Брой 06, 2021

Тема: МЕЛПОМЕНА

Един ден зад сцената

Иван КАРАСТОЯНОВ

Питали ли сте се някога какво правят артистите, когато не играят роля в някое представление, когато не се опитват да докоснат сърцата и умовете на хората, които ги гледат и слушат, когато не преливат от надежда изпълнението им да пробуди, замисли, вдъхнови, а защо не и да промени поне един от посетителите? Аз съм се чудил. Скромният ми житейски опит неведнъж ме е убеждавал в правдивостта на онази незнайно колко стара мъдрост, че човек следва много да внимава какво си пожелава, защото може и да му се случи. Ще излъжа, ако твърдя, че не бях приятно изненадан, когато наскоро получих обаждане от д-р Петя Йосифова-Хънкинс, хореограф и актриса в един авангарден театър. Пет, както я наричат колегите и приятелите й, в типичното за нея ведро настроение, ми отправи предложение, по което не ми се наложи да размишлявам дълго, преди да приема. Усетих, че тази възможност не ми се даваше случайно, че обстоятелствата се бяха подредили по най-благоприятен за мен начин, за да задоволят любопитството ми.
Двайсетина минути преди деветия час на 23 май 2021 г. се измъкнах от подлеза на метрото до Ректората. Побързах да отстраня предпазната маска, за да се насладя на свежестта на все още прохладния въздух на неделната утрин. Понаместих раница на раменете и закрачих към двора на Висшето учебно заведение. Минута-две по-късно към мен се присъедини Даниел – мой дългогодишен приятел, когото бях поканил за придружител в предстоящото приключение. С лекота открихме микробуса, който трябваше да ни откара до определеното място. Това, което щеше да ни се случи, се осъществяваше по проект, подкрепен от Национален фонд "Култура", разписан от Петя Йосифова и Валерия Димитрова, често наричана за краткост Вал, отговаряща за връзките с обществеността, когато не е на сцената. С двете ме срещна друго тяхно начинание - Националният литературен конкурс за незрящи "Словото като спасение". Скоро към нас се присъедини и Моника Методиева, възпитаничка на софийското училище за деца с нарушено зрение, студентка по поп и джаз пеене в Музикалната академия и участничка в няколко пиеси на театър "Алма Алтер". Не след дълго групичката ни нарасна с още трима участници – зрително затруднена двойка от Студентски град и Пол Дженкинс от град Кардиф, Уелс. Когато се събрахме всички, потеглихме. Пътьом в задругата ни се включи и д-р Иван Янев, за когото, каквото и да напиша, би било крайно недостатъчно и напълно излишно, тъй като той е добре познат на драгия читател.
Едва ли бяха изминали и две минути от пристигането ни, когато Вал се появи и ни поведе към мястото, на което щяхме да вземем участие в творческо занимание по авангарден театър. Разходката от паркинга до къщата с обагрен в зелено двор не трая дори и минута. Още с прекрачването на портата се озовахме в грижовните ръце на група актьори, които набързо заформиха кръг от столове в сянката на едно от дърветата. Някои от тях насядаха на преминаващата в непосредствена близост циментена пътека, а други – направо на тревата. Така поставихме начало на първото упражнение. То започна със затворени очи, леко вглъбяване и вслушване в звуците на птиците и кръжащото войнство от насекоми, във вятъра и листата, в дъха на околните, в пулса на самия живот. За да се отпуснем, опознаем и усетим общото настроение, всеки от нас възкреси и сподели ярък спомен от детството си. Случките бяха толкова различни, колкото и разказвачите. Някои от тях бяха весели, други – леко тъжни, а трети – опасни, но силно поучителни. Завършихме тази част от заниманието с плеяда от взаимно допълващи се звуци. Тон зададе незрящият имитатор Андриян Асенов, победител в "България търси талант" 2019 година. Първоначалната какофония полека-лека взе да придобива форма и ритъм. Всичко това силно ми напомняше на оркестър, в който всеки музикант настройваше инструмента си, но звуците бавно се сплитат и зазвучават хармонично в някаква известна творба. Нашата, случайно или не, бе песента "Хубава си, моя горо". Последва прекъсване за похапване, приготвено от членове на трупата. Музикантът и актьор Георги Арсов, наричан просто Гопето, показа, че ръцете му са сръчни не само със струните на китарата и клавишите на пианото, но също и пред купата с таратор и скарата. Марко Дженев не пестеше сили в осигуряването на превод от и на английски за Пол. Британецът ни разказа, че е завършил класическо театрално образование, при което са посветили три години на много работа с текста, с жестовете и всичко необходимо за един актьор. През четвъртата година обаче чувствал, че е изгубил нещо важно. Тази липса започнал да запълва при срещата с трупата на "Алма Алтер" и нейния подчертано импровизационен подход към изкуството. Особено впечатление му направило и участието на зрително затруднените актьори в пиесите. Храненето премина в разговори в малки групички, от които се долавяха щрихи от живота на трупата. Тук изречение за нощувка в палатка, там друго за сутрешно 5-километрово бягане, за 30-километрово каране на велосипед в късния следобед, за готвене и най-вече за игра. По всичко личеше, че актьорите се откъсваха от рамките на забързаното градско ежедневие и преоткриваха свободата и веселието, присъщи за всяко дете, които да им помогнат в изпълненията.
