Брой 06, 2021

Тема: НАШИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ

Усещане за красота

Пролетното слънце правеше така, че зеленината в парка да изглежда още по-жива. Лекият полъх на вятъра караше младите листенца да пърхат като пеперуди, които сякаш си шушукат, обсъждайки времето и посетителите. Седнали по пейките или разхождащи се по алеите, млади и стари със своите разговори, смях и весели подвиквания огласяха всичко наоколо. Шумът от тази глъчка се смесваше с песента на птиците и изпълваше парка с живот.
В края на една пейка беше седнал възрастен мъж. Тази пейка бе специална, защото от нея се откриваше красива гледка към малкото езеро с лилиите. По алеята приближаваше млада жена, по-скоро момиче, което държеше скицник. Гледайки езерото, тя подмина пейката, поспря се и се върна няколко крачки. Поогледа се - първо към езерото, после към мъжа и учтиво попита:
- Извинете, при Вас свободно ли е?
- Моля! - посочи с ръка празното място до себе си той.
- Защото оттук…
- …се открива най-красивата гледка към езерото - довърши мъжът. - Затова и аз винаги сядам на тази пейка!
- Да! - кимна момичето, докато се приготвяше да рисува.
Мъжът пое дълбоко въздух и тихо въздъхна. Момичето с уверени движения започна да нанася първите щрихи върху листа. Тя повдигаше отвреме навреме глава, а после продължаваше да рисува.
- Пастели? И аз обичах да рисувам с пастел…, но отдавна не рисувам.
- Защо спряхте?
- Дълга и скучна история. А Вие… Хоби?
- Да! Надявам се скоро и любима професия. Следвам в Художествената академия.
- Това е добре. - тихо промълви, сякаш на себе си той и добави - Повече млади хора трябва да се научат да откриват красотата, а после да я споделят с хората. Иначе - какъв е смисълът от нежна мелодия, лирично стихотворение или - във Вашия случай, красива картина?
- Сякаш слушам мой преподавател. – усмихна се момичето - Бивш учител?
- Не…! - усмихна се на свой ред събеседникът ѝ - Макар че сега помагам на хора да повярват в себе си. Насърчавам ги да не се отказват и да преследват мечтите си.
- Някакъв вид консултант?
- Не точно, но нещо подобно. Да-а-а… Красиво място! Тук се запознах със съпругата си и често идвахме след това.
- Идвахме…?
- Почина преди три години.
- Моите съболезнования - тихо каза тя, а след това и двамата замълчаха.
След няколко минути момичето наруши неловкото мълчание, промърмори едва чуто:
- Да усетим красотата.
- Моля?!
- Да усетим красотата - повтори по-силно тя - Така ни учат. Защо да я усещам, нали я виждам?! - възмутено каза тя, простирайки ръцете си напред към езерото.
- Не е достатъчно! Затвори очи! Чувстваш ли полъха на вятъра по бузите си? Чуй шумоленето на листата и помириши въздуха. Смес от ухания на цъфнали цветя, водни растения и влага. Толкова много красота!
Момичето бавно отвори очи, усмихвайки се. После наведе глава и продължи да рисува.
- Сам ли живеете? - попита вежливо.
- Сам? О, не! Имам си съквартирант… Феликс, моят котарак.
- Сигурно е красавец?
- Предполагам. Много е пухкав, а също и умен и внимателен. Никога не ми се пречка в краката. И е страхотна компания.
Чу се сигнал за получаване на съобщение от мобилен телефон. Момичето спря да рисува. Бръкна в джоба си и бързо размени няколко есемеса, след което прибра обратно телефона си.
- Вече така си общуваме! Жалко…! – промълви мъжът.
- Не ги харесвате и сигурно не използвате?
- Да, не ми харесват, но използвам. - кимна мъжът, а след това добави - Предпочитам приятен разговор на чаша чай за фон, прекрасна музика и добра компания.
- Възрастните обичате да се изразявате поетично.
- Животът е поезия…, ако сам не го превърнеш в проза.
Момичето го погледна, без да каже нищо и продължи да рисува. Телефонът ѝ отново иззвъня. Тя го погледна и го прибра.
- Аз ще тръгвам - каза тя и започна да си прибира нещата.
- И аз. Трябва да видя как е моят Феликс. Сигурно вече му е доскучало. Довиждане, беше ми много приятно!
- На мен също – отвърна момичето, без да се обърне, докато подреждаше пастелите си.
Възрастният мъж стана бавно от пейката. Извади от своята чанта бял бастун, разгъна го с едно движение и опипвайки с него алеята пред себе си, бавно се отдалечи.
Момичето погледна към него и извика:
- Не се запознахме! Аз съм Вяра.
- Виктор – отвърна, без да се обръща той, вдигайки високо ръка.
- Кога може да поговорим отново?
- Всяка събота следобед съм тук! Разбира се, ако не вали… - добави той с малко тъга в гласа.
Момичето погледа още малко след него. После се обърна към езерото и тихо каза:
- Усещане за красота…!
Телефонът пак иззвъня. Тя го погледна и говорейки, се забърза по алеята със скицника под мишница.
Пролетното слънце вече почти се скриваше зад хълма отсреща, обагряйки небето в огнено червено. Шумът от хората по алеите отстъпваше място на вечерната тишина, след което паркът щеше да остане напълно сам и да потъне в мрака на пролетната нощ. Мрак, в който някой, все пак, можеше да усети красотата му…
А утре – предстоеше новият ден!

Пламен НЕДЕКОВ

Назад

Всички статии на Брой 06, 2021

*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР

м. Юли

1 ЮНИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ДЕТЕТО

Ако можех да отгледам детето си отново...
Помниш ли ми роклята на точки
Детство

100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Спортът сред незрящите

2 ЮНИ - ДЕН ЗА ПОЧИТ

Пито - платено
2 юни

IN MEMORIAM

Сбогом, Емо!

ЕВТЕРПА

"Недовизия" - Първо международно състезание за песен

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Варна
Монтана
Велико Търново
Русе

МЕЛПОМЕНА

Един ден зад сцената

НАШИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ

Адмирации за вашия талант
Усещане за красота
"Да променим света, за да бъде за всички!"

РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС

Рекламна тарифа на списание "Зари"

РЕКЛАМНА СТРАНИЦА

Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД