукваме по моловете. Няма страшно, утре ще спечелим джакпота, сигурни сме... Вече не се радваме на мъничките неща. Защото ни се струват като ситни безцветни капчици дъжд. А ние си чакаме големия цветен порой. Чакаме, и чакаме, и чакаме. Да ни окъпе в злато и диаманти. Вече не тичаме с мънички жестове един към друг. Защото това си е чиста загуба на време. Тичаме само към голямото Щастие. Сутрин не се целуваме. Бързаме да излезем. Защото пищното Щастие може да ни чака на съседния ъгъл. Готово да пръсне сутиена си. И да го сграбчим за циците... Не си броим изневерите. Те не са важни неща. Важното е да намерим грандиозното Щастие. Вечер не се питаме как ни е минал денят. Това няма никакво значение.
Защото как може да има, след като не сме срещнали крупното Щастие!? Лягаме си в спалните. Не правим Любов. Само се чукаме. Без емоции. Без да потъваме с всички наши сетива един в друг. Без да се замисляме колко прекрасен всъщност е Човекът до нас. Защото мислите ни са на друго място. Мислите ни преследват колосалното Щастие. Лягаме си. И затваряме очи. Един до друг. Но не и един за друг... Не се прегръщаме. Защото прегръщаме само мечтите си. Мечтите за исполинското Щастие... Тъжно е. Малко. Или пък много. Или пък изобщо не е. Въпрос на усещане... Въпрос на светоусещане... На мен лично ми е тъжно. Много тъжно. Ама адски много тъжно... Знам и за един малък Принц, на когото също му е мега тъжно. Е, той е в Небесата. Но е вечен. Поне за мен е вечен. Ще си позволя да го цитирам: "Хората се пъхат в бързите влакове, но не знаят вече какво търсят. И затова почват да се движат, но се въртят в кръг... Напразно."...

Иван БАРИШЕВ



Назад

Всички статии на Брой 04, 2021

*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР
м. Май
100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ
Един век изпълнен с борба за права
Заетостта
IN MEMORIAM
Сбогом, председателю Крумов
БЪЛГАРСКА ПАМЕТ
145 години от избухването на Априлското въстание
ВНОСЕН ХУМОР
Защо не гласувам
ДОСТОЙНИ БЪЛГАРИ
Живот, отдаден на хората
ДОСТЪПНОСТ
Столичната община заменя бутоните за пешеходци с нови, без натискане
ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ
Варна
ИЗКУСТВО И КУЛТУРА
Словото като спасение
В плен на нощта
Марта
ЛИТЕРАТУРНИ СТРАНИЦИ
Демокрация и щастие
ОБЩЕСТВО
Новият политически тиранозавър
ОБЯВА
Програма "Христо Ботев" на БНР обявява:
ПОКАНА
за участие в първото заседание на XVIII Национално общо събрание на пълномощниците на Съюза на слепите в България
РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС
Рекламна тарифа на списание "Зари"
РЕКЛАМНА СТРАНИЦА
Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД
ТЕХНОЛОГИИ
Някои нови речеви синтезатори за български език




Архив на изданието
1 2 3 4 5 6
8