Следобедът премина на поляна. Там бяхме подканени всеки да се представи с цвят, който го описва най-добре. В палитрата се появиха чисти, основни цветове, но и много необичайни техни нюанси. Накрая думата взе режисьорът Николай Георгиев, считан за баща на авангардния театър в България. Господинът, както уважително го наричат всички, не просто ни съобщи с няколко кратки изречения грешката, която повечето бяхме допуснали, а онагледи думите си по един изключително въздействащ за мен и запомнящ се начин. Той ни каза, че не бива да подхождаме с предварително обмисляне, а да се потопим в мига, да го усетим, да открием в него съответния цвят. С тези думи надхвърлилият 80-годишна възраст мъж се простря в тревата, започна да се търкаля в нея, да къса стръкове и да се посипва с тях. Гледах високото и жилаво тяло в краката ми. Не виждах и не чувах усмивката на лицето му, но знаех безпогрешно, че тя е там, че той е избрал зеления цвят, младостта, живота.
Малко по-късно нещата пое Пет. Тя си послужи с цветовете ни и "нарисува" картина от преплетени човешки тела. За разлика от повечето рисунки тази беше жива. След като първоначално всеки стоеше на избраното за него място, постепенно изображението започна да се движи, променя, преобразува, докато накрая се разпадна до съставните си цветове. Щафетата пое Гопето. С китара в ръка, той ни подкани да озвучим избраното от всеки от нас багрило. Някои сториха това с монолог, други – с кратка мелодия, трети – с един-единствен звук. Както в предиобеда, първоначалната шумотевица премина в съзвучие, вещо насочвано от Гопето. Не се мина и без пеене. С първите десет думи, които групата изстреля, създадохме съвсем прилично звучаща песен, родена на мига и за мига. Някой дори отбеляза, че се е появила и непредвидена публика.
Заниманията за деня придобиха завършек в ателието на художника Мишо Лалов, чиито творби красят Националната художествена галерия, Столичната градска художествена галерия и незнайно колко частни колекции. Господинът ни запозна накратко с живота на майстора на четката и съпостави рисуването и актьорската игра. Сподели своето виждане за наличието на невидима граница, която артистът пресича, когато стъпва на сцената, и как тази незабележима разделителна черта осигурява на твореца чисто пространство като това на неопетненото платно, в което не бива да си служи с обременяващия си досегашен опит. Краткото, изпълнено с мъдрост изложение на режисьора бе изключително обогатяващо. Може би повлияни от него, когато ни подканиха да споделим наученото през деня, почти всички се впуснахме в искрени излияния на все още тръпнещи в телата ни чувства и окриляващи съзнанието ни мисли.
Така завърши творческата работилница за незрящи, в която ни потопиха Пол и неговият екип. Със задоволство отбелязвам, че липсваха шумно изказани мнения за преживяното. Всеки от нас се бе притаил в себе си. Разговорите бяха по-скоро приглушени, някак замислени и свързани с дълбоко житейски истини. Това, само по себе си, според мен бе достатъчно показателно за значимостта и въздействието на изкуството, в частност на театралното, в живота ни като разумни и творчески същества. Разбрах, че на артистите им се налага непрекъснато да полагат усилия в рушене на невидимите граници, рамки и окови, с които ни впримчва запъхтяното ежедневие, че понякога е нужно бягство от сивотата на града, за да преоткриеш цветовете, звуците, ароматите, вкусовете и дори допира до обкръжаващия те свят, докосването до детското, до себе си. Всичко това ме кара още повече да ценя времето, прекарано на стола пред сцената, и труда, положен от хората, излезли на нея.

Назад

Всички статии на Брой 06, 2021

*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР

м. Юли

1 ЮНИ - МЕЖДУНАРОДЕН ДЕН НА ДЕТЕТО

Ако можех да отгледам детето си отново...
Помниш ли ми роклята на точки
Детство

100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Спортът сред незрящите

2 ЮНИ - ДЕН ЗА ПОЧИТ

Пито - платено
2 юни

IN MEMORIAM

Сбогом, Емо!

ЕВТЕРПА

"Недовизия" - Първо международно състезание за песен

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

Варна
Монтана
Велико Търново
Русе

МЕЛПОМЕНА

Един ден зад сцената

НАШИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ

Адмирации за вашия талант
Усещане за красота
"Да променим света, за да бъде за всички!"

РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС

Рекламна тарифа на списание "Зари"

РЕКЛАМНА СТРАНИЦА

Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД