Брой 07-08, 2021

Тема: НАШИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ

В хармония и взаимно уважение

Автобиографично есе

Радослав ТОДОРОВ, Лом

Едва ли някой знае колко сълзи пролива една майка, когато протяга треперещи ръце към кувьоза и поема в топлите си обятия своя вече незрящ малък син. Само мама знае.
Но мама е моят герой. Тя не се е отказала от мен, не ме е оставила в институция, а ме е обградила с безграничната си майчина любов от първия ден, в който ме е притиснала до любящата си гръд. Мама! Колко кратичка дума, само от четири букви, но събрала в себе си толкова много любов. Със сигурност и́ е било много трудно, страдала е, борела се е с живота с всички сили, но мисля, че е направила достатъчно.
Безкрайно благодарен съм на цялото си семейство, че e дало всичко от себе си, за да получа добро образование.
Студентските години в София бяха едни от най-хубавите в живота ми. Признавам си, че никак не ми беше лесно, но дори и за миг не съм изпитвал чувство на отчаяние. А тези години бяха изпълнени с много мечти и безкрайни надежди за успешно бъдеще и реализация в живота.
Завърших университета и се прибрах в родния си провинциален град. И тогава за мен започна времето на безвремието.
Ежедневието ми съвсем не ме удовлетворяваше. Интернет, музика, редки срещи с приятели, кратки разходки до любимия Дунав, помощ в домакинството, понякога на раздумка с един съсед в кварталното кафене.
Правех много неуспешни опити да се реализирам на трудовия пазар. Но уви, всички тези опити бяха неуспешни. Понякога получавах обещания, че ще ми се обадят, но това никога не се случваше. Друг път ми отказваха директно. Та кой ли работодател би наел на работа незрящо лице! Това все повече ме водеше до униние. Питах се - защо, защо, защо?
Защо обществото не дава равен шанс на всички хора, независимо от техния пол, раса и здравословно състояние?
Защо законите, свързани с правата на хората с увреждания, остават само на своя хартиен носител, публикувани в поредния брой на Държавен вестник? И какво наистина осигуряват тези закони на правоимащите незрящи лица? Със сигурност им предоставят финансова подкрепа, чийто размер е диференциран съобразно степента на увреждане, по необходимост личен асистент и понякога един бял бастун. Това е всичко.
Защо работодатели, институции, та дори и хората наоколо гледат на нас незрящите със съжаление, а не като на пълноправни граждани?
Чувството на гняв, огорчение и малоценност ме обсебваха все повече. Те бушуваха в мен като вулкан, който всеки момент можеше да изригне.
Въпреки че никога и никой от семейството ми не ме е упреквал, че съм в тежест или че съм непълноценен, то аз дълбоко в себе си страдах, плачех, надявах се. Бях се капсулирал в себе си и не споделях емоциите си с цел да не наранявам близките си.
Безкрайно дълги нощи, но затова пък изпълнени с вълнуващи и прекрасни сънища, които ме зареждаха с оптимизъм.
Дни – изпълнени с надежда и копнежи, но гарнирани с много горчивина.
И така ден след ден, месец след месец, години наред.
Безвремие…
Телефонен звън. Непознат телефонен номер, непознат глас. Предложение за работа.
Не! Не може да бъде! Това сигурно е неуместна шега, си помислих тогава. Разгневих се, че някой за пореден път се подиграва с мен. Трудно го асимилирах. Въпреки съмненията и колебанията си, неуверено дадох своето съгласие.
Да! Чудото се случи. Една от най-съкровените ми мечти вече бе реалност, та макар и само за две години. За пръв път в живота си с треперещи ръце държах първия си трудов договор.
Едва сега и тук преоткрих себе си и повярвах във възможностите си. Намерих нови приятели, създадох контакти с много хора, които имат моята съдба. Взаимно си помагахме и подкрепяхме, което ме зареждаше с положителна енергия и ме правеше щастлив, че мога да бъда полезен. Чувството да си реализиран, оценен и полезен е неимоверно.
Трудовият ми договор вече е в миналото, но аз живея и ще продължавам да живея в настоящето. Онова настояще, което бе отколешната ми и лелеяна мечта. Натрупаният опит и създадените приятелства ще съхраня завинаги. Вече съм убеден, че оптимизмът в мен постепенно и настъпателно ще прогони песимизма и неувереността ми.
Единственото ми огорчение се оказа една тъжна истина, която установих - че не всички незрящи лица са имали моя шанс, моето семейство и не са получили никакво образование. Останали са неграмотни, изолирани в домовете си и с ограничени социални контакти. И тук вината е не само в безотговорността на семействата, а в цялото общество и съответните институции, които не са оказали никаква своевременна морална и материална подкрепа, за да не изпаднат тези хора в социална изолация.
Незрящият човек не се нуждае от съжаление, а от уважение и равен шанс да докаже себе си, за да може да даде на обществото онова, на което е способен.
Светът е за всички и ако обединим усилията си, можем да го направим едно по-добро място, в което да живеем в хармония и взаимно уважение.

Представяме на вашето внимание творбите, класирани на двете трети места от литературния конкурс под мотото "Да променим света, за да бъде за всички", посветен на 100-годишнината на Съюза на слепите в България.

Назад

Всички статии на Брой 07-08, 2021

*ПРАВОСЛАВЕН КАЛЕНДАР

м. Август

100 ГОДИНИ СЪЮЗ НА СЛЕПИТЕ В БЪЛГАРИЯ

Спортът сред незрящите

XVIII НАЦИОНАЛНО ОБЩО СЪБРАНИЕ НА ПЪЛНОМОЩНИЦИТЕ НА ССБ

Първо заседание

ГЛОБУС

Едновековна дейност за благото на обучението и рехабилитацията на зрително затруднените

ИЗ ЖИВОТА НА ОРГАНИЗАЦИИТЕ

София
Монтана
Добрич
Варна

ЛИЧНОСТИ

Спомен за професора

НАШИТЕ ПОБЕДИТЕЛИ

Да променим света, за да бъде за всички!
В хармония и взаимно уважение

ПРЕДАНОСТ НА ЧЕТИРИ ЛАПИ

Любов за Дейзи
Черният котарак

ПРОЕКТИ

Какво е важно за удовлетворяващия и независим живот на хората с нарушено зрение

РЕКЛАМИРАЙТЕ ПРИ НАС

Рекламна тарифа на списание "Зари"

РЕКЛАМНА СТРАНИЦА

Представяме ви "Успех Филтър ССБ" ЕООД

ТЕХНОЛОГИИ

Разпознаване на изображения с приложението Sullivan+
iOS 15 ще достигне дори до iPhone 6s
iOS 15, macOS Monterey и всички по-големи анонси от Apple WWDC 2021 на едно място

ЮБИЛЕЙ

Десет години "Светлина"